Отвори хладилника и извади пакет с готова храна, затопли я и седна на масата. Погледна отново животомера и той показа: „Консумирани 500 калории. Дневен енергиен дефицит 700 калории“. Върна се в хола и пусна телевизора: „Днес полицията прибегна до единадесет ареста на граждани, нарушили правилото за физически контакт. Моля спазвайте закона за социално поведение!„ Момичето намали звука и набра майка си:

– Как си, мамо? – Чудесно, момичето ми, тъкмо тествам новата прислужница, казва се Руби и е последен модел. Много е бърза. Джейн я прекъсна и попита:

– Мамо, защо слънцето се скри след карантината? Линията заглъхна.

– Мамо, там ли си? – Джени, знаеш, че не обичам да говориш за това.

– Имаше слънце, мамо, нали, спомням си.

– Джени, вече си почти на тридесет, а още се държиш като дете. - жената замълча и рязко смени темата: – Знаеш ли, баща ти днес много ме обиди.

    Джейн беше спряла да слуша и затвори връзката. Намери последното съобщение на Джейк и отвори профила му. От снимката гледаше мъж на нейните години. В очите му прозираше едновременно дързост и доброта. Вгледа се в широката му усмивка. Беше толкова сияйна и искрена, сякаш от друг свят.

   „Как ли изглежда на живо?“ – помисли Джейн. Без да се усети написа съобщение: „Видео чат?“ След няколко секунди мъжът се появи на екрана.

– Хубаво е да те виждам, макар и виртуално!

– Какво имаш предвид? – без да се замисля изстреля Джейн. Джейк замълча, а после продължи: – Спокойно, няма да те безпокоя. Какво искаше да ми кажеш?

– Ммм, – промърмори момичето. – извини ме, но ме търсят на другата линия. Ще се чуем после. Тя затвори и остана загледана в телефона.

 

   Чарли чу полицейските сирени. Тръгна да бяга. Единственото място, което разпозна за евентуално скривалище, беше контейнера за смет. Легна под него и зачака. Смрадта се носеше и проникваше навсякъде. Бананови кори и разлагащи се петна от неидентифицирана материя се оказаха под тялото му. Затаи дъх и остана неподвижен.       

   Сирените отминаха и той изпълзя внимателно. Дъждът продължаваше да се лее, измивайки следите от сметта по шлифера. Скоро разпозна Квартала на сирените. Тръгна по лабиринта от тесни улички и полуразрушени сгради. Всички прозорци бяха тъмни. Мълния присветна и освети за миг железни стълбове на някогашното улично осветление, които сега в короните си носеха стърчащи разноцветни жици. „Страховити цветя!“ – помисли Чарли и погледна в посока на скърцането, което издаваше висяща отдавна угаснала лампа, люлееща се от вятъра.

​