Домът на цветята

фантастичен разказ

          Стив затвори люка и шумно издиша. Плавно се издигна и напусна града. В ниската лента се виждаше целият ландшафт. Всичко около града беше покрито с излети бетонни площадки, по които се виждаха червените халета на Биотех. Стив извърна поглед и се насочи напред. Фаровете на автолета осветиха тъмното празно пространство. Над него прелетя друг товарен автолет, на който пишеше „Роботи – Вашата неотменима помощ„.

          Стив не можеше да откъсне мисълта си от това, как се чувстват Меги и Нина. „Дали им стига въздухът?“. „Дали са добре?“. „Как ще ги остави сами в гората?“.

Появи се растителност от ниски храсти. Стив се сниши и бавно поведе автолета под клоните на първите дървета от гората. Скоро спря. Отвори каросерията и отряза затварящите полиетиленови ленти на кутиите, в които се криеха Меги и Нина.

Бяха добре.

          - Меги, ще трябва да ви оставя тук. Виж, – той сведе фенера към земята и описа права линия – тук има пътека. Ще продължите по нея, докато стигнете каменна стара чешма. Не е далеч, може би около петнадесет минути вървене. Там е мястото. Няма как да го объркаш.

Той я прегърна и задържа в обятията си. После се наведе и погледна русокосото дете. Нина примигваше със сънени очи, държейки майка си за ръка.

          - Ела, мъник! – тя се спусна към мъжа и го прегърна. – Бъди смела! А и в гората няма нищо страшно. Само феи! – той се опита да се засмее.  

Нина му подаде Маша.

          - Какво? – попита Стив.

          - Вземи я! – каза тя. – Грижи се за нея!

          - Но няма ли да ти е мъчно? – той хвана внимателно куклата за висящата ѝ пластмасова ръка.

          - Ще ми е мъчно, вземи я!

Стив прие куклата. Изправи се, обърна гръб и тръгна. По лицето му се стичаха сълзи. Качи се в автолета, избърса мокрите следи и погледна двата отдалечаващи се силуета. Скоро тъмнината ги погълна. Стартира автолета и една мисъл го успокои, че може би и той скоро ще отиде при „цветята“.

          Шумата поглъщаше всяка стъпка на горските посетители. Фенерът хвърляше малък кръг светлина пред тях, водейки ги към неизвестното. Вик на сова проехтя и утихна. Пътеката продължаваше към влажен дол и Меги чу шум на вода. Скоро видя каменния зид на чешмата. Едно от коритата ѝ беше празно и сухо. Тя седна на ръба му и придърпа Нина към себе си. Приюти я в обятията си и в ума ѝ изплува песента, която ѝ пееше, когато беше бебе.

Усети чувство на безтегловност. Не знаеше нито колко е часът, нито къде се намират. Наоколо цареше пълна тъма, но не чувстваше страх. Заслуша се в ромоленето на водата и потрепването на клоните над тях. Гората си бе все същата, такава, каквато я помнеше като дете, а животът ѝ бе станал тъй различен. Наблизо се чу пропукване на изсъхнали клони и Меги насочи фенера натам.             Чу се глас:

          - Аз съм пратеникът на Дома, не се бойте!

          От тъмното изплува мъж с камуфлажни дрехи. Когато приближи, Меги видя лицето му. Беше на не повече от тридесет, висок с широки рамене. Подаде ѝ ръка и се представи:

          - Аз съм Виктор. Имате ли багаж?

          Меги погледна малката чанта, която стискаше и отговори:

          - Не.

          - В такъв случай, – той клекна пред Нина и продължи. – млада госпожице, ако желаете мога да Ви нося. Чака ни път от няколко часа.

          Нина се притесни и първоначално отказа, но после се съгласи. Вървяха дълго, но Меги не чувстваше умора. Дишаше все по-леко. Въздухът ставаше все по-хладен, приближавайки утрото. Черният цвят по стволовете на дърветата започна да покафенява. Тъмнината избледняваше, прогонена от идващата светлина. Стигнаха до телена ограда с желязна врата.

          Виктор сложи пръсти в уста и изсвири два пъти.

          Мъж в същата камуфлажна униформа се появи от другата страна на оградата и отвори. Кимна, без да продума.

          Меги, Нина и Виктор продължиха навътре, прекосявайкималък дол, след което се озоваха на равно място с дървени къщички. Изглеждаха уютно заспали в полите на дърветата. Приближиха до първата и Виктор отвори вратата ѝ:

          - Това е домът за новодошли. Починете си! И утре ще се видим!

          - Мъжът обърна гръб и се отдалечи.

          Меги затвори дървената врата отвътре и се огледа. Навсякъде миришеше на смола. На пода се простираше широко легло. Нина изхлузи обувки, хвърли якето си и се шмугна под одеялото. Скоро спеше. Меги я гушкаше, опитвайки да успокои мислите си. Усети, че завивките миришат на свежо и се унесе.  

 

          Ивица слънчева светлина се промуши между дървените трупи и заигра върху лицето на спящата жена. Тя се обърна и опита да закрие очи. Птиците отвън настоятелно чуруликаха. Сладко усещане за умора я прилепяше към леглото и съзнанието ѝ пое към следващия сън. Вървеше в цветна градина със сладки аромати. Големи лилави камбанки надвисваха над пътеката. Тя спря и повдигна една от тях. Погледна вътре и виолетови кръгове заиграха в съзнанието ѝ като калейдоскоп. Капчица роса се търколи и падна. Меги отвори очи.

          За пръв път от толкова години се чувстваше наспана. Погледна дървения таван с висяща електрическа крушка. Обърна се за Нина, но не я откри до себе си. Скочи от леглото и отвори вратата. Примижа от силното слънце и усети отдавна забравен аромат. Прекрачи прага на бунгалото. С босите си крака усети приятно гъделичкане на изсъхнала трева и хладния допир на земя. Направи няколко крачки и се огледа. Кафявият цвят на кората на дърветата се сливаше с шумата. Светлината се провираше между клоните и гората изглеждаше виолетова. Меги примигна за да прогони усещането за нереалност и се взря пожълтелите паднали листа. Между тях на места пламтяха тичинките на лилави минзухари. Наведе се, докосна един от тях. В този миг чу детски викове. Погледна настрани, където извън гората се ширеше зелено поле. Оттам връхлетяха две бягащи момчета. Нина с още едно момиче ги догонваха. В ръка дъщеря ѝ носеше хвърчило. Меги се олюля и седна в шумата.

          - Мамо, мамо, виж! Хайде стани, ела! – Нина я задърпа за ръката. Другите деца жужаха отстрани, без да спират да се гонят.

Меги стана и тръгна след Нина.

          - Хайде, бягай, мамо! Ела!

          Меги се затича и спря, когато излязоха от гората. Небето беше синьо с тук-таме плуващи бели облаци. Извърна се към слънцето и не можа да удържи на порива на светлината, която я заля.           Притвори очи и заплака.

          Нина се втурна да гони изпуснатото хвърчило.

          - Сега ще се върна, мамо!

          Меги остана зареяна в зеленината на полето на фона на детския глъч. Нямаше представа колко време прекара така, но се сепна от шум зад себе си. Обърна се и го видя. Изглеждаше остарял с посивяла коса и бръчки, които прорязваха челото му. Очите му бяха все същите, излъчващи онази позната мекота. Тя се спусна се и потъна в обятията му. Беше станал слаб и жилав, но ухаеше по същия начин, каращ тялото ѝ да потръпва. Сълзи от радост и спотаено очакване напираха в очите ѝ. Дръпна се рязко и попита:

          - Къде беше?

          - В лагер.  – отвърна Марк. - Преди половин година излязох. Търсих ви и най-после сигналът от Лев стигна до мен!  – той замълча и продължи. – Пораснала е! И е красива като теб.

          Меги го прегърна и заплака.

          В дома на цветята слънцето сияеше по-ярко отвсякога. Свободният смях ехтеше ведно с птичите гласове. Лицата на хората се къпеха в слънчевата светлина, която постепенно заличаваше белезите от маски.

Моля споделете Вашиите впечатления от разказа. Благодаря Ви!

© Всички права запазени. Мина Крайчева.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.