​

​

Обединени

 Разкъсани стоим
в огледало отразени,
уж цели, а всъщност разединени.
Духът ни, скъсан, като хартишки смачкани 
лежи там  
в късове намачкани. 

​

Събрах ги, 
в чекмеджето ги прибрах. 
Огледалото погледнах пак.
Показваше ми образ гримиран, 
нагласен.
Боядисан с руж,
изглеждаше ми чужд. 

​

Видях духа си разчленен.
В отражението бе само част от мен.
Останалото скртото 
отекваше със вик стенание в сърцето.
Диря от тъга огледалото
проряза
и красивото лице размаза.

​

Чекмеджето аз отворих.
Хартишките  извадих.
Опитах дупките да залепя
и процепите да слепя.
 

Образът получи се леко разкривен, 
кеко смачкан,
леко състарен.
Спомних си го с 
с коленете сини,
когато съчинявах рими
с усмивка без задръжки.
 

И сега изглеждаше така дори с бръчки

На огледалото показах го
Харесах го!
За другите не знам. 
Не ме интересуваше какво ще кажат там.
Извикахме с него 
в един глас:
Да, Това съм аз. 

​

​

За една нощ

Две тела в едно вплетени

докосват се близост търсещи. 

Във вселената откъснати

Две души сливане викащи. 

бродещи из самота

опитват да намерят своето цяло,

стенейки за любовта духове,

останали без тяло.

 

Нощта завесите си спуща

в нежност двамата прегръща, 

с одеяло от интимност ги завива

Будността в топъл сън приспива.

Слънцето в тъмнината се провира

Двама непознати утрото намира

събудени, объркани смутени

обличат се чужди уморени.

 

И някъде там в небето вписана

остава прегръдката таз

като още една близост бленувана, 

отминала в секунден екстаз.

     

​

​

Tя, любовта
Тя любовта беше там,

притихнала и спотаена.
Чакаше си търпеливо да и отворя. 
Надничаше потайно
и чакаше.
А аз се оглеждах за всички 
викащи и крякащи наоколо,
перчещи се с големите си гърди и цветни коси.

И колкото и да крещяха
гласовете им избледнявала още преди да стигнат до мен. 
Изпаряваха се,
превръщайки св в облаци от тъмна пара.
Оглеждах се, прегръщах тоз и онзи.
Усмихвах се,

но беше празно,
кухо,
тъжно
и самотно.
Спрях, 
останах в тишина.
Огледах този цирк,

светкащ, свирещ 
утихващ,

оставайки назад. 
Обърнах гръб и спрях 
и все пак не беше тъмно,
а искрящо бяло,

празно.

И тогава чух тихото почукване:

- Аз съм! - промълви нежния и глас
Огледах се 
- Аз съм! - повтори.
И сърцето ми затупа.
Усмихнах се, без да знам какво се случва.
- Ще говориш ли с мен?
- Да - отвърнах и потръпнах.
- Ще ми отвориш ли? - попита тя
- Не зная как! - отвърнах.
- Затвори очи и си спомни онзи ден на златния пясък. На сутринта слънцето изгря и ти се усмихна, стана и запя. 
- Да, да. - отвърнах в несвяст.
- Тогава ми отвори.
- Беше хубаво - отвърнах.
Всичко се завъртя като забързан кадър и отново започнах да чувам и въпреки това всичко ми остана чуждо. Не можех да се върна.
Чувствах топлина, която нямаше да пусна.
Направих първата крачка в обратната посока. Тълпата се дереше след мен
Но вече ми бяха далечни.
Имах нея.

​

​

​

​

​

​

Вързваха душата ми

 

Вързваха душата ми

от детската градина, през училище, до днес

и родители, роднини и приятели.

И всички те ми мислеха доброто.

Скоро страхове стегнаха тялото ми,

но тя, милата не се предаваше,

все нещо се бунтуваше, все не харесваше,

искаше да е свободна, искаше да е тя.

Днес я погледнах и едва дишаше,

но беше жива и същата, каквато е помнех.

Започнах да я развързвам и да хвърлям 

бяха се впили в нея и на места кървеше,

но знаех, че ще оздравее.

Развързвах, развързвах и я видях оголена.

Беше красива, каквато я помнех.  

Сега нито частица от нея не беше скрита.

Прегърнах я и усетих колко много я обичам.

Тя беше моята, само моята душа!

    - Няма ли да ми е студено сега? – попита тя.

    - Не – отговорих – никога повече няма да те оставя!

    - Добре – отговори тя – така и на теб ще е винаги топло!

​

​

Фрее Лов

Танцуваха полупияни,
превъзбудени,
усещащи раздялата,
усещащи веригите на любовта, 
така тежки, падащи върху тях.
Предусещаха, че се свличат 
и страдаха,
и танцуваха,
възбудени,
уморени,
пияни.
Слушаха "Фрее лов" 
и говореха за нея любовта,
и не знаеха какво следва,
не знаеха дали повече ще я видят -
тази същата, оковаваща любов,
Която ги притискаше до дъното на сърцето.

Не знаеха, че един далечен ден там щяха да лежат сами в леглата си
със спомена от нея, със спомена на притискащата и изпиваща дъха прегръдка.

Щяха да си лежат освободени,

но сами. 
И над тях ще се носи отново песента,

загубила вече притегателната си сила
като една  сбъдната мечта,

превърнала се в сива реалност. 
И споменът само щеше да тежи,

останал със смесените си чуства на дълбока изгорена рана,

превърната в красива татуировка на две вплетени сърца.

​

​

Царица на душата

Tу е скитница, ту блудница e, ту светица,
ту дете, ту старица.
Съблазнява ме, танцува, oбладава. 

Привързване към други не търпи, 
към дом близки и пари
Продумва “вързваш се”
и завърта тъй коси,
а после обяснява, 
че от всяка връзка я боли.  
И сърцето си на нея отдам,
oставайки дори и сам.
Тогава иде светла в тишина 
в цялата си красота.

​

Посипеш ли я ще те изпепели
Заровиш ли я ще те разруши
Потулиш ли я е крещи
Тя винаги ще възцари. 
Да, трудно е, но без нея и един ден
в радост не живея.
 

Влюбен съм омаен пристрастен
Към теб и твоя смисъл е в мен
Обичам те, моя свобода!
И за никой друг не ще те заменя.
 

​

​

​

Тя

Тя е момиче, тя е жена.

Тя е копнеж, тя е мечта.

Нежност, красота,

страст и любовта.

Тя е майка, баба, леля,

магьосница и фея.

Тя е войн, тя е мир,

спокойствие и пир

Тя е пара и вода,

въздух и земя.

Тя е лед и мразина.

Тя е огън топлина.

Нявга е богиня,

друг път домакиня.

Мистерия, магия

или просто е Мария.

Познах я също в мойта дъщеря.

Да, всичко това е тя!

 

 

​

Обичам те

Обичам те, когато ме целуна и каза „Продължавай“.

Обичам те, когото се разсърди, че не казах „Извинявай“.

Обичам те когато прошепна ми „Люби ме“.

Обичам те, щом простена „Станахме трима“.

Обичам те, когато каза ми „До теб съм“.

Обичам те, когато тръгна и продума „Ще се върна“.

Обичам те когато тихичко прошепна „Извинявай“.

Обичам те когато с болка заяви „Прощавам“.

Обичам те дори, когато чух „Няма смисъл“. 

Обичам те в мига, когато казах „Сбогом“.

И още те обичам, защото ме научи

да разбирам думите „Обичам“.

​

​

​

Есен

Есен ли е или още лято?

Слънце, хлад, вик на ято.

Радост, но тъга и страх.

Объркан съм къде, кой бях!

В безгрижие с джапанки прокъсани

със смях в топли нощи, непотърсени.

Дрехи ли? Не ще обличам!

Гол в твоя зной ще тичам.

Ще те пазя лято в мен!

Наречи ме, ако искаш „вдетинен“!

Навън и сняг и мраз да вее

вътре огънят ти ще ме грее

и във всяко есенно листо

ще виждам твоето писмо

с топъл блясък на светулки

и сърце, завито в завъртулки

за безгрижие и волна песен

Дори да го наричат есен!

​

​

Лъскава кутия

Не искам лъскава кутия,

пълна със любов фалшива,

нито стъклена саксия

с цветя забодени насила.

 

Ще взема къс от твоята усмивка

в страсти, утолени под моята завивка

и погледа ти дяволит,

щом лежа на твойта гръд.

​

Ще взема миг от твоя ден

и думите, изречени по мен,

топлия ти поздрав и съвет,

изричайки „всичко е наред“.  

​

Ще го пазя там дълбоко в мен, 

докато бледнее с всеки минал ден 

спотаен от множество въздишки 

в прехапани усмивки, 

​

със сладост като от смокиня 

тежка, лилавосиня

пропиваща и тъй желана, 

предусещаща последната нощ лятна.

​

​

​

Фея 

Там от горската дъбрава
малка фея се показа.
И улисана от хорските следи
взе да крачи вместо да лети.
Улиса се към селото да тръгне,
поиска в човек да се превърне.
И скоро заговори като дама, 
обзета от човешка драма
Гора листа вятъра забрави
на дела човешки се отдаде.
И всичко хубаво така звучи
но тутакси забрави да лети!

​

 

 

 

   

​