Асансьорът полетя надолу. Неусетно забави движението си и спря. Чу се звън и служителят, носещ името Стив отвори вратите.  

        - Крайна спирка „Земята“ – провъзгласи тържествено той и търпеливо зачака всички душѝ да излязат. Едни излитаха скорострелно, други бавно напускаха асансьора.

Стив огледа помещението, което беше празно и извика към чакащите на спирката отвън:

        - Качвайте се!

        Асансьорът започна да се изпълва и скоро лампата за максимален капацитет светна. Стив протегна ръка към бутона за затваряне, когато бледа прозрачна сянка се промуши и процеди тихичко:

        - Моля, вземете ме!

        - Надвишихме капацитета, слезте! – продума Стив.

        - Моля Ви! – проплака тя.

        Стив въздъхна и затвори вратите.

        Имаше навика при всеки курс да оправя маншетите на синьото си сако и да намества фуражката с червени кантове.

        Асансьорът полетя със светкавичната си скорост нагоре, когато изведнъж се разнесе стържещ звук и закова на място. Стив погледна високомера, сви гъстите си вежди и почука по стъклото.               Живакът отчитащ височината не помръдваше.

        - Стигнахме ли? – попита последно качилата се душа.

        - Не! - отвърна предпазливо Стив, без да сваля поглед от високомера.

        - А къде сме? – чу се дебел глас излизащ от кръгъл синкав облак.

        - Вие не си ли знаете работата? – пропищя друга сянка с формата на червена прозрачна ивица.

        Стив се опита да се концентрира и абстрахира от създалата се шумотевица.

        - Добре, отворете да слезем тук и оправете асансьора! – се чу друг глас.

        - Някой има ли билет за междинния етаж? – попита Стив.

        - Тълпата от разноцветни сенки мълчеше.

        - Значи, всички сте за последния етаж. – продължи Стив. - Нямам право да ви оставя на междинен, което означава, че слезете ли тук, после няма да може да се качите.

        Тонът в асансьора стана още по-нажежен.

        Стив спокойно отвори капака на малка вратичка на стената и погледна надписа под големия червен бутон: „За повреди, моля обадете се на сервизния отдел на номер: 000-000-000“.

        Той набра номера от клавиатурата под надписа.

        От отсрещната страна се понесе ефирна музика, която се повтаряше, повтаряше и повтаряше.

        - По дяволите! – изрече Стив.

        - Вие като знаехте, че е опасно, защо ме взехте? – промърмори последно качилата се душа.

        Стив игнорира думите ѝ и опита отново да набере номера на сервизния отдел. Повтарящата се музика се разнесе отново из асансьора.

        - Как е там горе? – попита малка топчеста сянка, която беше избрала долното ниво. – За пръв път ми е! – каза със звънтящия си глас.

        - Как за пръв път? Нали от там идваш? – попита друг пътник, който досега не беше участвал в разговора.

        - Да, но не помня!

        - Купон! – отвърна едрият син облак.

        В този момент асансьорът се залюля, помръдна нагоре и отново спря.

        - Вижте! Тук е спирката за междинния етаж. – провикна се лилав силует с няколко стърчащи рогчета и всички погледнаха към прозореца.

        Отвън чакаше тълпа от призрачни хора. По прозрачните им лица бяха изписани емоциите на очакване.

        - Много са ми странни! – каза едрият син облак. - Не мога да го разбера аз това, да не искаш да продължиш напред.

        - Е, тези тук са го решили, щом чакат асансьора. – обади се последно качилата се сянка.

        - Те си мислят, че ние ще ги вземем – направи кратка пауза Стив и продължи - А сега целият график се наруши. По дяволите!

        - Наведе се към клавиатурата и отново набра сервизния номер.

​

        Нежен женски глас отвърна от другата страна:

        - Сервизен отдел Асансьори на бога! С какво мога да ви помогна?

        - Аз съм Стив, идентификационен номер: 5690091239. Асансьорът, който управлявам, заседна. Намираме се на междинно ниво.

        - Каква е причината? – попита женският глас.

        Стив погледна последно качилата се душа и промърмори:

        - Превишихме допустимото тегло.

        - Но това е наказуемо! Стив, нали знаете?

        Тонът на Стив беше станал напрегнат:

        - Вие не сте ли сервизна служба? Мислех, че трябва да помогнете за поправка на асансьора.

        - Момент, изчакайте! – отвърна служителката и музиката се понесе отново, заемайки цялото пространство в асансьора. Всички бяха замлъкнали и чакаха, докато напрежението играеше по струните на носещата се мелодия.  

        - Стив, асансьорът трябва да достигне капацитета си и тогава ще може да продължи. Това означава, че някой трябва да слезе. – продължи след направената пауза служителката.

        - Но, никой няма билети за междинно ниво! – отвърна Стив.

        - Съжалявам! Това не е в моите компетенции. – гласът утихна.

        - По дяволите! – изсъска Стив и приклекна на пода на асансьора.

​

        Всички пътници мълчаха.

        Душата, която се качи последно, започна да издава хлипащи звуци:

        - Много съжалявам, аз съм виновна, но не искам да оставам на междинното ниво.

Малкият син облак подскочи от пода и каза:

        - Ако искате аз ще го направя!

        - Но, ти не знаеш какво е горе!

        - Да, именно за това, няма значение къде съм!

        - Но междинното ниво означава да си нито горе, нито долу.

        - Ще мога да се забавлявам като гледам и участвам в живота долу.

        - Да гледаш - да, но да участваш – не. – каза една душа, която току що беше заела форма на сърце.

        - Не, не мога да го позволя! – каза едрата синя душа във форма на облак. – Ти си млад! Аз ще остана! – на мен този живот ми беше 22-ри.

        - Е, ако става въпрос – аз съм слизал над петдесет пъти! – се чу дрезгав глас в задната част на асансьора. – Вече не ги и броя!

        - По дяволите! – изруга отново Стив и всички млъкнаха. – Аз ще остана! Мен не могат да ме оставят, защото съм служебно лице. С някой от следващите курсове ще ме вземат - замълча и с тих тон продължи. - с още наказания.

        - Но какво по-голямо наказание да си водач на асансьора?

        - Има и по-голямо! – измърмори Стив и сви поглед надолу.

        - Никой няма да слиза! – каза отново дрезгавият глас отзад. - Ще си стоим тук и все някой ще вземе решение за нас, дали нагоре или надолу. Не могат да ни оставят в асансьора!

        - Да, асансьора им трябва! – каза Стив, процеждайки усмивка.

        - Ти как се казваш момче? – продължи дрезгавият глас и очевидно въпроса беше насочен към него.

        - Стив.

        - И как така се „уреди“ с тази работа?

        Стив наведе глава и скри погледа си. Беше  подпрял слабото си тяло на рамката на вратата.

Всички в асансьора чакаха отговора му

        - Бях затворник там долу с доживотна присъда и животът ми не беше достатъчен за да я изкупя.

        Мълчанието в асансьора продължаваше.

        Младата душа, явно не разбрала смисъла на чутото, нелепо вмъкна:

        - Аз мисля, че е чудесна работа!

        Всички останали продължаваха да мълчат.

        В този момент Стив погледна рязко през прозореца на асансьора, натисна бутона за отваряне. Чу се обичайният звън. Скочи навън на площадката на междинното ниво и в този момент вратите след него се затвориха. Асансьорът продължи и изчезна нагоре.

        Стив  се обърна се към чакащата тълпа, махна фуражката от главата си и започна да преминава през тях.

        Призрачен силует на жена се провикна след него:

        – Спирката за нагоре е в другата посока.

        Стив се усмихна, погледна тялото си, което постепенно избледняваше. Фуражката бързо губеше тъмно синия си цвят и бледо виолетово сияние го покри. Вече не чувстваше движенията си. Премина през призрачните тела на чакащите и се гмурна в облаците.