Домът на цветята

фантастичен разказ

 На третия ден Лев се обади и потвърди, че имат разрешение.
          – Мамче, ти си късметлийка! Не знам какво се случи, но аз лично съм ги питал последните месеци за няколко читави хора и все отказваха. Не вярвах, че въобще вече приемат. Но за теб и детето разрешиха.
             Лев се вторачи в лицето на Меги и продължи:
          – Виж сега, тук нещата са сложни. – той спря да яде от чипса и се обърна към Стив:
          – Братче, тази нощ имаш ли курс?
          – Да, тръгвам по график в дванадесет. 
          – Чудно! Всичко се вързва! Трябва да ги оставиш, братле, на същото място в гората, нали помниш? Там липсва обхват и радарите няма да те хванат.
          – Чакай, сигурен ли си, че не са сложили? – спря го Стив.
          – Няма, човече, прецакани са. Довери ми се! Отклонението ти в гората е кратко и ще излезе в навигацията като прекъсване. Оставаш ги там и продължаваш.
          – Маме, в два часа тази нощ ще дойдат да ви вземат. Хайде успех! – екранът изключи. След секунди пак светна.
          – Забравих нещо - да унищожим животомера ти.

            Товарният автолет носеше надпис: „Напредък - технологичния подем“. Голямата каросерия, покрита с тъмносив цвят, беше отворена към склада. Роботите товариха белите кутии, на които беше изписано с червено: „Напредък. Не отваряй без оторизация.“ Стив стоеше в кабината за управление и следеше какво се случва в камерата за задно виждане. Един от роботите затвори вратите и натисна бутона за заключване. Стив потегли.
             Погледна зададения машрут и застина. Беше променен по околовръстната летателна лента. Студена пот го обля. Имаше пет минути да се влее в посоченото трасе. Трескаво набра Лев:
          – Братле, помагай! Трябва да прецакаш навигацията.
             Нямаше отговор.
          – Хей, Лев, чуваш ли ме? Имам пет минути. Даже вече четири.
          – Да, млъкни, по дяволите! – изруга Лев.
             Стив виждаше вече потока на околовръстното, където ако влезеше, нямаше да може да се върне към града.
          – Готов си, човече! – Лев направи пауза и продължи: – Без мен как щеше се справиш, по дяволите! И защо в последния момент?
             Стив обърна посоката и пое в бавната лента.
          – Смениха ми трасето!
          – Хайде, отивай да ги вземеш! Аз ще опитам да излъжа това нещо. – каза Лев и затвори.

             Товарният автолет се снижи над бившия стадион с олимпийски размери, затворен още след пъвата карантина. Стив си спомни  грандиозното шоу за откриване на Купата на нациите. Едва се бе добрал до билети за предпоследния ред. Музиката блъскаше гърдите му, екраните показваха красивите танцуващи мажоретки, а тълпата скандираше „Победа! Победа!“. 
             Виковете заглъхнаха в ума му, щом доближи бетонните руини. Бързо ги подмина и полетя над запазената част, където редове от червени и сини седалки все още очакваха своята публика. Заходи под голямата козирка на бившия паркинг. Видя личния си автолет и се приземи до него.
             На задната седалка в голяма кутия на кравайче се беше свила Нина. Тя се усмихна и помаха, щом видя Стив. 
          – Хайде, мъник. Ще пътуваш като роботска част. 
          – Аз съм Ни-но-ро-бот – с дебел преправен глас отвърна момичето. 

​​​Меги затвори кутията и двамата със Стив я облепиха с фолио с надпис: „Напредък. Не отваряй без оторизация“.
          – Нина, как си? – попита Стив.
          – Ниноробота е готов за старт! – чу се отвътре.
          – Всичко нормално ли е? – притесни се майка ѝ.  
          – Да! – отвърна детето със своя си глас. 
          – Хайде, Меги, твой ред е! – Стив се обърна към младата жена. 
             Товарът в каросерията беше допълнен с две големи бели кутии, запечатани с логото на „Напредък“.  Стив заключи задните врати и потеглиха.

             На изхода на града се издигаха платформите на въздушния патрул. Бариера ограждаше входа, откъдето всеки автолет преминаваше. Стив беше на ред, когато видя светлините да се обагрят в червено с надпис: „Паркирай за проверка!“. 
          – Отворете каросерията! – каза наземният полицай, обхождайки с голям фенер логото „Напредък“.
             Стив гледаше в задната камера, докато полицаят осветяваше един по един товарите. Усещаше силните забързани удари на сърцето си и топлите капки пот, които избиваха по челото му. В следващия миг полицаят отстъпи и махна с палката си, светеща в зелено.
             Стив затвори люка и шумно издиша. 
             Плавно се издигна и напусна града. Многобройните бетонни площадки с червени халета на Биотех покриваха целия ландшафт. Фаровете осветяваха тъмното празно пространство напред. Отгоре прелетя друг товарен автолет с надпис: „Роботи - Вашата неотменима помощ„.
             Стив не можеше да откъсне мисълта си от това, как се чувстват Меги и Нина и как ще ги остави сами в гората.
             Пейзажът на земята се беше сменил. Появиха се първите храсти, а после и дърветата. Автолетът снижи и спря под короните им. Каросерията се отвори и силует на едър мъж забързано излезе. Избра две от белите кутии с лого на „Напредък“ и отряза полиетиленови ленти, които ги опасваха. 
            Двете нелагални пътнички излязоха с порозовели бузи и разрошени коси. 
          „Боже, как не искам да ги оставям“ – помисли Стив. Той сведе фенера към земята и описа права линия: 
           – Виж, Меги, тук има пътека. Ще продължите по нея, докато стигнете каменна стара чешма. Не е далеч, може би около петнадесет минути вървене. Там е мястото. Няма как да го объркаш.

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

мина-бяло.png