Куцукащ просяк се доближи до опашката и замоли с протегната ръка:

Нямам ни син, ни дъщеря. Вирусите ми ги отнеха. Дайте ми малко енергия!

Амир прекрачи към стареца и доближи гривната си до неговата. Когато я отдръпна, на дисплея ѝ пишеше: прехвърлени 0,5 кВч.

          - Благодаря, момче! - изрече просякът. - Господ здраве да ти дава!

​

​

          Автолетът приближи и Лиза видя своя образ на огромното дигитално пано. Беше усмихната с късите си гащета на пистата и отгоре плуваше надпис “И ти можеш! Съюзът подкрепя спорта!’

Тя извърна поглед и изчака шофьора да кацне.

          Влизайки вкъщи, я лъхна сладкия мирис от пурите на баща ѝ. Прииска ѝ се да се прибере направо в спалнята си, но беше гладна и тръгна към кухнята.

Отвори хладилника и видя четири кутии с ръкописен надпис “Лизи”.

          „Милата Ая, пак се е погрижила за мен!”- Лиза се усмихна при мисълта за пълничката икономка, на която готвенето не ѝ влизаше в задълженията, но винаги, когато можеше го правеше, специално за нея. Знаеше какво обича, кое ще ѝ донесе сили и кое ще я успокои. И никога не забравяше да ѝ остави някоя мила дума. Лиза отвори кутия „Едно“ и прочете: “Салатата е задължителна. По твой вкус, с любимите ти кълнове“. Последното изречение гласеше: “И не се цупи на баща си. Днес беше в лошо настроение.”

          Лиза седна на барплота и загреба с вилицата. Отвори телефона си и зачете първата новина, която ѝ се появи:“ В някои държави от Съюза започва гласуване за изключване на щита. Хората се боят от новата вълна заболявания, предизвикани от липса на слънце”.

Чу шум зад себе си и гласа на баща си:

          - Защо не ми се обади, че си се прибрала? - той я погали по рамото и стовари чашата си с уиски.

          “Ужас!“ - помисли Лиза. – “Ще иска да говорим.”

          - Треньорът ти ми каза, че си готова за шампионата!

          Лиза продължаваше да обира грижливо нарязаните зелени листа. адигна поглед към него и каза

          - Прочетох, че някои страни предпочитат слънцето...

          Не довърши изречението си. Мъжът със сива коса се усмихна с крайчетата на устните си:

           „Винаги когато го прави, не ме взема на сериозно.“ – помисли тя - „Толкова остаря, откакто влезе в тъпата политика.“

          Не чу какво ѝ отговаря. Отиде до хладилника и взе кутия „Две“. „Как ми липсва точно сега  Ая с онези нейни шеги и разказите за слънчогледите. Що за чудно растение трябва да е било!“

          Баща ѝ си взе чашата си с кехлибарена течност и излезе.

​

          Амир слезе от прашния автобус и се отправи към дома. Селището, в което живееше с майка си, се гушеше в покрайнините. Тук бяха заселени семействата на всички загубили работата си при затваряне на мините и електроцентралите. Ниските обли къщи с жълт цвят му напомняха на пясъчни хралупи, от чиито прозорчета мержелееха светлини.

Погледна екрана на гривната си и прочете: „Налични: 6,1 кВч“  Избра опция: “Прехвърляне към домашен пост“ и изписа „6,0 кВч“.

          Влезе и намери майка си да лежи, въпреки че беше рано за сън. Тя опита да седне. Закашля се, хвана се за гърдите и се отпусна в леглото.

​

          Когато лекарят я прегледа, въздишайки, заключи:

          - Боя се, че е започнала да развива синдрома на слаба имунна система!

          - Значи не е вирус? - попита Амир.

          Докторът го погледна над очилата си и отвърна:

          - Не, момче, вирусите ги победихме, но това, което се задава, не ми харесва.

          - Какво се задава? - Амир нервничеше.

          - Този синдром се появява при слабите хора. Има различни теории за появата му. Но аз вярвам, че е от липсата на директна слънчева светлина.

          - Как се лекува?

          - Със слънце! - засмя се докторът.

          Амир стана рязко от стола си, бутайки шумно табуретката. Успя да се овладее и попита:

          - Кажете ми нещо, което може да се направи.

          - Витамини и силна храна може би ще задържат състоянието ѝ. Ще изпиша режим за хранене.

          - Лекарят си тръгна и младият мъж приклекна до леглото за да вижда отблизо лицето на майка си. Беше обсипано с бръчки. Очите ѝ го поглъщаха с цялата си обич. Тя се усмихна деликатно. Винаги го правеше нежно и ненатрапчиво. Погали тъничката ѝ кокалеста ръка и скоро тя заспа.

          - Амир разлисти дългия списък, който докторът остави. Накрая завършваше: „Примерен бюджет за десет дни: „50 кВч”“

​

          На следващата сутрин Алекс пазеше ред на опашката на станция Юг и превъзбудено заговори:

          - Хайде, човече, днес ще успеем. – направи пауза и продължи: Защо изглеждаш така?

- 2 -     

следваща страница >