Пожълтелите корони на дърветата грееха ведно с разпадащия се залез. Слънцето надничаше измежду малките розови облаци, прогаряйки очертанията им.

Сюзън си спомни онази последна ваканция с най-добрата си приятелка и родителите ѝ в къщата на село. Харесваше хладината на стаите и топлината на утрото. Майката на Лора все повтаряше, че ухае на борове, но на Сюзън ѝ се струваше, че мирише на дъвка. Притесняваше се за кошмарите и какво ще прави нощем, щом майка ѝ я няма. Но се оказа, че там не сънува. На сутринта Лора винаги я чакаше, събудила се преди нея, облечена, с филия в ръка.

Спомни си бляскавите очи на приятелката си, когато отвори голямата лъскава кутия, подарена за осмия ѝ рожден ден. Вътре имаше хвърчило във формата на птица с червено тяло, оранжев клюн и розови криле с шарени конци по краищата. Още вечерта Лора поиска да излезе навън и да го види, как лети, но не ѝ позволиха. На следващата сутрин двете тръгнаха към най-високото място на хълма.

 

       - Виждала съм там гнездо на орли. – Лора замълча и отхапа от филията си. – Наистина, Сю! Така че и нашето хвърчило ще полети като малко птиче. – Едно от страничните ѝ зъбчета закачеше долната ѝ устна, докато бърбореше.

Стигнаха горе и развиха дългите конци. Сюзън внимателно разпъна крилете на хвърчилото и изчака вятъра да го издуе. Пусна го и то полетя. Лора хукна, държейки връвчицата му, викайки:

       - Хайде, не бива да пада!

Сплетените ѝ плитки затанцуваха като луди. Беше дребничка, но бърза като стрела и Сюзън едва я настигаше. Целият ден прекараха, бягайки. Спираха за секунди да отдъхнат и щом хвърчилото започнеше да се спуска надолу, Лора се втурваше, крещейки:

       - Не трябва да пада, Сю!

Бяха обиколили целия хълм и стигнаха до склона, водещ обратно към селото. Сюзън се надяваше, че вече ще се прибират, но Лора, щом видя хвърчилото да се спуска, хукна по баира, подминавайки разклона и продължи към лозята.

       - Не бива да пада! – провикна се отново звънкият ѝ глас.

 

       Слънцето вървеше към своя залез и галеше с последните си лъчи кехлибарените гроздове. Лозовите листа, все още зелени, се сплитаха между редовете, образувайки мрежести завеси. От време на време се чуваше тупване на паднало зърно от натежалите чепки. Носеше се ухание на отиващо се лято. 

Сюзън забави ход и видя, че връзките на обувките ѝ са развързани. Наведе се да ги оправи. Когато се изправи, Лора я нямаше. Въздъхна и поиска тази безумна игра най-после да приключи. Беше забавно, но вече се бе уморила, а и не вярваше, че хвърчилото може вечно да лети. Не виждаше смисъл да бягат непрекъснато, за да го държат във въздуха.

Извика, но отговор не последва. Погледна изпод лозята, но не видя приятелката си. Сети се за хвърчилото и се обърна нагоре. То беше спряло в небето, разперило криле под ято от розовожълти облаци. Сюзън се наведе и се запромушва под узрелите гроздове.

Лора стоеше с връвчицата в ръка пред голямо плашило, облечено в кафяво вълнено палто с широки ръкави, от които стърчаха тънки ръце от пръчки. На главата му от тиква висеше плетена прокъсана шапка. Приятелката ѝ втренчено го гледаше. Плитките ѝ, укротени, висяха на раменете. Чуваше се учестения ѝ дъх. Обувките ѝ, прашасали от сивата пръст, запристъпваха към плашилото. Тя се надигна на пръсти и започна да увива конеца около клечестата ръка. Отстъпи назад и продума:

       - За теб е! – избърса течащия си нос с ръкава на жилетката.

Хвърчилото беше спряло точно над тях горе в небето. Опашките от пера се вееха като накъсани криле.

 

       След няколко дни, когато се качиха в колата и тръгнаха обратно към града, Сюзън имаше усещането, че губи нещо безвъзвратно.

 

       Отърси глава от спомена. От левия прозорец на движещия се автомобил, зад силуета на шофиращия ѝ съпруг, се бяха появили сгради. На покрива на една от тях се вееше прокъсано знаме с цветовете на бивша Белия.

- Влизаме в Лоленбург! – измърмори Елтън.

Автомобилът забави скорост около лъскавите високи блокове, редуващи се с руини. Приятният унес от спомените на Сюзън внезапно се стопи.

       - Четох, че някога са били бизнес сгради и последните години са превърнати в общежития. – Елтън наруши тишината. –        Доколкото си спомням, в Белия бяха приели Закона за единична изолация.

Автомобилът свърна, за да избегне падналите контейнери за отпадъци.

       - Трябваше да заобиколим града! – Сюзън загърна жилетката си, опитвайки да прогони смразяващите тръпки, полазващи по гърба ѝ.

       - Магистралата е разрушена. – отвърна Елтън без да откланя поглед от пътя.

       Тя продължи да се взира във вървящите картини. Забеляза черна котка, седнала пред входа на бивш магазин. Отгоре голям дигитален екран бе застинал в сцена, на която робот буташе препълнена пазарска количка. Опита да прочете надписа, но беше на белийски.

       Приближиха центъра. Пред тях се появи друг автомобил.

       - Номерът му е от Новелия. - промърмори Елтън и забави скорост.

       Площадът бе заринат от купчини отпадъци, измежду които разкъсани палатки, парчета от разрушени платформи и табели. Сюзън напрегна поглед и разчете на общоендропейски: „Долу...“ Останалото не си личеше. Късове хартия хвърчаха като парцали из въздуха. Два робота сновяха из отпадъците. Единият от тях грижливо вдигна част от метална конструкция и започна да я сгъва.

       - Защо чистят? – попита Сюзън.

       Елтън със забавяне отвърна:

       - Не са им сменили протокола.

Подминаха скулптура на момче ангел, приведено над ридаеща жена и напуснаха призрачния град. В насрещното движение се разминаха със стара бавнодвижеща се кола.

       - Този трябва да е луд! – изрече Елтън. – Какво търси в обратна посока?

​

       Сюзън погледна идентификационната си гривна. Показваше „дата: 21.09.2058. Принадлежност: Ендро. Националност: ---. Имунитет Власвирус: отрицателен“

       - Още не мога да свикна! – продума тихо тя.

       - Отдавна вървяхме към това.

       - Да, но преди само една година имаше държави, а сега ...

       - Държави без граждани няма, Сю! – изфилософства Елтън.

 

       Прахът се завихри от движението на автомобила и замъгли пътя. Сюзън отвори прозореца в опит да прочисти мислите си. Спомни си онзи последен ден от училище. Мястото до нея стоеше празно. Лора не дойде нито в първия, нито във втория час. Вечерта, когато се прибра, майка ѝ ѝ измери температурата. А после клекна пред нея и каза, че Лора се е разболяла от Влас вируса.

       - Написахме протестна подписка за затваряне на училището. – тревогата ѝ се редуваше с гняв. - Утре няма да ходиш! Минаваш на дистанционно обучение! – сякаш се успокои като го изрече и влезе в кухнята.

       Сюзън се затвори в стаята си и започна да звъни на Лора, но отговор нямаше. Потърси в мрежата за болестта и зачете: „Мускулите атрофират до петдесет процента, включително и дихателните.“

Затвори страницата. Информацията за болести ужасно я плашеше. Издърпа едно от чекмеджетата на бюрото си. Извади бял лист и бои. Започна да пее песента, която Лора обичаше да си тананика и нарисува хвърчило - онова същото с червено тяло, жълт клюн и розови криле. Връвчицата му свършваше в края на листа. Около него в небето скицира птици като него, но свободни без конци. Точно така изглеждаше картината в онзи ден около лозята. Сюзън подпря листа на прозореца и си пожела приятелката ѝ да оздравее. Сети се, че може да снима рисунката и да ѝ я изпрати.

       След две седмици Лора ѝ се обади. Бе оздравяла.

       - Твоето хвърчило, Сю, е вълшебно. Мама ми отвори съобщението ти и ми го показа. Представих си, че тичам и търся онова нашето плашило, сещаш ли се? Когато не можех да си поемам въздух, си го представях, въпреки че мама непрекъснато кръжеше около мен и ме влудяваше с притесненията си. Затварях очи и побягвах. И колкото повече тичах, толкова по-добре се чувствах.

       Сюзън се разплака. Повече не видя Лора заради общата карантина, която бе обявена.

 

 

       В далечината се появи  силует на изоставена бензиностанция. Беше пуста, както всичко наоколо. Елтън зави и спря. Слезе от колата и приближи павилиона с все още светещ надпис: „Магазин“. Отвътре бе тъмно. Безшумно от задната част се появи робот. С металния си глас се представи:

       - Сервизен номер 122. С какво мога да съм Ви полезен?

Беше от последните обслужващи модели.

       - Искаме да заредим. – отвърна Елтън.

В този момент по пътя се чу бръмчене от засилен автомобил. Голям червен пикап рязко зави и спря. През прозореца се показа мъж с рошава коса и голяма брада. Разнесе се изстрел. Роботът се завъртя и падна на земята. Последните му думи изсвистяха:

       - 122 в неизправност. 122 неизпррр... – и утихна.

       Сюзън слезе уплашена. Притече се към съпруга си. Елтън бе приклекнал, закрил с ръце главата си.  

       - Добре ли си? – попита тя.

       Стрелецът слезе от колата и приближи. Носеше типичния сив шлифер и гумени ботуши. Предпазната маска висеше на едното му ухо. Любезно кимна и приближи до бензиновата колонка. Извади един от маркучите и го наведе към земята. Капка от кафява течност падна, разливайки се в петно на асфалта. Следващата колонка също бе празна. Мъжът изруга и се върна в пикапа. Завъртя гуми и изчезна.

       Елтън се надвеси над поразения робот. Очите му бяха угаснали. Огледа се в посоката, откъдето се беше появил зад магазина. Откри там трета колонка - пълна с гориво.

       Заредиха и продължиха. Над тях тихо прелетя автолет.

       Скоро нощта се спусна и всичко почерня. Елтън пусна музикалната уредба и започна да търси радиостанции. Променлив бучащ звук се разнесе и той изгаси. Продължиха в тишина. Шофирайки, изгуби представа за времето.Като на автопилот следеше дирите на фаровете и неусетно в ума си започна да реди камъчетата, каквито ги помнеше. Звукът, който издаваха при търкане едно в друго, приличаше на песен на щурче.

 

       Когато наложиха карантината беше на седемнадесет и вече учеше за миньор. Никой не обичаше работата под земята и всички говореха, че е опасно, но за него беше идеална възможност. Трябваше му точно година и половина да завърши. Училищата затваряха едно след друго, а миньорското все още обучаваше своите възпитаници - може би, защото бяха навън сред камъните и опасността от разпространение на вирусите бе по-малка или защото в провинциално затънтено градче никой не се интересуваше от тях. Елтън обичаше моментите под земята. Представяше си, че е в друг свят - тих, без вятър, ехо и небе. Поглеждаше тъмния таван от изкопана пръст и си фантазираше, че е небосвод. Всяко намерено интересно камъче беше новооткрита звезда, която можеше да подържи в шепа. Събираше ги по джобовете си и никога не му тежаха. Нямаше да забрави случката, когато намери изгубения си приятел при едно неочаквано срутване. Всички се бяха измъкнали, но двамата останаха вътре. Свлечената маса ги беше разделила един от друг и колкото и да викаше, Елтън не чуваше приятеля си. Уплаши се, но после се сети, че е в своя свят, където самият той бе господар. Запя песента на подземните звезди. Провираше се от дупка на дупка между пролуките на камъните и го видя. Не беше затрупан, а просто останал от другата страна. Успяха да се измъкнат по същия път. Тогава получи и медала за храброст.

 

       Вечер, когато се прибираше вкъщи, родителите му стояха пред телевизора с угрижените си погледи и слушаха за поредното развитие на пандемията. А той се гмуркаше в стаята си. Пускаше нощната лампа, покрита с прокъсани шарени парцалчета и гледаше цветните отражения по тавана. Изваждаше събраните камъчета от джобовете си и ги подреждаше. Представяше си, че са неговите звезди, които трябва да съберат достатъчно хубави картини, за да се изкачат на небето.

Малко преди да затворят и неговото училище, директорът реши да даде диплома на всички от випуска. И така Елтън стана миньор. При обявяването на първия Закон за социална изолация, се наложи да остане у дома. Намираше начин да се измъкне до някой хълм и да събере нови находки. Когато навърши двадесет, семейството му трябваше да спази изискването за максимално двама члена в домакинство. Задължителния доход, който целия Ендро съюз въведе, му позволи да заживее сам в малка изоставена къщичка извън града. Старците, които я притежаваха, предпочитаха да се оттеглят в общежитие. Там роботите доставяха храна, а предградията постепенно бяха изоставяни. Елтън успя да купи една очукана кола и така пътуваше до града. Нямаше работа заради цялостната наложена изолация. Роботите бяха навлезли навсякъде и заменяха човешкия труд.