Kaрантина

22.03.2020
фантастичен разказ

             Чарли гледаше пенливата течност в сервираната му чаша. Мехурчетата изплуваха на повърхността, искайки да си поемат въздух. Но други оставаха вътре и се давеха.

             Барманът, възрастен мъж с прошарена брада, го попита:

              -     Всичко наред ли?

              -    Да, да! – отвърна Чарли и отпи.

             Погледна гуменото мече, което беше подредил пред себе си. Обгърна го с ръка и го задържа.

             Споменът от детския вик блъсна ума му:

             -     Татее, не ме давай, татетее!

Детската ръчица се беше протегнала от черното стъкло на отворения прозорец на микробуса с надпис: „Детска грижа“.

             Чарли побягна и опита да докосне подаващата се ръчица от отдалечаващия се бус. Скоро колата изчезна. Той наведе поглед към земята и заплака. На сивия бетон се открояваше малко розово петънце. Доближи и видя изтърваното гумено мече.

             Джейн погледна навън. Беше станало 5:30 часа и там на хоризонта се показа тънка дъга от слънчевия диск. Едва провираше лъчи зад облаците, оставяйки бледорозови следи. Стаята стана искрящо бяла. Джейн затвори очи и изрече:

             -     Искам те!

             Когато ги отвори, слънцето стоеше пред нея още по–сияещо. Животомерът завибрира и тя се наведе. Присветваше надписът: „6:00 Събуждане“. Отхвърли го и вдигна поглед към слънцето, но то си беше отишло. Обичайната завеса от облаци забулваха светлината, превръщайки я в равнодушна сивота.

             „Искам топлина!“ – написа тя на Джейк.

             „Мога да ти я дам!“ – отвърна веднага той.

             „Кога?“ – попита тя.

             Момчето замълча и отговор не последва.

             Джейн отвори последните новини и зачете: „Правителството изгради нова станция за дезинфекция, с която гарантира още една стъпка към изчистването на града. Новите изследвания за разпространението на вируса показват, че в последната му мутация той все още е опасен за населението. Останете у дома и спазвайте закона! Ние мислим за вашето здраве!“

             Момичето върна поглед към телефона, но нямаше отговор.

             Повикване от неизвестен номер се появи на екрана. Тя вдигна и чу познатия глас на Джейк:

             -     Сигурна ли си?

             -     Да! – отвърна младата жена. 

             -     Окей, утре в 8:00 вечерта излез.

             Чарли съблече шлифера си и го метна на празния стол. Студените ивици по гърба му се бяха изпарили. Надигна поглед към тавана. Тежки метални полилеи се спускаха и хвърляха немощна жълта светлина. На повечето места липсваха крушки. Грапавата мазилка по стените беше посивяла и обелена от тежестта на времето. Подът, покрит с чернобяла мозайка лъщеше от многобройни стъпки. Над бара се четеше забравен надпис: „Каси. Моля, спазвайте дистанция от два метра.“ Чарли надигна халбата и я пресуши. Обърна се и се огледа. На близката маса стояха мъж и жена на около четиридесет години и нежно се целуваха. На друга, две момичета тихо си шепнеха, усмихвайки се.  В отдалечения край разпозна военните униформи на двама мъже, които стояха и отпиваха питиетата си. Срещна погледите на двойка от белокоси старци, вперени в пространството.

             Порталната врата се отвори. Като забавен кадър на входа се появиха момче и момиче на около тридесет години. Държаха се за ръка. Дрехите им висяха окаляни и мокри, но лицата им сияеха. Чарли усети уюта на детството, мириса на прегръдката и болката от липсващата близост. Сълзите потекоха от очите му, но не опита да ги спре. Почувства повея на свеж вятър с познат аромат, който нахлу в помещението. Опита да го разпознае и в ума му изникнаха образи на розови цъфтящи пъпки. Миришеше на пролет.

             Двойката влезе. 

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

мина-бяло.png