Редовете от думи изглеждаха като студени, но изящни щрихи от мащабна картина на човечество, буквално и алегорично опустошено от автоимунни заболявания: явно изненадан от срещата си със сборника от разкази Карантина на МИНА, неволно прокарах ръка по листа, сякаш да прочета редовете като Брайл, да докосна мрачната красота на графичните линии.

              Черно-бялата щриха е удачно изразно средство в дистопичнат проза – жанра на разказите от Карантина. МИНА целенасочено филтрира от своята художествена вселена възприятията за цвят, мирис и вкус, и оставя своите герои в агонията на разяждаща липса на истинско усещане за живот. Всеки последващ разказ пренася читателя в нова, несвързана с предишните ситуация, с различни персонажи – за да стане свидетел на неумолимото превръщане на всяко действие и герой в студен образ от едновременно неочаквана и позната дистопична вселена. Мизансцената на бъдещето, която обединява случките в отделните разкази от Карантина, е обитавана от болнави хора, с бледа кожа („Карантина“) или изтънели кости („Домът на цветята“), непрестанно измъчвани от физическите усещания за мрак, студ и влага. Един от последните разкази в поредицата, „Електричество“, ретроактивно ще осветли съдържанието на първите разкази, разкривайки, че обитаваните от хората райони са покрити със защитно поле, което ги защитава от природата – източник на патогени, но същевременно ги лишава от слънчева светлина. Тук МИНА въвежда оригинален, забележителен мотив в дистопичната литература. С изолирането от Слънцето – универсален източник на живот – и заменянето му с „електричество“ според едноименния разказ МИНА довежда до логическа завършек и изследва последиците от характерното за културата на настоящето и бъдещето – т. нар. постмодернизъм – смиване на разграничителната линия между природа и артефакт, и възможността за подмяна на природата с артефакти. Както осъзнават медицинските специалисти в „Електричество“, пълното отделяне на човека от природата – или символично покоряване на Природата от Човека – е Пирова победа. Резултатът, който Карантина представя, на това отделяне на човека от естествената му среда на живот е в съзвучие с изводите на съвременната биомедицинска наука: вирусите вече не са заплаха, но хората са покосени от пандемия от автоимунни заболявания („синдром на слабата имунна система“).

            Общество, вегетиращо под „жълтеникава“ или „сива светлина“, и разпръснато сред разломени градски ространства, където „се търкаляха преобърнати контейнери за отпадъци“, а „вятърът свистеше около счупените стъкла на изоставените постройки и накъсаните бели пердета се вееха в знак на капитулация“ („Домът на цветята“), неизбежно развива своя изкривена естетика. Жилищата-килии са обзаведени с „черно-бели мебели“, които, в съзнанието на героинята от „Карантина“, „се превърнаха в шахматни дъски, които я притискаха“. Самите облекла – най-често „бяла престилка“ при жените, „черен костюм и маска“ при мъжете, „бели тоги“ за членовете на Световното правителство – носят белезите на защитно медицинско облекло. Но наред с въздействащите пейзажи, МИНА е способна да охарактеризира с епиграматична краткост и точност атмосферата на дистопичната мизансцена. „Сивата светлина“, заявява безличният разказвач в „Карантина“, „ се провираше и създаваше усещане за равност.“ Черно-белите декори, разделените с непреодолими бариери пространства и на места целенасочено обеднената стилистика в разказите на МИНА са похвати използвани още в мрачните класически дистопии от първата половина на 20-ти век – 1984 на Оруел и Ние на Замятин. Съществува обаче особено добра причина сборникът Карантина да бъде приветстван и от най-претенциозните почитатели на научната фантастика. Наистина е радостно, че българска писателка решава да изследва силите зад екстремалните ситуации, които разтърсват съвременните общества и поставят под въпрос бъдещето на човечеството. МИНА успява да внесе свежи и актуални перспективи върху сериозната проблематика, разглеждана и от съвременни писателки в жанра на дистопията, получили международно признание, като Маргарет Атууд, Лоис Лаури или Октавия Бътлър. Темите и идеите в поредицата Карантина и от друга страна в творчеството на тези автори бележат сходства до степен, която позволява съпоставки. Така например, глобализираните общества на бъдещето, описани и в Карантина, и в непреведения на български роман-антиутопия Орикс и Крейк (2003) на иначе добре познатата на българския читател знаменита канадска писателка Маргарет Атууд, са в състояние на постояннно извънредно положение по повод серия от различни пандемии. Съществуват наднационални политически структури (Съюз на нациите, оглавяван от Генералният секретар в Карантина), но реално управляват могъщи биотехнологични корпорации (Биотех в Карантина). Всяка съпротива срещу ограниченията върху дейности и междуличностни контакти, предвидени в противоепидемичните мерки, бива елиминирана посредством система за повсеместно електронно наблюдение и полиция. Витаят подозрения, че биотехнологичните корпорации манипулират данните относно пандемиите и дори сами създават вирусите, за да получават средства и контрол над населението.

            Разказите на МИНА имат уловна точка в материална реалност, в която е потопен всеки един от нас – карантината за ограничаване разпространението на вируса COVID-19. Към м. май 2020 г. над 4 милиарда души в повече от 90 държави се  почувстваха като участници в дистопичен сценарии след като им бе заповядано или препоръчано от техните правителства да останат по домовете си за месеци, да се съобразяват с полицейски час и карантини – мерки, които продължават и до днес без изгледи за отмяна. Наративът на МИНА започва в „деветата година от карантината“ („Карантина“), разсъждавайки в художествени образи върху не съвсем фантастичната хипотеза, че в обозримото бъдеще карантината продължава и се интензифицира. Оттам и чувството у читателя, че този диспочитен свят е по-скоро познат, отколкото далечен. Раздялата от родители и деца, и копнежът за физически контакт, които преживяват героите на МИНА са мъчително познати и на читателя.  По-развити са единствено технологиите: технологии, които можем да определим като „новопоявяващи се“, т.е. като познати като прототипи, чието широкомащабно въвеждане и трансформационен ефект върху обществото тепърва предстои. Карантина въвежда оригинални названия за подобни технологии като „животомер“ (наноустройство за проследяване на жизнени фукнции), „автолет“ (летящ автомобил), и най-вече движеното от изкуствен интелект повсеместно наблюдение на населението, което, уви, е близка реалност за градове в Китай и Европа (евфемистично наречените „smart cities” на Huawei). Предвид казаното, следва ли изобщо жанровата принадлежност на сборника Карантина да се определя като „научна фантастика“? Самата Маргарет Атууд би отговорила утвърдително. В есе от 2011, озаглавено „В други светове: научната фантастика и човешкото въображение“, Атууд нарича подобна проза speculative fiction – умозрителна фантастика или умозрителна литература. Това е научна фантастика „без марсианци“, литература за „за неща, които не съществуват в реалния свят, но които наистина биха могли да се случат“.

            Днес умозрителна фантастика не просто се радва на широк кръг читатели, но и е получила признанието на педагози и образователни администратори в САЩ и други страни като възпитателно и образователно средство. Това е литература, която поставя читателя в безопасна лаборатория за умозрение – разсъждения върху сложна хипотетична ситуация, която обаче може да се окаже реална и за която следва да бъдем подготвени. Не случайно представители на жанра като новелата Пазителят на Лоис Лаури и разкази на за жалост практически непозната у нас афро-американска писателка Октавия Бътлър са включени в учебните програми на повечето гимназии в САЩ като образователно-възпитателно средство, което е способно да култивира у младите читатели системно мислене, критически перспективи за осветляване на сложните социални, културни и технологични процеси на настоящето, а оттам и визия за предизвикателствата на бъдещето. Следващи най-добрите примери от световната умозрителна литература, разказите от сборника Карантина ще провокират и българския читател към дирене на знанията и ценностите, от които се нуждае гражданинът на 21-ви век. Прочее, отчитайки културната и образователна политика на водещите нации, творчеството на българската писателка МИНА следва да бъде оценено и подкрепено.