Асансьорът I

2019 / из поредицата "Между небето и земята"
Снимката и текстът са обект на закона за защита на авторското право

        Асансьорът полетя надолу. Неусетно забави движението си и спря. Чу се звън и служителят, носещ името Стив отвори вратите.  

        - Крайна спирка „Земята“ – провъзгласи тържествено той и търпеливо зачака всички душѝ да излязат. Едни излитаха скорострелно, други бавно напускаха асансьора.

Стив огледа помещението, което беше празно и извика към чакащите на спирката отвън:

        - Качвайте се!

        Асансьорът започна да се изпълва и скоро лампата за максимален капацитет светна. Стив протегна ръка към бутона за затваряне, когато бледа прозрачна сянка се промуши и процеди тихичко:

        - Моля, вземете ме!

        - Надвишихме капацитета, слезте! – продума Стив.

        - Моля Ви! – проплака тя.

        Стив въздъхна и затвори вратите.

        Имаше навика при всеки курс да оправя маншетите на синьото си сако и да намества фуражката с червени кантове.

        Асансьорът полетя със светкавичната си скорост нагоре, когато изведнъж се разнесе стържещ звук и закова на място. Стив погледна високомера, сви гъстите си вежди и почука по стъклото. Живакът отчитащ височината не помръдваше.

        - Стигнахме ли? – попита последно качилата се душа.

        - Не! - отвърна предпазливо Стив, без да сваля поглед от високомера.

        - А къде сме? – чу се дебел глас излизащ от кръгъл синкав облак.

        - Вие не си ли знаете работата? – пропищя друга сянка с формата на червена прозрачна ивица.

        Стив се опита да се концентрира и абстрахира от създалата се шумотевица.

        - Добре, отворете да слезем тук и оправете асансьора! – се чу друг глас.

        - Някой има ли билет за междинния етаж? – попита Стив.

        - Тълпата от разноцветни сенки мълчеше.

        - Значи, всички сте за последния етаж. – продължи Стив. - Нямам право да ви оставя на междинен, което означава, че слезете ли тук, после няма да може да се качите.

        Тонът в асансьора стана още по-нажежен.

        Стив спокойно отвори капака на малка вратичка на стената и погледна надписа под големия червен бутон: „За повреди, моля обадете се на сервизния отдел на номер: 000-000-000“.

        Той набра номера от клавиатурата под надписа.

        От отсрещната страна се понесе ефирна музика, която се повтаряше, повтаряше и повтаряше.

        - По дяволите! – изрече Стив.

        - Вие като знаехте, че е опасно, защо ме взехте? – промърмори последнокачилата се душа.

        Стив игнорира думите ѝ и опита отново да набере номера на сервизния отдел. Повтарящата се музика се разнесе отново из асансьора.

        - Как е там горе? – попита малка топчеста сянка, която беше избрала долното ниво. – За пръв път ми е! – каза със звънтящия си глас.

        - Как за пръв път? Нали от там идваш? – попита друг пътник, който досега не беше участвал в разговора.

        - Да, но не помня!

        - Купон! – отвърна едрият син облак.

        В този момент асансьорът се залюля, помръдна нагоре и отново спря.

        - Вижте! Тук е спирката за междинния етаж. – провикна се лилав силует с няколко стърчащи рогчета и всички погледнаха към прозореца.

        Отвън чакаше тълпа от призрачни хора. По прозрачните им лица бяха изписани емоциите на очакване.

        - Много са ми странни! – каза едрият син облак. - Не мога да го разбера аз това, да не искаш да продължиш напред.

        - Е, тези тук са го решили, щом чакат асансьора. – обади се последнокачилата се сянка.

        - Те си мислят, че ние ще ги вземем – направи кратка пауза Стив и продължи - А сега целият график се наруши. По дяволите!

        - Наведе се към клавиатурата и отново набра сервизния номер.

        Нежен женски глас отвърна от другата страна:

        - Сервизен отдел Асансьори на бога! С какво мога да ви помогна?

        - Аз съм Стив, идентификационен номер: 5690091239. Асансьорът, който управлявам, заседна. Намираме се на междинно ниво.

        - Каква е причината? – попита женският глас.

        Стив погледна последнокачилата се душа и промърмори:

        - Превишихме допустимото тегло.

        - Но това е наказуемо! Стив, нали знаете?

        Тонът на Стив беше станал напрегнат:

        - Вие не сте ли сервизна служба? Мислех, че трябва да помогнете за поправка на асансьора.

        - Момент, изчакайте! – отвърна служителката и музиката се понесе отново, заемайки цялото пространство в асансьора. Всички бяха замлъкнали и чакаха, докато напрежението играеше по струните на носещата се мелодия.  

        - Стив, асансьорът трябва да достигне капацитета си и тогава ще може да продължи. Това означава, че някой трябва да слезе. – продължи след направената пауза служителката.

        - Но, никой няма билети за междинно ниво! – отвърна Стив.

        - Съжалявам! Това не е в моите компетенции. – гласът утихна.

        - По дяволите! – изсъска Стив и приклекна на пода на асансьора.

        Всички пътници мълчаха.

        Душата, която се качи последно, започна да издава хлипащи звуци:

        - Много съжалявам, аз съм виновна, но не искам да оставам на междинното ниво.

Малкият син облак подскочи от пода и каза:

        - Ако искате аз ще го направя!

        - Но, ти не знаеш какво е горе!

        - Да, именно за това, няма значение къде съм!

        - Но междинното ниво означава да си нито горе, нито долу.

        - Ще мога да се забавлявам като гледам и участвам в живота долу.

        - Да гледаш - да, но да участваш – не. – каза една душа, която току що беше заела форма на сърце.

        - Не, не мога да го позволя! – каза едрата синя душа във форма на облак. – Ти си млад! Аз ще остана! – на мен този живот ми беше 22-ри.

        - Е, ако става въпрос – аз съм слизал над петдесет пъти! – се чу дрезгав глас в задната част на асансьора. – Вече не ги и броя!

        - По дяволите! – изруга отново Стив и всички млъкнаха. – Аз ще остана! Мен не могат да ме оставят, защото съм служебно лице. С някой от следващите курсове ще ме вземат - замълча и с тих тон продължи. - с още наказания.

        - Но какво по-голямо наказание да си водач на асансьора?

        - Има и по-голямо! – измърмори Стив и сви поглед надолу.

        - Никой няма да слиза! – каза отново дрезгавият глас отзад. - Ще си стоим тук и все някой ще вземе решение за нас, дали нагоре или надолу. Не могат да ни оставят в асансьора!

        - Да, асансьорът им трябва! – каза Стив, процеждайки усмивка.

        - Ти как се казваш момче? – продължи дрезгавият глас и очевидно въпроса беше насочен към него.

        - Стив.

        - И как така се „уреди“ с тази работа?

        Стив наведе глава и скри погледа си. Беше  подпрял слабото си тяло на рамката на вратата.

Всички в асансьора чакаха отговора му

        - Бях затворник там долу с доживотна присъда и животът ми не беше достатъчен за да я изкупя.

        Мълчанието в асансьора продължаваше.

        Младата душа, явно не разбрала смисъла на чутото, нелепо вмъкна:

        - Аз мисля, че е чудесна работа!

        Всички останали продължаваха да мълчат.

        В този момент Стив погледна рязко през прозореца на асансьора, натисна бутона за отваряне. Чу се обичайният звън. Скочи навън на площадката на междинното ниво и в този момент вратите след него се затвориха. Асансьорът продължи и изчезна нагоре.

        Стив се обърна се към чакащата тълпа, махна фуражката от главата си и започна да преминава през тях.

        Призрачен силует на жена се провикна след него:

        – Спирката за нагоре е в другата посока.

        Стив се усмихна, погледна тялото си, което постепенно избледняваше. Фуражката бързо губеше тъмносиния си цвят и бледо виолетово сияние го покри. Вече не чувстваше движенията си. Премина през призрачните тела на чакащите и се гмурна в облаците.

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

услуги за самоиздатели

services for self publishing authors

мина-бяло.png