Домът на цветята

фантастичен разказ

​​​​             Той я прегърна и задържа в обятията си. После се наведе и погледна русокосото дете. Нина примигваше със сънени очи, държейки майка си за ръка.
          – Ела, мъник! – тя се спусна към мъжа и го прегърна. – Бъди смела! А и в гората няма нищо страшно. Само феи! – той се опита да се засмее.  
             Нина му подаде Маша.
          – Вземи я! – каза тя. 
          – Но няма ли да ти е мъчно? 
          – Ще ми е мъчно, вземи я!
             Стив грижливо пое куклата. Изправи се, обърна гръб и тръгна. По лицето му се стичаха сълзи. Качи се в автолета, избърса мокрите следи и погледна двата отдалечаващи се силуета.          

             Шумата поглъщаше всяка стъпка на горските посетители. Вик на сова проехтя и утихна. Меги почувства кал под краката си и чу шум на вода. Освети тъмнината на дола и разпозна каменния зид на чешмата. Огледа се за сухо място и седна. Приюти Нина в обятията си и зачака. 
             Усети чувство на безтегловност. Не знаеше нито колко е часът, нито къде се намират. Наоколо цареше пълна тъма. Заслуша се в ромоленето на водата и потрепването на клоните над тях.    
             Гората си бе все същата, такава, каквато я помнеше като дете. Спомни си мириса на смола и една мисъл пробяга в съзнанието ѝ: „Дом“. Наблизо се чу пропукване на изсъхнали клони и Меги насочи фенера в посоката на шума.             
             Ясен глас се промуши през горските звуци:
          – Аз съм от цветята, не се бойте!
             От тъмното изплува мъж с камуфлажни дрехи. Беше на не повече от тридесет, висок с широки рамене. Подаде ръка и се представи:
          – Аз съм Виктор. Имате ли багаж?
             Меги погледна малката чанта, която стискаше и отговори:
          – Не.
          – В такъв случай, – той клекна пред Нина и продължи: – млада госпожице, ако желаете мога да Ви нося. Чака ни път от няколко часа.
             Нина се притесни и първоначално отказа, но после се съгласи. Вървяха дълго, но Меги не чувстваше умора. Дишаше все по-леко хладния въздух на идващото утро. Тъмнината постепенно избледня. Стигнаха до телена ограда с желязна врата.
             Виктор сложи пръсти в уста и изсвири два пъти.
             Мъж в камуфлажна униформа се появи от другата страна и отвори. Кимна, без да продума.
             Скоро се озоваха се на просторно място с дървени къщички, уютно заспали в полите на дърветата. Виктор ги покани в една от тях:
          – Това е домът за новодошли. Починете си! 
             Меги затвори след него. Нина изхлузи обувки, хвърли якето си и се шмугна под одеялото на широкото легло. Скоро спеше. Майка ѝ я гушкаше, опитвайки да успокои мислите си. Усети, че завивките миришат на свежо и се унесе.  
             Ивица слънчева светлина се промуши между дървените трупи и заигра по лицето на спящата жена. Тя се обърна и опита да закрие очи.  
             Птиците отвън настоятелно чуруликаха. Сладко усещане за умора я прилепяше към леглото и съзнанието ѝ поемаше към следващия сън.  
             Вървеше в цветна градина със сладки аромати. Големи лилави камбанки висяха над пътеката. Меги спря и погледна в една от тях. Виолетови кръгове заиграха в съзнанието ѝ като калейдоскоп от шарени картини. Една капка роса я опръска и отвори очи.
            За пръв път от толкова години се чувстваше наспана. Погледна дървения таван с висяща електрическа крушка. Обърна се за Нина, но не я откри до себе си. Скочи от леглото и отвори вратата. Неволно примижа и погледна нагоре. Измежду клоните на дърветата се провираха слънчевите лъчи. Почувства топлината. Прекрачи прага на бунгалото. С босите си крака усети приятно гъделичкане на изсъхнала трева и хладния допир на земята. Направи няколко крачки и се огледа. Гората изглеждаше виолетова. Примигна за да прогони усещането за нереалност и забеляза, че между пожълтелите паднали листа пламтяха тичинките на лилави минзухари. 
             Разнесоха се детски викове.  Откъм зеленото поле връхлетяха две момчета. Нина с още едно момиче бягаха след тях. Дъщеря ѝ носеше хвърчило. Меги се олюля и се свлече в шумата.
          – Мамо, мамо, виж! Хайде стани, ела! – Нина я задърпа за ръката.                         
             Другите деца жужаха наоколо, без да спират да се гонят.
             Меги стана и тръгна след Нина.
             Излязоха от гората. Притвори очи и спря. Не можеше да помръдне. „Красота, дом, природа, радост, щастие, небе, слънце ...“ – заливаха ума ѝ. Нина се втурна да гони изпуснатото хвърчило, което се носеше свободно из ширещата се синева. 
             Меги нямаше представа колко време прекара, бродейки с поглед между небето и земята. Сепна се от шума зад себе си. 
            Обърна се и го видя. 
            Изглеждаше остарял с посивяла коса и бръчки. Очите му бяха все същите, излъчващи онази позната мекота. Тя се спусна се и потъна в обятията му. Беше станал слаб и жилав, но ухаеше по същия начин, каращ тялото ѝ да потръпва. Сълзи от радост и спотаено очакване напираха в очите ѝ. Дръпна се рязко и попита:
          – Къде беше?
          – В лагер. – отвърна Марк. – Преди половин година излязох. Търсих ви и най-после сигналът от Лев стигна до мен! – той замълча и продължи: – Пораснала е! И е красива като теб.
             Меги го прегърна и заплака.

             В дома на цветята слънцето сияеше по-ярко отвсякога. Свободният смях ехтеше ведно с птичите гласове. Лицата на хората се къпеха в слънчевата светлина, която постепенно заличаваше белезите от маски.

Моля споделете Вашиите впечатления от разказа. Благодаря Ви!

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

услуги за самоиздатели

services for self publishing authors

мина-бяло.png