Капки лед

фантастичен разказ

            След час на вратата се позвъни. Тя отвори и видя голяма торба, поставена пред входа.
            Ник стоеше на дистанция с маска: 
          – Казах ти да не ходиш! 
          – Да! – отвърна тя. – Не знам защо го направих!
          – Моля те, ако ти стане по-зле, се обади на лекар! 
          – Обещавам! – каза Джулия и загърна голямата вълнена жилетка върху широката си пижама. 

            Прибра се и Ива зазвъня с видео повикване: 
          – Мамо... Искам да дойда да ти помагам!
          – Не! Ще се заразиш! Трябва да ми мине! 
          – Но, мамо... Ще ти звъня по няколко пъти на ден да се виждаме и говорим! 
          – Добре! – отвърна Джулия и избърса носа си със салфетка. 

            Изминаха два дни и температурата ѝ спадна, но започна да кашля и се затрудняваше да диша. Ива се обади и попита: 
          – Какво ти е? 
          – Не ми стига въздухът! – отвърна Джулия. 
          – Мамо, обади се на лекар! 
          – Ще изчакам малко! – отговори и побърза да затвори за да не чуе дъщеря ѝ пристъпа на кашлица.
 
             Тази нощ отново не можа да спи, ставаше ѝ все по-зле. 
             Отвори телефона и запрелиства статии за CoVid. Прочете една до средата и я затвори. 
            Докато се въртеше в леглото, се сети за гората, зеленината, кристалния въздух и високите дървета. Едва дочака да стане 6:00 часа. 
           Отиде на любимото си място извън града, където знаеше, че няма да срещне никой. Днес нямаше сили да изкачи възвишението и потърси път, по който да стигне с колата. Когато се озова горе, отвори вратата и се излегна на седалката. Взе одеялото от багажника и се зави.  
            Беше средата на месец май. Гласовете на птиците се носеха в хаотична магична мелодия. Джулия пое дълбоко от кристалния въздух и се закашля. Прекара два часа, лежейки в колата, гледайки листата и клоните над нея. 

​​              Слънцето напече и неусетно заспа. Засънува как от всички хралупи на дърветата изскачат елфи, облечени с кафяви костюми и шапки. Приличаха на малки тиролци. Най-едрият, с мустаци, застана пред останалите и завика:
          – Тирилиру, тилириру! Време е да храним катериците!
             Кос кацна до него и издърпа с оранжевия си клюн шапката му и излетя. Всички останали, подредени в полукръг, прихнаха в неудържим смях. 
            Джулия се събуди от играещите по лицето ѝ лъчи. Паяк полази откритата ѝ ръка. Тя го духна и веднага след това съжали, помисляйки, че може да му навреди. Насекомото галантно се спусна по паяжина си до земята. 
            Джули раздвижи врата и раменете си. Стана и направи няколко кръгчета, пристъпвайки бавно около колата. Чувстваше се по-добре. 
            Когато се прибра вкъщи, отвори компютъра и започна да пише за дървесните елфи. Най-мъдрият от тях се казваше Джордж. Много се гордееше с дългите си мустаци в цвят на дървесна кора. А Джорджия, най-смелата, носеше стърчаща разперена рокличка от изсъхнали борови иглички. 
            Тази нощ Джулия спа. 
            На следващия ден щом се събуди, се отправи към гората. Този път успя да повърви. Спираше и миришеше люляка и всички избуели цветове по клоните. Гледаше слънцето и попиваше всеки лъч. Усещаше как животът се връща в тялото ѝ. Тогава се замисли за вируса. Казваха, че е дошъл от прилепи. И то как? Хората ги били изяли!
           „О, боже!“ – помисли Джулия. 
            Осъзна, че иска да се помоли за прошка. Обърна се към небето и под зелените клони изрече: „Прости ни!“. 
            Продължи да пристъпва по една от пътеките и видя лисица. Рижата красавица беше спряла и я гледаше. Имаше бяла пухкава козина по гърдите. Изчезна ефирно без всякакъв звук. Джулия продължи по пътеката в посоката, където я видя. Огледа мястото, но нямаше и следа от нея. Усещаше се само тежкия мирис на диво животно. Замисли се, така ли мирише свободата. А после се обърна нагоре към небето. Пое аромата на цъфтящите цветове, носещ се из кристално чистия въздух. ​
            На следващия ден отново отиде в гората. Почти не кашляше.                    
            Усещаше как силите ѝ се възвръщат. 
            Когато се прибра, се обади на Ива: 
          – Вече съм по-добре!

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

услуги за самоиздатели

services for self publishing authors

мина-бяло.png