Електричество

фантастичен разказ

          Куцукащ просяк се доближи до опашката и замоли с протегната ръка:

Нямам ни син, ни дъщеря. Вирусите ми ги отнеха. Дайте ми малко енергия!

Амир прекрачи към стареца и доближи гривната си до неговата. Когато я отдръпна, на дисплея ѝ пишеше: прехвърлени 0,5 кВч.

          - Благодаря, момче! - изрече просякът. - Господ здраве да ти дава!

          Автолетът приближи и Лиза видя своя образ на огромното дигитално пано. Беше усмихната с късите си гащета на пистата и отгоре плуваше надпис “И ти можеш! Съюзът подкрепя спорта!’

Тя извърна поглед и изчака шофьора да кацне.

          Влизайки вкъщи, я лъхна сладкия мирис от пурите на баща ѝ. Прииска ѝ се да се прибере направо в спалнята си, но беше гладна и тръгна към кухнята.

Отвори хладилника и видя четири кутии с ръкописен надпис “Лизи”.

          „Милата Ая, пак се е погрижила за мен!”- Лиза се усмихна при мисълта за пълничката икономка, на която готвенето не ѝ влизаше в задълженията, но винаги, когато можеше го правеше, специално за нея. Знаеше какво обича, кое ще ѝ донесе сили и кое ще я успокои. И никога не забравяше да ѝ остави някоя мила дума. Лиза отвори кутия „Едно“ и прочете: “Салатата е задължителна. По твой вкус, с любимите ти кълнове“. Последното изречение гласеше: “И не се цупи на баща си. Днес беше в лошо настроение.”

          Лиза седна на барплота и загреба с вилицата. Отвори телефона си и зачете първата новина, която ѝ се появи:“ В някои държави от Съюза започва гласуване за изключване на щита. Хората се боят от новата вълна заболявания, предизвикани от липса на слънце”.

Чу шум зад себе си и гласа на баща си:

          - Защо не ми се обади, че си се прибрала? - той я погали по рамото и стовари чашата си с уиски.

          “Ужас!“ - помисли Лиза. – “Ще иска да говорим.”

          - Треньорът ти ми каза, че си готова за шампионата!

          Лиза продължаваше да обира грижливо нарязаните зелени листа. адигна поглед към него и каза

          - Прочетох, че някои страни предпочитат слънцето...

          Не довърши изречението си. Мъжът със сива коса се усмихна с крайчетата на устните си:

           „Винаги когато го прави, не ме взема на сериозно.“ – помисли тя - „Толкова остаря, откакто влезе в тъпата политика.“

          Не чу какво ѝ отговаря. Отиде до хладилника и взе кутия „Две“. „Как ми липсва точно сега  Ая с онези нейни шеги и разказите за слънчогледите. Що за чудно растение трябва да е било!“

          Баща ѝ си взе чашата си с кехлибарена течност и излезе.

 

          Амир слезе от прашния автобус и се отправи към дома. Селището, в което живееше с майка си, се гушеше в покрайнините. Тук бяха заселени семействата на всички загубили работата си при затваряне на мините и електроцентралите. Ниските обли къщи с жълт цвят му напомняха на пясъчни хралупи, от чиито прозорчета мержелееха светлини.

Погледна екрана на гривната си и прочете: „Налични: 6,1 кВч“  Избра опция: “Прехвърляне към домашен пост“ и изписа „6,0 кВч“.

          Влезе и намери майка си да лежи, въпреки че беше рано за сън. Тя опита да седне. Закашля се, хвана се за гърдите и се отпусна в леглото.

          Когато лекарят я прегледа, въздишайки, заключи:

          - Боя се, че е започнала да развива синдрома на слаба имунна система!

          - Значи не е вирус? - попита Амир.

          Докторът го погледна над очилата си и отвърна:

          - Не, момче, вирусите ги победихме, но това, което се задава, не ми харесва.

          - Какво се задава? - Амир нервничеше.

          - Този синдром се появява при слабите хора. Има различни теории за появата му. Но аз вярвам, че е от липсата на директна слънчева светлина.

          - Как се лекува?

          - Със слънце! - засмя се докторът.

          Амир стана рязко от стола си, бутайки шумно табуретката. Успя да се овладее и попита:

          - Кажете ми нещо, което може да се направи.

          - Витамини и силна храна може би ще задържат състоянието ѝ. Ще изпиша режим за хранене.

          - Лекарят си тръгна и младият мъж приклекна до леглото за да вижда отблизо лицето на майка си. Беше обсипано с бръчки. Очите ѝ го поглъщаха с цялата си обич. Тя се усмихна деликатно. Винаги го правеше нежно и ненатрапчиво. Погали тъничката ѝ кокалеста ръка и скоро тя заспа.

          - Амир разлисти дългия списък, който докторът остави. Накрая завършваше: „Примерен бюджет за десет дни: „50 кВч”“

 

          На следващата сутрин Алекс пазеше ред на опашката на станция Юг и превъзбудено заговори:

          - Хайде, човече, днес ще успеем. – направи пауза и продължи: Защо изглеждаш така?

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

услуги за самоиздатели

services for self publishing authors

мина-бяло.png