Kaрантина

22.03.2020
фантастичен разказ

             Чарли гледаше пенливата течност в сервираната му чаша. Мехурчетата изплуваха на повърхността, искайки да си поемат въздух. Но други оставаха вътре и се давеха.

             Барманът, възрастен мъж с прошарена брада, го попита:

              -     Всичко наред ли?

              -    Да, да! – отвърна Чарли и отпи.

             Погледна гуменото мече, което беше подредил пред себе си. Обгърна го с ръка и го задържа.

             Споменът от детския вик блъсна ума му:

             -     Татее, не ме давай, татетее!

Детската ръчица се беше протегнала от черното стъкло на отворения прозорец на микробуса с надпис: „Детска грижа“.

             Чарли побягна и опита да докосне подаващата се ръчица от отдалечаващия се бус. Скоро колата изчезна. Той наведе поглед към земята и заплака. На сивия бетон се открояваше малко розово петънце. Доближи и видя изтърваното гумено мече.

             Джейн погледна навън. Беше станало 5:30 часа и там на хоризонта се показа тънка дъга от слънчевия диск. Едва провираше лъчи зад облаците, оставяйки бледорозови следи. Стаята стана искрящо бяла. Джейн затвори очи и изрече:

             -     Искам те!

             Когато ги отвори, слънцето стоеше пред нея още по–сияещо. Животомерът завибрира и тя се наведе. Присветваше надписът: „6:00 Събуждане“. Отхвърли го и вдигна поглед към слънцето, но то си беше отишло. Обичайната завеса от облаци забулваха светлината, превръщайки я в равнодушна сивота.

             „Искам топлина!“ – написа тя на Джейк.

             „Мога да ти я дам!“ – отвърна веднага той.

             „Кога?“ – попита тя.

             Момчето замълча и отговор не последва.

             Джейн отвори последните новини и зачете: „Правителството изгради нова станция за дезинфекция, с която гарантира още една стъпка към изчистването на града. Новите изследвания за разпространението на вируса показват, че в последната му мутация той все още е опасен за населението. Останете у дома и спазвайте закона! Ние мислим за вашето здраве!“

             Момичето върна поглед към телефона, но нямаше отговор.

             Повикване от неизвестен номер се появи на екрана. Тя вдигна и чу познатия глас на Джейк:

             -     Сигурна ли си?

             -     Да! – отвърна младата жена. 

             -     Окей, утре в 8:00 вечерта излез.

             Чарли съблече шлифера си и го метна на празния стол. Студените ивици по гърба му се бяха изпарили. Надигна поглед към тавана. Тежки метални полилеи се спускаха и хвърляха немощна жълта светлина. На повечето места липсваха крушки. Грапавата мазилка по стените беше посивяла и обелена от тежестта на времето. Подът, покрит с чернобяла мозайка лъщеше от многобройни стъпки. Над бара се четеше забравен надпис: „Каси. Моля, спазвайте дистанция от два метра.“ Чарли надигна халбата и я пресуши. Обърна се и се огледа. На близката маса стояха мъж и жена на около четиридесет години и нежно се целуваха. На друга, две момичета тихо си шепнеха, усмихвайки се.  В отдалечения край разпозна военните униформи на двама мъже, които стояха и отпиваха питиетата си. Срещна погледите на двойка от белокоси старци, вперени в пространството.

             Порталната врата се отвори. Като забавен кадър на входа се появиха момче и момиче на около тридесет години. Държаха се за ръка. Дрехите им висяха окаляни и мокри, но лицата им сияеха. Чарли усети уюта на детството, мириса на прегръдката и болката от липсващата близост. Сълзите потекоха от очите му, но не опита да ги спре. Почувства повея на свеж вятър с познат аромат, който нахлу в помещението. Опита да го разпознае и в ума му изникнаха образи на розови цъфтящи пъпки. Миришеше на пролет.

             Двойката влезе. 

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

услуги за самоиздатели

services for self publishing authors

мина-бяло.png