След час на вратата се позвъни. Тя отвори и видя голяма торба, поставена пред входа.
            Ник стоеше на дистанция с маска: 
          – Казах ти да не ходиш! 
          – Да! – отвърна тя. – Не знам защо го направих!
          – Моля те, ако ти стане по-зле, се обади на лекар! 
          – Обещавам! – каза Джулия и загърна голямата вълнена жилетка върху широката си пижама. 

            Прибра се и Ива зазвъня с видео повикване: 
          – Мамо... Искам да дойда да ти помагам!
          – Не! Ще се заразиш! Трябва да ми мине! 
          – Но, мамо... Ще ти звъня по няколко пъти на ден да се виждаме и говорим! 
          – Добре! – отвърна Джулия и избърса носа си със салфетка. 
​
            Изминаха два дни и температурата ѝ спадна, но започна да кашля и се затрудняваше да диша. Ива се обади и попита: 
          – Какво ти е? 
          – Не ми стига въздухът! – отвърна Джулия. 
          – Мамо, обади се на лекар! 
          – Ще изчакам малко! – отговори и побърза да затвори за да не чуе дъщеря ѝ пристъпа на кашлица.
 
             Тази нощ отново не можа да спи, ставаше ѝ все по-зле. 
             Отвори телефона и запрелиства статии за CoVid. Прочете една до средата и я затвори. 
            Докато се въртеше в леглото, се сети за гората, зеленината, кристалния въздух и високите дървета. Едва дочака да стане 6:00 часа. 
           Отиде на любимото си място извън града, където знаеше, че няма да срещне никой. Днес нямаше сили да изкачи възвишението и потърси път, по който да стигне с колата. Когато се озова горе, отвори вратата и се излегна на седалката. Взе одеялото от багажника и се зави.  
            Беше средата на месец май. Гласовете на птиците се носеха в хаотична магична мелодия. Джулия пое дълбоко от кристалния въздух и се закашля. Прекара два часа, лежейки в колата, гледайки листата и клоните над нея. 

​​              Слънцето напече и неусетно заспа. Засънува как от всички хралупи на дърветата изскачат елфи, облечени с кафяви костюми и шапки. Приличаха на малки тиролци. Най-едрият, с мустаци, застана пред останалите и завика:
          – Тирилиру, тилириру! Време е да храним катериците!
             Кос кацна до него и издърпа с оранжевия си клюн шапката му и излетя. Всички останали, подредени в полукръг, прихнаха в неудържим смях. 
            Джулия се събуди от играещите по лицето ѝ лъчи. Паяк полази откритата ѝ ръка. Тя го духна и веднага след това съжали, помисляйки, че може да му навреди. Насекомото галантно се спусна по паяжина си до земята. 
            Джули раздвижи врата и раменете си. Стана и направи няколко кръгчета, пристъпвайки бавно около колата. Чувстваше се по-добре. 
            Когато се прибра вкъщи, отвори компютъра и започна да пише за дървесните елфи. Най-мъдрият от тях се казваше Джордж. Много се гордееше с дългите си мустаци в цвят на дървесна кора. А Джорджия, най-смелата, носеше стърчаща разперена рокличка от изсъхнали борови иглички. 
            Тази нощ Джулия спа. 
            На следващия ден щом се събуди, се отправи към гората. Този път успя да повърви. Спираше и миришеше люляка и всички избуели цветове по клоните. Гледаше слънцето и попиваше всеки лъч. Усещаше как животът се връща в тялото ѝ. Тогава се замисли за вируса. Казваха, че е дошъл от прилепи. И то как? Хората ги били изяли!
           „О, боже!“ – помисли Джулия. 
            Осъзна, че иска да се помоли за прошка. Обърна се към небето и под зелените клони изрече: „Прости ни!“. 
            Продължи да пристъпва по една от пътеките и видя лисица. Рижата красавица беше спряла и я гледаше. Имаше бяла пухкава козина по гърдите. Изчезна ефирно без всякакъв звук. Джулия продължи по пътеката в посоката, където я видя. Огледа мястото, но нямаше и следа от нея. Усещаше се само тежкия мирис на диво животно. Замисли се, така ли мирише свободата. А после се обърна нагоре към небето. Пое аромата на цъфтящите цветове, носещ се из кристално чистия въздух. ​
            На следващия ден отново отиде в гората. Почти не кашляше.                    
            Усещаше как силите ѝ се възвръщат. 
            Когато се прибра, се обади на Ива: 
          – Вече съм по-добре!