Домът на цветята

фантастичен разказ

​​​​             Той я прегърна и задържа в обятията си. После се наведе и погледна русокосото дете. Нина примигваше със сънени очи, държейки майка си за ръка.
          – Ела, мъник! – тя се спусна към мъжа и го прегърна. – Бъди смела! А и в гората няма нищо страшно. Само феи! – той се опита да се засмее.  
             Нина му подаде Маша.
          – Вземи я! – каза тя. 
          – Но няма ли да ти е мъчно? 
          – Ще ми е мъчно, вземи я!
             Стив грижливо пое куклата. Изправи се, обърна гръб и тръгна. По лицето му се стичаха сълзи. Качи се в автолета, избърса мокрите следи и погледна двата отдалечаващи се силуета.          

             Шумата поглъщаше всяка стъпка на горските посетители. Вик на сова проехтя и утихна. Меги почувства кал под краката си и чу шум на вода. Освети тъмнината на дола и разпозна каменния зид на чешмата. Огледа се за сухо място и седна. Приюти Нина в обятията си и зачака. 
             Усети чувство на безтегловност. Не знаеше нито колко е часът, нито къде се намират. Наоколо цареше пълна тъма. Заслуша се в ромоленето на водата и потрепването на клоните над тях.    
             Гората си бе все същата, такава, каквато я помнеше като дете. Спомни си мириса на смола и една мисъл пробяга в съзнанието ѝ: „Дом“. Наблизо се чу пропукване на изсъхнали клони и Меги насочи фенера в посоката на шума.             
             Ясен глас се промуши през горските звуци:
          – Аз съм от цветята, не се бойте!
             От тъмното изплува мъж с камуфлажни дрехи. Беше на не повече от тридесет, висок с широки рамене. Подаде ръка и се представи:
          – Аз съм Виктор. Имате ли багаж?
             Меги погледна малката чанта, която стискаше и отговори:
          – Не.
          – В такъв случай, – той клекна пред Нина и продължи: – млада госпожице, ако желаете мога да Ви нося. Чака ни път от няколко часа.
             Нина се притесни и първоначално отказа, но после се съгласи. Вървяха дълго, но Меги не чувстваше умора. Дишаше все по-леко хладния въздух на идващото утро. Тъмнината постепенно избледня. Стигнаха до телена ограда с желязна врата.
             Виктор сложи пръсти в уста и изсвири два пъти.
             Мъж в камуфлажна униформа се появи от другата страна и отвори. Кимна, без да продума.
             Скоро се озоваха се на просторно място с дървени къщички, уютно заспали в полите на дърветата. Виктор ги покани в една от тях:
          – Това е домът за новодошли. Починете си! 
             Меги затвори след него. Нина изхлузи обувки, хвърли якето си и се шмугна под одеялото на широкото легло. Скоро спеше. Майка ѝ я гушкаше, опитвайки да успокои мислите си. Усети, че завивките миришат на свежо и се унесе.  
             Ивица слънчева светлина се промуши между дървените трупи и заигра по лицето на спящата жена. Тя се обърна и опита да закрие очи.  
             Птиците отвън настоятелно чуруликаха. Сладко усещане за умора я прилепяше към леглото и съзнанието ѝ поемаше към следващия сън.  
             Вървеше в цветна градина със сладки аромати. Големи лилави камбанки висяха над пътеката. Меги спря и погледна в една от тях. Виолетови кръгове заиграха в съзнанието ѝ като калейдоскоп от шарени картини. Една капка роса я опръска и отвори очи.
            За пръв път от толкова години се чувстваше наспана. Погледна дървения таван с висяща електрическа крушка. Обърна се за Нина, но не я откри до себе си. Скочи от леглото и отвори вратата. Неволно примижа и погледна нагоре. Измежду клоните на дърветата се провираха слънчевите лъчи. Почувства топлината. Прекрачи прага на бунгалото. С босите си крака усети приятно гъделичкане на изсъхнала трева и хладния допир на земята. Направи няколко крачки и се огледа. Гората изглеждаше виолетова. Примигна за да прогони усещането за нереалност и забеляза, че между пожълтелите паднали листа пламтяха тичинките на лилави минзухари. 
             Разнесоха се детски викове.  Откъм зеленото поле връхлетяха две момчета. Нина с още едно момиче бягаха след тях. Дъщеря ѝ носеше хвърчило. Меги се олюля и се свлече в шумата.
          – Мамо, мамо, виж! Хайде стани, ела! – Нина я задърпа за ръката.                         
             Другите деца жужаха наоколо, без да спират да се гонят.
             Меги стана и тръгна след Нина.
             Излязоха от гората. Притвори очи и спря. Не можеше да помръдне. „Красота, дом, природа, радост, щастие, небе, слънце ...“ – заливаха ума ѝ. Нина се втурна да гони изпуснатото хвърчило, което се носеше свободно из ширещата се синева. 
             Меги нямаше представа колко време прекара, бродейки с поглед между небето и земята. Сепна се от шума зад себе си. 
            Обърна се и го видя. 
            Изглеждаше остарял с посивяла коса и бръчки. Очите му бяха все същите, излъчващи онази позната мекота. Тя се спусна се и потъна в обятията му. Беше станал слаб и жилав, но ухаеше по същия начин, каращ тялото ѝ да потръпва. Сълзи от радост и спотаено очакване напираха в очите ѝ. Дръпна се рязко и попита:
          – Къде беше?
          – В лагер. – отвърна Марк. – Преди половин година излязох. Търсих ви и най-после сигналът от Лев стигна до мен! – той замълча и продължи: – Пораснала е! И е красива като теб.
             Меги го прегърна и заплака.

             В дома на цветята слънцето сияеше по-ярко отвсякога. Свободният смях ехтеше ведно с птичите гласове. Лицата на хората се къпеха в слънчевата светлина, която постепенно заличаваше белезите от маски.

Моля споделете Вашиите впечатления от разказа. Благодаря Ви!

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

мина-бяло.png