Свещта мъждукаше с крехкия си пламък, играейки тайнствена игра на сенки върху белите стени. Едва се различаваха очертанията на дървена маса и пейки, покрити с плетени възглавнички.

Амир влезе и вратата шумно изскърца. Огледа се за майка си и видя финия ѝ силует, надвесен в кухненската ниша.

          - Защо си на тъмно?

Тя се загърна с широкия шал и седна на малка табуретка до масата. Амир приближи и я целуна.

          - Казах ти да не стоиш на студено!

Младият мъж излезе от стаята и след малко къщата грейна в светлина. Радиаторът тихо заработи.

​

​

         - Становка номер пет е свободна! - изрече Игор с прегракналия си глас.

          Смачканата му уста стискаше цигара. Пепелта падна върху документите на бюрото. Опита да я отстрани с ръка, но остави сиви следи по листите. Издуха остатъците и вдигна поглед.

          - Отремонтирана ли е? - попита Амир.

          - Всички становки работят! - избуча Игор, поглеждайки изпод рунтавите си вежди.

          Извади цигарата от устата си и изтръска пепелта в кълбовиден съд с връх от угарки.

          - Последният път становки шест и седем се въртяха трудно!

          - Хайде, момче, ще я вземаш или ще ми губиш времето? – Игор издиша облак дим.

          Амир зае бягащата пътека и започна да върви. Вдигна скоростта и ремъкът тромаво ускори.

          В края на третия час екранът на уреда показваше: Отработени 1000 кКал, 1,14 кВч.  Амир намали и продължи с бърз ход. Скоро спря. Свали кабела от гривната си и погледна циферблата. Показваше: Ново Електричество: 1,14  кВч, Общо: 5,2 кВч

          - По дяволите, скапаната станция! - изруга Амир и ритна пътеката, от която току-що беше слязъл.

          Двама здравеняци приближиха, хванаха го от двете страни и го отведоха при Игор. Той все така стоеше на малкия стол, едва видим под дебелото му тяло. Коремът му се виеше на катове, подпирайки масата. Късите му ръце едва достигаха клавиатурата на отворения лаптоп.

Здравенякът, който държеше Амир, изви ръката на момчето, свеждайки гривната му пред Игор. Дебелакът приближи сканиращо устройство и то изписука:

          - 200 кВч глоба за непристойно поведение и нарушение на съоръженията. - измърмори Игор.

          Охранителят пусна Амир. Момчето стоеше като натегната пружина, готова да се изстреля срещу лоената безформена топка.

​          - Ако не си доволен от станцията, можеш да идеш в друга! - изрече Игор, правейки онзи мазен жест на полуусмивка, съчетана с повдигане на веждата.

Амир се изплю на пода и излезе.

​

          - Лиза зае стартова позиция, напрегна мускули и зачака сигнала за старт. Понесе се с вятъра и времето спря. Спринтовата ивица се беше превърнала в писта, по която полетя. Пресече финала. Точно в този миг преди времето отново да тръгне, беше сама с ударите на сърцето си, което блъскаше да излезе.

          - Йес, Йес! - извика треньорът ѝ. - Готова си за следващия рекорд!

          Тя пое хавлията от асистента и тръгна към съблекалните. Развърза стегнатата на кок коса и съблече потните гащета. Водата от душа обля тялото ѝ. Гледаше през капките и си представи, че вали дъжд. Излезе от банята и се загърна в халата. Погледът ѝ се спря във вратичката на металното шкафче. Там беше нарисувано сърце с две бягащи крачета. В ума ѝ нахлу споменът, когато майка ѝ шеговито го надраска.

          - Писна ми да бягам! – беше измънкала, правейки онази мила физиономия, очаквайки да я склони.

          Но тя въздъхна и изрече с мекия си глас:

          - Нали знаеш баща ти... - после тъмна сянка се спусна над лицето ѝ.

          Лиза беше едва на шест, но си го спомняше, като че ли беше вчера. Тогава майка ѝ стана и надраска тази смешна фигурка на шкафчето ѝ. Малко след това се разболя и си отиде.

Спомни си прегръдката на баща си и думите му:

          - Ще се отдадеш на бягането и ще забравиш!

          От този момент го намрази.

​

​

          Амир чакаше на опашката на станция Юг. До него стоеше Алекс, с който бяха израснали и споделяха всичко.

          - Повече ме бива във въртене на педалите, - каза приятелят му - но каквото има свободно, ще го взема.

          Амир гледаше небето и не отвръщаше.

          - Ехоо! - Алекс го задърпа за ръкава.

          - Казват, че е било много красиво. Обагряло небето със синьорозово и виолетово при изгрев, а когато валяло, се появявала дъга. Представяш ли си каква феерия на цветове! Защо не си го спомням?