Любов

фантастичен разказ

         Жана спря, кокетно оправи ревера на стегнатото си синьо сако и продължи, извивайки вежди:

         - Но както знаете, професорът изчезна.

         - Как така изчезна? – попита Даниел.

         - Никой не знае. Просто един ден не дойде на работа. Казаха, че в дома му не са открити следи нито от похищение, нито от нещо необичайно. Полицията го търси една година, но не го откри. Оказа се  че няма роднини, нито съпруга, нито деца. Много жалко. Наричаха го „Човек на бъдещето“.  – казвайки това Жана се усмихна и погледна Даниел.

„Мисля, че ме харесва.“ – помисли той. „Може би е на не повече от двадесет и пет. Била е стажантка, а после...“ – прекъсна мислите си и попита:

         - Има ли нещо особено в този вид роботи?

         - Не, нали ви казах, допълнителна учтивост. Един от серията работи в нашата администрация.

         - Може ли да го видя?

         - Да, разбира се.

 

         Тръгнаха из дългия бял коридор на посетителската част на Роботех.

         - А вие от коя част на роботиката проявявате интерес? – попита Жана.

         - Поведение. – отвърна Даниел.

         Влязоха в малък административен офис. Даниел позна лицето на 532. Беше седнал и лепеше фолио с логото на Роботех върху малки бели кутии, вървящи на поточна линия.

         - Какво работиш? – попита го Жана

         - Подготвям пратки за Филиал номер 52. – отвърна роботът.

         Даниел извади отривисто ръката си от джоба и изохка:

         - Нещо ме убоде!

         Роботът се обърна към него и с машинен глас отвърна:

         - Мога ли да Ви бъда полезен?

         - Да, боли ме. – отвърна Даниел.

         Роботът стоеше изправен и повтори въпроса:

         - С какво да ви помогна?

         Жана се засмя:

         - Казах ви, има протокол за учтивост, но не и нещо повече.

         Двамата излязоха.

 

         На следващия ден Даниел отново посети . С нетърпение влезе в стаята за игра. Децата от групата изглеждаха по-малко. Преброи ги и установи, че едно от тях липсва. Обърна се към 532 и попита:

         - Къде е малчуганът с къдрава коса?

         - Ясен ли?

         - Да! – отвърна Даниел – Не знаеше името на детето, но така щеше да получи по-бързо отговор.

         - Разплака се за майка си и го отведоха от групата.

Даниел не помнеше да е плакал за родителите си. Те бяха мили гости, които го посещаваха в определени дни. Да, харесваше му прегръдката на майка му, но никога не искаше повече. Не можеше да предположи, защо това дете се е разплакало.

В този момент малко момиче с оранжева коса приближи робота, мъкнейки голяма плюшена играчка. С дрезгавия си глас му каза:

         - Направи глас на мама и ми разкажи приказка. Роботът приюти играчката в скута си и детето седна на нея. 

 

         Когато се прибра, Даниел потърси в историята на Роботех: „Хронология на роботите“.

Зачете, че преди 50 години са били създадени първите модели за сервизни дейности като доставчици, товарачи, шофьори. Годината, в която са изобретени първите „грижещи се“ роботи е била 2072. Протоколите им били посветени на осигуряване на грижа за физическите нужди на хора и осигуряване на безопасност. Следващите версии са надградени със социални  протоколи и модели на  общуване.

         Даниел намери снимката на Кох и я пусна в търсачката. 

Излязоха всякакви резултати без връзка с професора. Момчето ги прегледа и на една от снимката видя силует, обвит с бяло покривало. Напомни му за Кох. Свали снимката и я увеличи. Въведе я в онова забавно приложение, махна брадата и мустаците и разпозна професора. Погледна годината и тя беше  2034. Изглеждаше по същия начин както и на последните снимки.  До него стоеше прегърбена старица с шарена кърпа на главата. Кох държеше ръката ѝ.

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

мина-бяло.png