Феята вещица 

sketch1647196096129_resized_20220313_083310656.png

 

Вещица

Тя добави още клонки към купчината, която бе събрала. Натрупаните пръчки стояха послушно и не смееха да помръднат. Бурята ги бе съборила и сега, вместо да докосват небето, чакаха сред шумата. Три откъснати гъби лежаха встрани от вързопа. Холини пусна още няколко до останалите, а после и букет от ароматни треви. Огледа се и там, сред изсъхналите листа, видя лилав минзухар, греещ отвътре със слънчевите си тичинки. Посегна към цветето и оправи подгънатото му ушенце. След това с един захват заграби всичко под мишница.

От клоните падаха малки парченца, не успявайки да се задържат заради клатещата ѝ походка. Тя отвори с ритник дървената врата и влезе. Изу калните си обувки и внимателно остави наръча до печката. С грубите си почернели пръсти нежно извади гъбите, заплели се измежду тревите, и ги остави на масата. Откъсна няколко от изсъхналите цветове и ги метна в чайника, който къкреше на печката. Отиде до големия, огънат от собствената си тежест бюфет и за миг остана втренчена в единственото му останало стъкло. Оттам надничаше отражение на голям нос. Над него се виждаха малки присвити очи, а под него – тънки устни. Тя подпъхна косата си под забрадката и отвори бюфета. Извади голяма чаша с извита дръжка и чинийка и бавно ги понесе към масата. Взе чайника и наля от ухаещата гореща течност. Навсякъде се разнесе аромата на мащерка, примесен с блатна мента.

В този момент на прозореца почука гарван. В клюна си носеше намачкано листо. Тя отвори и изчака птицата да прекрачи перваза. Отиде до печката и се върна с глинен похлупак. Държеше го обърнат нагоре, за да не изсипе трохите, които носеше. Поднесе ги внимателно. Гарванът побърза да закълве ситните парченца хляб и пусна бележката. Холини я пое със свободната си ръка, изсипа останалите трохи на перваза и зачете: „Мила ми приятелко, реших да си ида. Вече съм ненужна. Никой не вярва.“ Посланието завършваше с многоточие и едно надраскано „Г“.

Холини метна одеяло на гърба си и го пристегна около гърдите, след това сложи вълнената си шапка с два пискюла, нахлузи ботушите и излезе. Преди да затвори, се протегна и взе метлата, подпряна зад вратата. В този миг огънят в печката угасна. Чайникът въздъхна и започна да изстива. Черна котка се промуши изпод възглавниците на леглото и се сви на кравайче.

Вещицата полетя между върховете на боровете, докато не стигна познатата гора. Снегът продължаваше да се сипе. В белотата отдолу всичко бе спотаено, нищо не помръдваше. Холини извади малкия мускал изпод дрехите си, пусна дръжката на метлата, отвори корковата тапа и изсипа две капки в устата си. В този миг започна да се смалява и като малка прашинка се понесе ведно със снежинките.

– У дома ли е? – питаше трепкащите снежнобели балерини, които само вдигаха рамене и се усмихваха.

Тя се запровира между тях, стараейки се да не наруши ритъма на танца им. Един след друг боровете се изпречкваха на пътя ѝ, но тя търсеше един определен.

Съзря отдалеч малката хралупа с едва процеждаща се светлина. Кората, запречваща входа, бе отместена и Холини влезе, без да чука. Изтупа се от снега и приближи до леглото. Там, завита, стоеше мишка с шапка. Беше затворила очи, като че спеше.

 – Сериозно ли?! – проехтя грубият глас на вещицата, докато отърсваше мокрите следи по дрехите си. – Това ли измисли? Какви са тези глупости?

Мишката се размърда и отвори очи.

– Няма смисъл от мен – изпъшка тя, готова да се завърти на другата страна.

– Глупости! – изсъска Холини. – Я ставай, че нямам време! Къщата ми ще изстине.

– Остави ме!

– Какво се е случило?

Мишката се надигна и подпря гърба си с възглавница.

– Децата… бяха в гората… Видяха ме! – тя заподсмърча. – Нарекоха ме мишка.

Холини въздъхна.

– Хайде, ставай! – Тя огледа ботушите си. – Ей тези са много здрави, да знаеш. Ставай, ти казвам, или ще те оставя завинаги!

Възвръщайки истинския си образ, феята се измъкна от леглото, наметна пелерината от люспи на шишарки и безропотно се подчини на вещицата.

 

Две прашинки излетяха от хралупата. Приближиха селото и влязоха през отворената врата на малката къща точно преди да се затвори.

Жена тътреше голяма цепеница. Сложи я в огнището и огънят угасна. Тя покри лицето си с ръце и заплака. На съседното легло се размърда малко вързопче.

– Мамо, ти ли си?

– Да, миличък – жената скочи и избърса сълзите си. – Ти си буден! – каза и седна до детето.

– Мамо, стори ми се, че тук влезе фея.

– Така ли, миличък?

– Да, мамо. Искам да стана да я видя.

В този миг огънят в камината пламна. Жената се огледа сред настъпилата топла светлина.

– Добре, миличък – и му помогна да се надигне, подхващайки го под мишниците.

– Ще остана така, да си почина малко, и после ще стана, мамо.

Жената едва сдържаше сълзите си. Подпря го с възглавници и отиде да погледне огъня. Отраженията на пламъците играеха в очите ѝ и тя започна да се моли. Устните ѝ редяха думи, които чуваше само застаналата на рамото ѝ Холини. После литна и отиде при феята, която пърхаше до детското сърце.

– Е, още ли вярваш, че си ненужна? – прошепна ѝ вещицата.

Момчето пое дълбоко въздух и се изкашля. Майката подскочи стресната и се завтече към леглото.

– Не, мамо, остави ме! – Детето стана и отиде до горящия огън. – Тя беше тук, мамо, до теб.

– Коя, миличък?

– Вещицата.

Тръпки побиха тялото на жената.

– А после дойде до феята тук, до мен – и посочи гърдите си. Жената се засмя. – Мамо, гладен съм.

Двете точки напуснаха топлата стая.

 

– Голяма съм глупачка! – мърмореше феята.

Бяха се върнали в гората близо до Пеперудената поляна. Кацнаха на клонка над светещия сняг. Холини се спусна към земята и възвърна големината си. Феята се залюля над нея. Снежна топка падна върху периферията на вещерската ѝ шапка, но Холини не ѝ обърна внимание.

– Където има неверие, нищо не можеш да направиш – продължаваше да мърмори феята.

– Но и само един да има вяра, си заслужава – отърси се вещицата, готова да тръгва. – И е хиляди пъти по-силно от хиляди неверия.

– Благодаря ти! – каза феята и отново се превърна в мишка.

Холини я погледна и изрече:

– И когато я изгубиш, се превръщаш в това, за което те мислят.

 

Вещицата се прибра. Къщата още не беше изстинала. Чайникът се стресна, когато го вдигна и го сложи на печката. Холини седна до мъркащото кълбо и зачака да чуе къкренето. Свали вълнената си шапка, подпря глава на облегалката и въздъхна. Затвори уморените си очи, разтвори криле наум и полетя. Спомни си за времето, когато беше фея.

 

Маскен бал

 

(Малко преди това)

Феята се люлееше върху едно от последните листа, останали на дървото. Затворила очи, тя попиваше слънчевите лъчи. Черните ѝ мигли лежаха неподвижни върху гладкото бяло лице, а изваяният ѝ нос нежно поемаше дъха на отиващата си есен. Вятърът наду дъх и ложето ѝ полетя. Тя разтвори красивите си прозрачни криле и се издигна. Избра следващо листо, макар че всички те се спускаха към земята с последния спомен за слънцето. Изкачи се до върха на стария дъб и протегна тънките си ръце, после се спусна към земята и кацна в шумата.

Красивите ѝ синьосиви очи започнаха да се оглеждат за паднали венчелистчета. Трябваше да си ушие рокля, маскеният бал бе тази вечер. Намери почернели цветове на повехнал минзухар и две тъмнолилави теменужки, отдавна изгубили соковете на живота. Погали ги и ги понесе към хралупата си. Беше събрала панделки от пожълтели треви. Вдяна една от тях в боровата игла и започна да шие. Оцвети корите на шишарката в тъмно и си направи шапка.

Излезе да се огледа в локвата под дървото. Смрачаваше се и водата отразяваше само силуета ѝ. Бухнала рокля покриваше грациозната ѝ фигура, а островърха шапка – дългите ѝ коси. Върна се и постави декоративния закривен нос, след това оцвети бузите си с черна смола. На излизане не забрави да премести кората от външната страна на хралупата и да затвори входа ѝ – иначе влизаха разни досадни насекоми. Веднъж дори се беше проврял малък прилеп, който едва успя да извади и да предаде на разтревожената му майка, която пърхаше отвън.

Феите всяка година празнуваха момента, в който есента отстъпваше короната на зимата. Балът се провеждаше на хълма над Пеперудената поляна, закрит от обвити в бръшлян камъни. Там, в най-големия дъб на гората, живееше и феята майка. Огромната ѝ хралупа можеше да побере три катеричи семейства, а бръшляните над входа я пазеха в тайна. Щом настанеше вечер, два прилепа увисваха от двете страни на жилището ѝ и бдяха над съня ѝ. Отдолу, при корените на големия дъб, се врязваше голям плосък камък. Повърхността му, като поръсена с кристали, проблясваше в розово, виолетово и бяло. Коренищата, впити в него, го бяха повдигнали. Отгоре се спускаха гирлянди от бръшлян. Бели пухчета, носещи се от дърветата, го застилаха като облаци, слезли на земята.

Тъмнината бе настъпила неусетно. Луната изгря. Холини отгърна клоните на бръшляна и я посрещна песента на совите. Хризантема, Нарцис, Теменуга, всички те се носеха в танц – ту нежен и бавен, ту скоклив и бърз. Приличаха на цветя в роклите си от венчелистчета. Приятелката ѝ Гербер, в жълта пухкава рокля с червено по краищата, я забеляза и отиде да я посрещне.

– Какво ти става? Защо си облечена така? – попита я тя, докато я оглеждаше от главата до петите и припърхваше с големите си черни мигли.

– Нали обявихме маскен бал! – отвърна феята с черна рокля.

– Да, но ти си, ти си... – Гербер заекваше, не успявайки да изрече думата.

Музиката притихна. В цветното пространство на танцуващите, сияещи в разкошните си рокли, започна да се шушука. Една дума се понесе между феите: вещица, вещица, вещица…

Холини пристъпи, вирна крилцата си – тях не можа да скрие под костюма си – и се поклони. Музиката засвири отново.

 

Там, в гората, вятърът развихри стихията си. Изоставил есента, той се чувстваше в пълното си право да отприщи заскрежаващите сили и да потопи всичко в белота. Закри небето с облаци и засвири около клоните, в началото леко закачливо.

– Како, хайде да се прибираме! – каза Мили и задърпа ръката на сестра си, която береше гъби.

– Ей сега! – отвърна по-голямото момиче. – Мама ще се зарадва, че ѝ нося толкова много.

– Но чуй вятъра! – Мили загърна шала около лицето си. – Мама не ни дава да влизаме толкова навътре в гората.

– Тя няма да разбере, нали? – каза другото дете, наведе се над сестра си и я загледа с широко отворени, плашещи очи, изчаквайки я да кимне. – Сега тръгваме!

Там горе зелените иглички на дърветата потрепнаха, посрещайки първите снежинки.

 

Феята майка се качи по витите стълби от борови иглички, стигайки до сцената от подредени люспи на шишарки. Застана пред трона от златните цветове на все още неугасналите листа и заговори:

 – Ние сме като снежинките, като капките вода, като тревичките... Всяка от нас е мъничка и слаба, но обединим ли се, ставаме като стихия. Не го забравяйте, мили мои! Ако използвате силите си, когато сте сами, може да изгубите крилете си и чуждата магия да ви превземе.

Холини отново си спомни първия си полет. Колкото повече се издигаше, толкова повече всичко там, на земята, се смаляваше. Тогава се почувства голяма. Всички други феи се бяха уплашили и бяха останали някъде по-надолу. Горе се оказа сама. Полегна на един облак и се загледа в разноцветните плетеници в небето от лилаво, жълто, синьо и зелено. Беше сигурна, че това са усмивките на слънцето.

В един от следващите си полети видя бедстващо птиче, което всеки момент щеше да падне от гнездото си. Висеше на крачето си, заплетено в паяжина. Тогава се обърна за помощ към феята майка. „Другите помагат на растенията. Силата на феите е да сме заедно“, каза ѝ тя. Холини се върна при птичето. Летеше около него и се чудеше какво да стори. Опита да го успокои. Надяваше се, че ако престане да пърха с криле, няма да падне – беше прекалено малко и понесеше ли се надолу, щеше да умре. Тогава паяжината, на която висеше, изведнъж се скъса. Феята плака цяла нощ. От този миг все по-често бродеше сама. Не се колебаеше да се притече на помощ на растение или животинче, дори да рискуваше да бъде затисната или изядена.

Един ден видя потъваща в блатото старица. Тинята бавно, но сигурно я превземаше и точно преди да се удави, жената хвърли мускала, който висеше на врата ѝ, към Холини, изричайки: „Отпий капка“. Феята, без да се замисли, изпълни повелята и в същия миг започна да расте, достигна човешки ръст и крилете ѝ изчезнаха. Подаде ръка на старицата и я спаси.

 – Ефектът на отварата отминава, малка фейо. Ако не искаш да останеш голяма… – засмя се жената и ѝ намигна. На тръгване вдигна захвърлената настрани черна островърха шапка и каза: – Задръж мускала.

Холини го скри и не каза на никого.

 

Феята майка завършваше речта си:

– Днес е денят, в който празнуваме идването на зимата. Поздравете я!

Всички феи запърхаха и белите пухчета се разхвърчаха по дансинга. Едно от тях кацна на залепения голям нос на маскираната фея и тя кихна. Песента на совите прозвуча тържествено. Хризантема, Лале и Нарцис заеха позиции за поредния танц.

Холини тихомълком напусна бала. Вледеняващият въздух посрещна лицето ѝ, покрито с черна смола, и големия ѝ изкуствен нос. Изпод черните перушини, които бе защипала здраво под шапката с вирнат връх, се показаха крайчетата на красивите ѝ коси с цвят на шишарка. В ръцете си все още държеше клечката със засукана слама.

 

Вятърът обърна посоката си. Звучеше ядосан, че топлият дъх на гората му се противопоставя. Ледените балерини затанцуваха в пелена, покриваща дървета, клони и дори небето. Феята долепи длани до едно от дърветата и усети трепета му. Изкачи се до най-високите му тъмнозелени иглички и ги погали. Почувства топлината, която още не си бе отишла, после слезе до шумата и видя, че снежинките се топят. Докосна изсъхналите листа и се опита да ги успокои – те всяка есен забравяха, че трябва да умрат, за да се родят наново. Зимата пое короната от ръцете на есента и тържествено си я постави. 

Децата, загърнали шалове, вървяха покрай свистящите клони. Пътеката вече не си личеше от натрупалата снежна покривка.

– Страх ме е, изгубихме се… – проплака Мили.

Ръцете на сестра ѝ започнаха да замръзват – беше ѝ дала ръкавиците си и здраво я стискаше за ръката. Стъмваше се. Със своята ослепителна белота снегът ги канеше да потанцуват. Искрящите балерини, разперили смразяващи рокли, се носеха във вихрения си танц, замъглявайки всичко наоколо. Дъхът на двете деца трудно пробиваше ледената пелена на зимата.

По-голямото се огледа и пое в друга посока. Малкото мълчеше – знаеше, че и да заплаче, тук няма кой да го чуе. Бяха се изморили, а светлините на селото още не се виждаха.

– Само ще си починем – каза по-голямата, дръпна сестричката си и двете се сгушиха зад ствола на голямо дърво.

– Замръзвам – пророни Мили и думите ѝ като шепот се сляха с ледения танц.

 

– Маскен бал? Как се излъгах само!… – мърмореше Холини, спусна се надолу и полетя ведно със снежинките.

И тогава ги видя. Приличаха на големи феи, изгубили крилете си. Носеха груби вълнени дрехи вместо рокли, а изпод големите им шапки стърчаха кичури от дългите им коси. Лицата им, бели като снега, губеха розовината си. Холини потрепери, усещайки мраза, който ги превземаше. Почувства уплашеното блъскане на сърцата им, което бавно се превръщаше в леден унес. Горещият им дъх все по-малко успяваше да спре зимата. Скованите им пръсти, сплетени в опит да се стоплят една друга, не помръдваха.

Холини запърха над децата. Трябваше да извика и другите феи – нали в това им беше силата – да действат всички заедно, но в следващия миг осъзна, че няма време. Извади от пазвата си скрития мускал и без колебание изля една капка в устата си. Крилете ѝ изчезнаха, тялото ѝ се уголеми и тя бавно стъпи на земята. В ръцете си все още държеше декоративната метла. Без да се замисля, тръгна към децата.

Мили изпищя, щом я видя, събуждайки се от ледения си унес.

– Ще ви заведа у дома – изрече маскираната фея с голям изкуствен нос, черна островърха шапка и запасана на кръста метла.

Тя стисна премръзналите ръце на двете момичета и ги поведе. Скоро вледенените им пръсти се раздвижиха и дъхът им се учести. Не след дълго очите им различиха светлини. Влизайки в селото, Холини чу как няколко врати се захлопнаха зад думата „вещица“. Днес ѝ се случваше за втори път, но сега по-важни бяха децата.

– Това ли е вашата къща? – попита ги тя, щом спряха пред голяма дървена врата.

Момичетата кимнаха.

Холини потропа, без да се колебае. Отвътре се показа млада жена, която не можа да скрие уплаха си. Не каза нищо. Бързо дръпна едното дете към себе си. По-малкото остана до черната пола.

– Мамо, тя ни спаси! – каза Мили. След това обърна големите си блестящи очи към Холини и ѝ продума: – Винаги ще те помня! – и точно преди да влезе, ѝ подаде малка книжка с цветни корици.

Холини остана сама пред захлопнатата врата. Погледна подаръка, озовал се в ръцете ѝ, и в същия миг чу викове:

– Вещица! Хванете я! Хванете я!

От къщите излизаха мъже с факли в ръце и се насочваха към нея.

Холини побягна. Силата на отварата все още не беше преминала. Крилете ѝ ги нямаше, а виковете и огньовете приближаваха. Тя погледна метлата в ръцете си, възседна я и полетя. Вятърът запя своята зимна песен. Земята оставаше все по-надалеч и скоро светлините от селото се сляха със звездите.

Черните коси на феята се вееха около истинския ѝ закривен нос, големите ѝ ръце стискаха метлата, от присвитите ѝ в бръчки очи потекоха сълзи. Вече нямаше нито къде да отиде, нито към кого да принадлежи. Беше готова да се отдаде на зимата, да се разтвори в снежинките и леда, да остане във вятъра, когато – ярко и силно – топлината от думите на малката Мили запулсира в сърцето ѝ.

Холини се огледа. Беше сред звездите. Никога не бе летяла толкова високо. Погледна надолу и започна бавно да се спуска.

Беше се превърнала във вещица.