Асансьорът полетя надолу. Неусетно забави движението си и спря. Чу се звън и служителят, носещ името Стив отвори вратите.
- Крайна спирка „Земята“ – провъзгласи тържествено той и търпеливо зачака всички душѝ да излязат. Едни излитаха скорострелно, други бавно напускаха асансьора.
Стив огледа помещението, което беше празно и извика към чакащите на спирката отвън:
- Качвайте се!
Асансьорът започна да се изпълва и скоро лампата за максимален капацитет светна. Стив протегна ръка към бутона за затваряне, когато бледа прозрачна сянка се промуши и процеди тихичко:
- Моля, вземете ме!
- Надвишихме капацитета, слезте! – продума Стив.
- Моля Ви! – проплака тя.
Стив въздъхна и затвори вратите.
Имаше навика при всеки курс да оправя маншетите на синьото си сако и да намества фуражката с червени кантове.
Асансьорът полетя със светкавичната си скорост нагоре, когато изведнъж се разнесе стържещ звук и закова на място. Стив погледна високомера, сви гъстите си вежди и почука по стъклото. Живакът отчитащ височината не помръдваше.
- Стигнахме ли? – попита последно качилата се душа.
- Не! - отвърна предпазливо Стив, без да сваля поглед от високомера.
- А къде сме? – чу се дебел глас излизащ от кръгъл синкав облак.
- Вие не си ли знаете работата? – пропищя друга сянка с формата на червена прозрачна ивица.
Стив се опита да се концентрира и абстрахира от създалата се шумотевица.
- Добре, отворете да слезем тук и оправете асансьора! – се чу друг глас.
- Някой има ли билет за междинния етаж? – попита Стив.
- Тълпата от разноцветни сенки мълчеше.
- Значи, всички сте за последния етаж. – продължи Стив. - Нямам право да ви оставя на междинен, което означава, че слезете ли тук, после няма да може да се качите.
Тонът в асансьора стана още по-нажежен.
Стив спокойно отвори капака на малка вратичка на стената и погледна надписа под големия червен бутон: „За повреди, моля обадете се на сервизния отдел на номер: 000-000-000“.
Той набра номера от клавиатурата под надписа.
От отсрещната страна се понесе ефирна музика, която се повтаряше, повтаряше и повтаряше.
- По дяволите! – изрече Стив.
- Вие като знаехте, че е опасно, защо ме взехте? – промърмори последно качилата се душа.
Стив игнорира думите ѝ и опита отново да набере номера на сервизния отдел. Повтарящата се музика се разнесе отново из асансьора.
- Как е там горе? – попита малка топчеста сянка, която беше избрала долното ниво. – За пръв път ми е! – каза със звънтящия си глас.
- Как за пръв път? Нали от там идваш? – попита друг пътник, който досега не беше участвал в разговора.
- Да, но не помня!
- Купон! – отвърна едрият син облак.
В този момент асансьорът се залюля, помръдна нагоре и отново спря.
- Вижте! Тук е спирката за междинния етаж. – провикна се лилав силует с няколко стърчащи рогчета и всички погледнаха към прозореца.
Отвън чакаше тълпа от призрачни хора. По прозрачните им лица бяха изписани емоциите на очакване.
- Много са ми странни! – каза едрият син облак. - Не мога да го разбера аз това, да не искаш да продължиш напред.
- Е, тези тук са го решили, щом чакат асансьора. – обади се последно качилата се сянка.
- Те си мислят, че ние ще ги вземем – направи кратка пауза Стив и продължи - А сега целият график се наруши. По дяволите!
- Наведе се към клавиатурата и отново набра сервизния номер.
Нежен женски глас отвърна от другата страна:
- Сервизен отдел Асансьори на бога! С какво мога да ви помогна?
- Аз съм Стив, идентификационен номер: 5690091239. Асансьорът, който управлявам, заседна. Намираме се на междинно ниво.
- Каква е причината? – попита женският глас.
Стив погледна последно качилата се душа и промърмори:
- Превишихме допустимото тегло.
- Но това е наказуемо! Стив, нали знаете?
Тонът на Стив беше станал напрегнат:
- Вие не сте ли сервизна служба? Мислех, че трябва да помогнете за поправка на асансьора.
- Момент, изчакайте! – отвърна служителката и музиката се понесе отново, заемайки цялото пространство в асансьора. Всички бяха замлъкнали и чакаха, докато напрежението играеше по струните на носещата се мелодия.
- Стив, асансьорът трябва да достигне капацитета си и тогава ще може да продължи. Това означава, че някой трябва да слезе. – продължи след направената пауза служителката.
- Но, никой няма билети за междинно ниво! – отвърна Стив.
- Съжалявам! Това не е в моите компетенции. – гласът утихна.
- По дяволите! – изсъска Стив и приклекна на пода на асансьора.
Всички пътници мълчаха.
Душата, която се качи последно, започна да издава хлипащи звуци:
- Много съжалявам, аз съм виновна, но не искам да оставам на междинното ниво.
Малкият син облак подскочи от пода и каза:
- Ако искате аз ще го направя!
- Но, ти не знаеш какво е горе!
- Да, именно за това, няма значение къде съм!
- Но междинното ниво означава да си нито горе, нито долу.
- Ще мога да се забавлявам като гледам и участвам в живота долу.
- Да гледаш - да, но да участваш – не. – каза една душа, която току що беше заела форма на сърце.
- Не, не мога да го позволя! – каза едрата синя душа във форма на облак. – Ти си млад! Аз ще остана! – на мен този живот ми беше 22-ри.
- Е, ако става въпрос – аз съм слизал над петдесет пъти! – се чу дрезгав глас в задната част на асансьора. – Вече не ги и броя!
- По дяволите! – изруга отново Стив и всички млъкнаха. – Аз ще остана! Мен не могат да ме оставят, защото съм служебно лице. С някой от следващите курсове ще ме вземат - замълча и с тих тон продължи. - с още наказания.
- Но какво по-голямо наказание да си водач на асансьора?
- Има и по-голямо! – измърмори Стив и сви поглед надолу.
- Никой няма да слиза! – каза отново дрезгавият глас отзад. - Ще си стоим тук и все някой ще вземе решение за нас, дали нагоре или надолу. Не могат да ни оставят в асансьора!
- Да, асансьора им трябва! – каза Стив, процеждайки усмивка.
- Ти как се казваш момче? – продължи дрезгавият глас и очевидно въпроса беше насочен към него.
- Стив.
- И как така се „уреди“ с тази работа?
Стив наведе глава и скри погледа си. Беше подпрял слабото си тяло на рамката на вратата.
Всички в асансьора чакаха отговора му
- Бях затворник там долу с доживотна присъда и животът ми не беше достатъчен за да я изкупя.
Мълчанието в асансьора продължаваше.
Младата душа, явно не разбрала смисъла на чутото, нелепо вмъкна:
- Аз мисля, че е чудесна работа!
Всички останали продължаваха да мълчат.
В този момент Стив погледна рязко през прозореца на асансьора, натисна бутона за отваряне. Чу се обичайният звън. Скочи навън на площадката на междинното ниво и в този момент вратите след него се затвориха. Асансьорът продължи и изчезна нагоре.
Стив се обърна се към чакащата тълпа, махна фуражката от главата си и започна да преминава през тях.
Призрачен силует на жена се провикна след него:
– Спирката за нагоре е в другата посока.
Стив се усмихна, погледна тялото си, което постепенно избледняваше. Фуражката бързо губеше тъмно синия си цвят и бледо виолетово сияние го покри. Вече не чувстваше движенията си. Премина през призрачните тела на чакащите и се гмурна в облаците.