Зона за ексклузивни читатели

Насладете се на последно написаното от мен

image_2022-01-04_154743.png

Феята Вещица

Феята вещица са приказки – щрихи от вижданията ми за живота. Те възникват измежду писането на новите ми книги, тогава когато имам нужда бързо да изразя някакво състояние или преживяване. Така се роди чудната героиня Холини, за която дълго време ще се чудите дали е фея или вещица. 

Тук и сега ви споделям първите четири приказки от поредицата. Скоро очаквайте следващите...

 

Вещица

       Тя добави още две клонки към купчината, която бе събрала. Пръчките, разпилени, стояха послушно и не смееха да мръднат. Бурята ги бе съборила и сега, вместо да докосват небето, се въргаляха в калта. Но тя имаше намерение за тях. Три откъснати гъби лежаха встрани от вързопа. Тя пусна още няколко до тях, а после и букет от ароматни треви. Огледа се и там в шумата видя лилав минзухар, греещ отвътре със слънчевите си тичинки. Посегна към него и за миг слънцето се скри. Оправи подгънатото му ушенце и отново светна.

       Пристъпи към купчината си и с един захват заграби всичко под мишница. Малки пърченца от клоните падаха, не успявайки да се задържат от клатещата се походка. С ритник тя отвори дървената врата и влезе. Изу калните си обувки и внимателно остави клоните до печката. С грубите си почернели пръти нежно извади гъбите, заплели се измежду тревите и ги остави на масата. Откъсна няколко от изсъхналите цветове на билките и ги хвърли в къкрещият на котлона чайник. Отиде до големия, огъващ се от тежестта си, бюфет и за миг остана втренчена в единственото му останало стъкло. Оттам надничаше отражение на един голям нос. Над и под него почти не се виждаха малките присвити очи и тънки устни. Тя подпъхна косата си изпод забрадката и отвори бюфета. Извади голяма чаша с ушенце и чинийка и бавно ги понесе към масата. Вдигна чайника и наля от ухаещата гореща течност. Навсякъде се разнесе аромата на мащерка, примесен с блатна мента.

       В този момент на прозореца почука гарван. В клюна си носеше малка намачкана хартийка. Тя отвори и изчака птицата да прекрачи перваза. После донесе малка чинийка с трохи. Птицата пусна в шепата ѝ хартийката и закълва малките парченца хляб.

“Мила ми, приятелко Холини, реших да си ида. Вече съм ненужна. Никой не вярва…” бележката завършваше с многоточие и едно надраскано „Г“.

       Холини метна одеяло на гърба си. Овърза го около гърдите си. Сложи вълнената си шапка с два пискюла, нахлузи големи ботуши и излезе. Преди да затвори, протегна ръка и иззад вратата взе метлата. В този миг огънят в печката угасна. Чайникът въздъхна и започва да изстива. Черна котка се промуши изпод възглавниците на дивана и се сви на кравайче.

Вещицата летеше измежду върховете на боровете, докато не стигна снега. Той бе затрупал планината и продължаваше да се сипе. В белотата отдолу всичко бе спотаено и нищо не се виждаше. Холини извади малкия мускал изпод дрехите си. Пусна за миг дръжката на метлата. Отвори корковата тапа и изсипа две капки в устата си. В този миг започна да се смалява. Малка прашинка полетя ведно със снежинките.

       - Къде е тя? - попита Холини трепкащите снежнобели балеринки. Всички вдигаха рамене и се усмихваха, а тя не спираше да се провира и да пита, докато не чу отговора:

       - Ей в онова дърво.

В малка хралупа се виждаше едва забележима светлина. Холини влезе. Там на легло лежеше мишка с шапка.

- Сериозно ли? - попита вещицата, отърсвайки мокрите следи. - Това ли измисли? Какви са тези глупости? - Холини се огледа. - И нямаш огън?

       - Да, ще запаля дървото.

       - Глупости! - изсъска вещицата. - Я ставай, че нямам време. Къщата ми ще изстине.

       - Остави ме!

       - Какво се е случило?

       Мишката се надигна и подпря гърба си с възглавница.

       - Децата, децата... - тя заподсмърча. - Казаха ми, че съм глупава. - Холини въздъхна. - И че съм измислена… И не съществувам.

       - Хайде ставай! - Холини огледа ботушите си. - Ей тез са много здрави, да знаеш.

       Феята се измъкна от леглото, връщайки истинския си образ.

       Две прашинки излетяха от хралупата. Приближиха селото и влязоха през отворената врата на малка къща, точно преди вратата да се затвори. Жена тътреше голяма цепеница. Сложи я в огнището и огънят угасна. Тя покри с ръце лицето си и заплака. На съседното легло малко вързопче се размърда.

       - Мамо, ти ли си?

       - Да, миличък! - жената скочи и избърса сълзите.

       - Ти си буден? – тя седна до детето.

       - Мамо, стори ми се, че тук влезе фея.

       - Така ли миличък?

       - Да, мамо. Искам да стана, да я видя.

       В този миг огънят в камината пламна.

       Жената се огледа сред настъпилата топла светлина.

       - Добре, миличък, ще ти помогна. - тя подпря детето и то се надигна.

       - Ще остана така да си почина, а после ще стана, мамо.

       Жената едва сдържа сълзите си. Подпря го с възглавници и отиде да погледне огъня. Отраженията на пламъците играеха в очите ѝ и тя започна да се моли. Тихичко устните ѝ редяха думи, които само Холини чуваше, застанала до ухото ѝ. А после литна и отиде при феята, която пърхаше до детското сърце.

       - Е още ли вярваш, че си ненужна? - прошепна ѝ вещицата.

       Момчето пое дълбоко въздух и се изкашля. Майката подскочи, стресната и се обърна. Той бе отвил крака и бавно стъпи.

       Жената приближи притеснена до леглото.

       - Не, мамо, остави ме! - момчето стана и отиде до горящия огън.

       - Тя беше тук, мамо, до теб.

       - Коя миличък?

       - Вещицата.

       Тръпки побиха тялото на жената.

       - А после дойде до феята, тук до мен. - той посочи гърдите си.

       Жената се засмя.

       - Мамо, гладен съм.

       Двете точки напуснаха топлата стая.

       - Голяма съм глупачка! - мърмореше феята.

       - Да! - изрече Холини и постепенно върна големината си.

       - Където има неверие, нищо не можеш да направиш! - продължаваше да мърмори феята.

       - Но и само един да вярва, си заслужава. - отърси се вещицата. И е хиляди по-силно от хиляди неверия.

       - Благодаря ти, Холини! - феята, отново се превърна в мишка.

       Холини я погледна и изрече:

       - И когато я изгубиш, се превръщаш в това, за което те мислят.

       Вещицата се прибра. Къщата бе още неизстинала. Чайникът се стресна, когато го вдигна и постави на котлона. Тя седна до мъркащото кълбо и зачака да чуе къкренето. Махна вълнената си шапка, подпря глава на голямата облегалка и въздъхна. Затвори уморените си очи и наум полетя. Размаха криле. Спомни си, когато беше фея.

 

 

 

Празникът на духовете

 

       Холини се сепна. Бе заспала в шумата и тъмнината на гората. 
       Надигна стария си гръб и се огледа.  През нощната чернота прозираше светлината на оранжевите листа. Бяха в онзи цвят, през който полазваше последния спомен на слънцето преди да се съсухрят и паднат безжизнени. В този миг тя стана и побягна към къщата. Събраните гъби останаха натъркулени сред съчките и смачканата шума. 
       - Как можах, как можах? - изричаше Холини с всяка стъпка. Дъхът и се състезаваше с вятъра, коленете и бяха забравили всички болежки. Отдалеч видя дървената затворена порта, която я очакваше. Протегна се към дръжката и отвори. Огънят в печката я погледна, прозявайки се възпламени калпачето си и после отново заспа. Холини се втурна към стария бюфет. Разтвори скърцащите вратички и погледна големия тракащ часовник. Беше дванадесет без една. А отдолу със стари завъртулени цифри пишеше 30-ти октомври. Часовникът издрънча в следващия миг и цифрите отдолу станаха 31в-и октомври. Тя въздъхна и затвори внимателно вратичките. Отиде до прозорците и провери дали всички са залостени. Отвори вратата на печката и хвърли една цепеница. Огънят се изнерви, че го удариха и побърза да възпламени дървото, причинило му това.
Холини седна на люлеещия се стол и взе плетката. Скоро се унесе, а Мирко - черния котарак внимателно се сви на кравайче в скута и. 
       - Мамо, нарисувай ми лицето! - провикна се малкия Петър, носейки боички. Сестра му в този миг излезе с голяма вещерска шапка, огледа се в огледалото и доволно се усмихна. 
       - Откога чакам да облека тази рокля. 
       Майката излезе от кухнята и пое боичките от ръцете на сина си.
       - Не е ли рано да се приготвяте? Има още поне три часа, докато се свечери. 
       - Хайде, нарисувай ме! - настоя Петър и майка му погледна малкото бяло личице с вирнато носле и лунички. Засмя се и отстрани рижавия кичур коса на челото му. 
       Луната показа тънкия си сърп, опитвайки да огрее тъмнината. Голям облак застана пред нея и я закри. Звездите, обвити в мъгла, бяха лишени тази нощ от гледката си долу. Тиквени фенери, свещи и гирлянди опасваха малкото градче. Децата по групички чукаха по вратите и събираха бонбони. А в центъра се провеждаше конкурс за най-хубав костюм. Няколко бели силуета закръжаха отгоре, търсейки своите близки. Спуснаха се и седнаха на най-задната пейка, забулена в тъмнина. Скоро към тях се присъединиха още дузина духове, очакващи тържеството да започне. 
       Лина с приятели бяха седнали на до последната надгробна плоча и си подаваха бутилка бира.
       - Уж е празник на духовете, а все не ги виждаме. Много ме е яд. - процеди приятелката и, отпивайки от газираната течност.
       - Ще се разкрещиш от страх ако ей сега този гроб се отмести и от него зафучат призраци с червени очи. - каза момчето до нея, заглаждакки коси.
       - На мен ми харесва да си седят там, където трябва, невидими. - обади се Лина 
       - Е какво тогава празнуваме? - попита момчето 
       - Почитта към мъртвите - отвърна другото момиче, поемайки бирата.
       - Призраците са спомени за мъртвите. - намеси се Лина. 
       - Спомени? - попита другото момиче.
       - Да, спомени - така казва мама - обясни Лина. - Иначе мъртъвците са си отдавна там. - тя посочи небето.
       - Ха, не се бях замислял. - момчето отпи отново голяма глътка от бирата.
       - Ей ще я изпиеш. - другото момиче я дръпна от ръцете му.
       - И все пак някои виждат духове. - продължи момчето.
       - Това е опасно! - изрече Лина. - Мама казва, че ако ги видим, започват да стават истински и че времето се е прецакало.
       - Как така? - попита другото момиче. - Всеки има спомени и е нормално да тъжиш за мъртъвците.
       - Да, но като се появят значи времето е спряло и тежко ни горко. 
       - Не разбирам. - настоя другото момиче.
       - Все едно миналото нахлува при нас, така ли? - попита момчето.
       Лина кимна.

       Холини се събуди. Раздвижи крака и Мирко се размърда. Тя се огледа се, ослуша се и свъси вежди. Стана рязко и тръгна към бюфета с часовника. Стрелката за секундите вървеше с една стъпка назад и после напред. Назад напред. Назад напред. Холини хвана с двете си ръце часовника и го разтърси. Стрелката продължаваше да тиктака, циклейки на едно място. 
       - По дяволите! - изруга вещицата. - опита да завърти винта, стърчащ отстрани като ушенце, но той сякаш се бе забил като гвоздей в стария часовник и не помръдваше. 
       Холини наметна голямото одеяло, завърза го около кръста си взе метлата подпряна зад вратата и излезе. Летеше из гората и образите на всякакви твари и се изпречваха. Тя умело ги заобикаляше, не обръщайки внимание, че някои от тях тръгват след нея.                  Снижи до къщата на часовникаря и потропа. Стар мъж с брада отвори и застина. 
       - Облечи се, старче и тръгвай с мен.

       Той се подчини след първоначалното си вцепенение.

 

       Лина и двете други деца се смееха, когато над тях надвисна бял облак.
       - Не ви ли мирише на нещо? - попита момчето
       - Да бе на страх. - изкиска се Лина.

       Облакът над тях се оформи в безплътен мъж с брада и мустаци.
       - Мама ще е много нещастна ако види духа на татко. - сериозно каза Лина
       - Няма ли да се зарадва?- попита другото момиче
       - Не разбираш ли, той е мъртъв и няма място вече тук. И ти казах, че духовете са сенки на спомените.
       - А сега пък сенки - повтори момчето. 
       - Да, мама така казва. И както сянката може да се промени от светлината и да се изкриви така и духовете, влизайки в нашия свят изгубят истинския спомен и стават чудовища. - тя изкрещя с последното и се метна върху другото момиче, сборвайки го.
       Белият силует се проточи, обви се около тях и после изхвърча във въздуха към града.

       - Хайде поправи го! - каза Холини на приведения часовникар.
       - Много е стар. - чу се едва гласът на стария мъж, заврял глава в бюфета.
       - Стар е колкото времето, но трябва да продължи, иначе… - тя замълча. 

 

       Малкото момче и майка му влязоха у дома и светнаха лампите.
       - Не се ли прибрахме твърде рано, - измънка Петър. - Лина още я няма.
       - Почти дванадесет е. Ще трябва да си дойде всеки момент.

       В този миг на вратата се почука. Майката отвори и замръзна. На входа в безплътен образ стоеше съпруга и. 

 

       - Хайде, побързай! - изруга Холини. 
       Часовникарят извади малка тубичка с масло и намаза стърчащия винт. В този миг прозорците на къщата завибрираха. Капаците им се освободиха и започнаха да се блъскат. 
       - Ще отида да ги оправя, а ти действай. И не спирай, каквото и да чуеш. 
       Старият мъж се огледа. Имаше усещането, че къщата се тресе, също като малката стрелка на часовника напред-назад. 

 

       - Нямаш място тук! - произнесе жената. А белият. силует се проточи около нея и влезе в къщата . Седна, ако можеше да се каже така, в голямата стая и оправи мустаците си
Петър в този миг връхлетя и застина. 

       Холини затвори райберите по капаците един по един. В краката и сенките влачеха къщата. Тя хладнокръвно стъпваше през тях, връщайки се вътре. Преди да захлопне вратата, една се промуши и влезе. 
       Холини взе метлата си и с няколко ловки движения я прогони. 
       - Пущините да те вземат! 

       

 

       - Ела моето момче, седни до баща си! - гласът беше дрезгав и безплътен, носещ се из цялото пространство и в същото време дрънчащ в съзнанието ти. 

       Петър бавно се приближи към един от празните столове и седна.
       - Добре, може и там.- продума гласът. - Майка ти не ти е казвала колко много ви обичах.
       - Казвала ни е. - продума Петър. 
В този миг жената връхлетя, грабна момчето за ръката и го дръпна. 
       - Върви в стаята си.

       Сянката се изкриви. Издълженото лице стана грозно.        
       - Не ме ли помниш? - изстена гласът, пропищявайку в ума и. 
       Тя запуши ушите си и хукна към вътрешната спалня при сина си, залости вратата и прегърна момчето. В този миг външната врата издрънча и Лина се прибра. Тананикайки, влезе в стаята, отвори хладилника, взе чиния с ядене, обърна се към масата и изтърва всичко.
       - Моето момиче! - разкривена гримаса в опит за усмивка разточи призрачното лице. - Върнах се.

Лина се разкрещя и побягна към спалнята. Майка и със завидна скорост успя да отвори вратата и да я затръшне след нея.

       

       - Хайде, младежо, ако се забавим още, ще прецакаме времето.
       - А сега и младеж станах. - пророни часовникарят, измъквайки глава от бюфета. В пръсти държеше малка песъчинка. В този миг стрелката на секундите тръгна напред. 
       - Това беше причината. Трябва да му забърсваш праха. 
       Холини погледна златната тънка стрелка как запрепуска. Бавно затвори витрината и обръщайки гръб на часовникарят се запъти към печката.
       - Ела да пием по един чай. Старецът се огледа, всичко бе утихнало. В този миг Мирко се завъртя около краката му. Мъжът се наведе и го погали. Пое топлата чаша с мащерка и отпи. Загледа огъня как пукаше някак бавно. Пушекът се носеше вътре в печката. А котката мъркаше, галейки се в краката му. 
 
       Майката отпусна Петър от обятията си и погледна размазания му грим. 
       - Трябва да се измиеш и после се обърна спокойно към дъщеря си.
       - Ти как прекара, Лина? 
       - Скучно! - отвърна момичето и се затвори в стаята си.

       - Е какво ще правиш утре? - попита Холини с усмивка, за която можеше да се запиташ дали е подигравателна, въпросителна или просто знаеща.
       Часовникарят вдигна рамене, вгледан в котката, чистеща лапи пред печката. Равномерен часовников ритъм отброяваше мислите му. Нещо в съзнанието му сякаш искаше да излезе, но мигът на настоящето бе толкова силен с топлината на огъня, вкуса на мащерка и мъркането на котката ,че не можеше да си спомни. Не знаеше също как е стигнал тук и откъде познава тази жена. Но чувството на уют, което сега в този миг усещаше му харесваше и остана в него.

Феята - вещица 

 

     Oткакто бе дошла на този свят, Холини се чувстваше различна. Крилете и бяха по големи от тези на другите феи. Обичаше да лети над дърветата и да достига небето и облаците, а всички останали се бояха да излизат над гората. Не веднъж феята майка я предупреждаваше: 
     - Холини, не си в безопасност, когато летиш нависоко. 
Но тя не слушаше. 
    - Холини, феите са малки и беззащитни. 
Но тя не се страхуваше от допира на слънчевите лъчи и полъха на вятъра. Там горе се чувстваше част от тях. Не веднъж лягаше на някой от облаците, който услужливо и предлагаше ложето си и гледаше разноцветните плетеници в небето от лилаво, жълто синьо и зелено. Беше сигурна, че това бяха усмивките на слънцето. 
   Един ден, когато се рееше, видя жена възседнала метла. Тя летеше по-високо от нея и оставяше дири с гръмогласния си смях. Холини я последва чак до човешкото селище. Бе станало нощ, но всичко бе осветено от облещената луна, така че ясно видя, как жената кацна и стъпи на земята. Бе висока, колкото човек, носеше черни дрехи и забрадка, от която се показваха посивели кичури. Тихомълком приближи до една от къщите и подпря метлата си. Изпод наметалото си извади кошница и я остави пред затворена дървена врата. Почука и преди да отворят, излетя. 
    На прага на едва осветената стая се появи млада жена. Огледа се в мрака, взе кошницата и влезе. Холини залепи нос на прозореца и се втренчи през запотените стъкла. Там вътре четири малки човеци насядаха около масата. Младата жена извади хляб, шише с мляко и курабийки. Феята намери процеп през дървената рамка на прозореца и влезе. Всички мълчаха и се хранеха. 
   - Е, деца, добрата фея отново ни е оставила храна. – продума младата жена.
Холини не можеше да повярва. Нима старицата с черна забрадка и метлата е фея? Вгледа се в очите на децата. Те сияеха от топлина, въпреки че в стаята бе студено. Смееха се със зачервени бузи, а майка им, усмихната, ги гледаше. Скоро излезе внимателно през процепа на прозореца и излетя към гората. Прибра се в хралупата си, легна и се зави с пухената си завивка. Совата отвън пееше нощната си песен, а Холини не можеше да заспи. Думите „добрата фея“ отекваха в тъмнината. Нямаше търпение да се съмне и да разкаже всичко на приятелката си Гербер. 
   Срещна я на пеперудената поляна. Дори и сега, когато есента отстъпваше царуването  си на зимата, всичко наоколо все още напомняше за пеперудите. Изсъхналите листа, съблечени по мрежа от жилки, приличаха на крилете им. Лилавият цвят на шумата носеше спомен от цветовете им.  Гербер галеше паяжините и търсеше следи от тях. Всяка есен тъгуваше за пеперудите. 
Холини се появи зад нея и я стресна: 
   - Имам да ти разказвам! – изрече, отвличайки Гербер от меланхолията и. 
Двете седнаха на едно от дебелите въжета, изплетени от един от от най-старите паяци и Холини заразказва. Крилете и потрепваха и едва си поемаше дъх. 
   - Това е много много опасно! – изрече Гербер с широко разтворени очи. Големите и мигли приклепваха като ресни над смарагди. – Жената, която си видяла, е вещица. И хората! Какво ми говориш? Те могат да те изпепелят... 
   - Но тя им помагаше... А знаеш, че феите някога, когато не са се страхували, са помагали... – Холини започна да губи еуфорията си. 
   - Хората не обичат вещиците, Холини. Нещо си се объркала. Те са зли, а и човеците вече не са добри, така че стой настрана. 
   - Ти не знаеш каква топлина бликаше от малките хора, Гербер. Всъщност са деца, не са хора. – поправи се Холини и избърса носа си, преди да кихне. - И очите им, очите им... светеха като тичинките на слънчевия ирис... 
Гербер въздъхна. Холини не можеше да разбере дали приятелката и се възмущава или се възхищава. В следващия миг гласът и стана отново категоричен. 
   - Холини, стой настрана от хората! – тя замълча  и продължи с припърхване на миглите – Техните мисли могат да ни изпепелят... – Гербер се задъха и свъси едва видимите си вежди. - Нали се сещаш какво се случи със сестрите Роза и Мимоза? Убиха ги, мислейки ги за мухи. С един удар. И после, когато махнали мухобойката, на стената наистина стояли размазаните тела на две мухи. 
Гербер се разтрепера. 
   - А не се ли сещаш, че двете сестри непрекъснато играеха с насекомите.
   -  Какво искаш да кажеш? 
   -  Феята майка го каза, че когато не знаеш какъв си, ставаш, какъвто другите те виждат. 
Гербер все още трепереше. 
Холини реши да я успокои, като се огледа за пеперудени стъпки по голямата паяжина.
   - Виж тук има следи от горската царица. 
Гербер запърха радостно с мигли и тежестта, тегнеща над пеперудената поляна се разми във въздуха, пропит с влага. 
Холини проследи жената с метлата и следващия и по-следащия ден. Видя я да лази в шумата и да събира гъби. Беше метнала встрани шапката си и пееше. Гласът и, дрезгав и спокоен, нареждаше: 
   - Горски гъбки ще си набера и супа аз ще си стъкмя... 
Беше приближила блатото и все повече настъпваше в черните води, опитвайки да стигне надвесените над мочурището гъби. И в този миг се подхлъзна и потъна. Холини я видя как изплува за миг и после пак цялата се изгуби в кълчищата. Феята запърха над блатото. „Какво да направя, какво да направя?“ – мислите и бясно се блъскаха и започна да вика. 
Старицата едва показа глава над повърхността. С едната си ръка свали мускал, който висеше на врата си и го хвърли към феята.
   – Отпий една капка – изрече и отново потъна. Стъкленицата повлече феята на земята.
Запушалката като че ли сама се открехна. Холини глътна капка и започна да става голяма. Спусна ръка в клокочещата дупка на блатото и усети как жената я хвана. С все сили успя да я издърпа от блатото. Двете седнаха уморени на брега, кални от следите на тинята. Холини върна обичайния си вид. Отърси криле от кълчищата и запърха около старицата.  
    - Благодаря ти! – изпъшка вещицата. 
Стана, подпирайки се, вдигна  шапката си и я сложи на главата си. След няколко крачки се обърна и продума: 
   - Можеш да го задържиш... – замълча и допълни: - за друг път. 
Холини едва замъкна мускала до хралупата си, прибра го и го покри с шума. Тази нощ отново не спа. Запита се: „Аз дали съм фея, дали не съм една малка вещица. За миг бях голяма...“
   Едва изчака утрото. Подаде ръце от хралупата, чакайки капките от росата, за да измие очи. Снежинка кацна на разтворените и пръсти. Феята подаде глава от и чу как белите балерини танцуват. Боровете потреперваха. Холини се изкачи до най-високите им тъмнозелени иглички и ги погали. Почувства топлината им, която още не си бе отишла, а после слезе до шумата и видя, че снежинките се топят. Долепи длан до едно от изсъхналите листа и се опита да го успокои. Те всяка есен забравяха, че трябва да умрат, за да се родят наново. Качи се в хралупата си. Зимата днес приемаше короната от есента. Вятърът обърна посоката си и зафуча. Холини намести дебелата кора, подготвена от вътрешната страна на хралупата, върху отвора. Вътре стана тъмно. Приближи в дъното спящата светулка и внимателно я погали. Насекомото леко се раздвижи от зимния си сън и запали мъждукащия пламък във фенерчето си. Холини се сви в топлото си легло и затвори очи. Тишината я понесе. 
   В този момент чу странни звуци - човешки гласове, не всъщност бяха на деца. Открехна залостената кора и погледна навън. От снежната виелица нищо не се виждаше. Беше готова отново да влезе на топло, когато чу: 
    - Мили, не виждам пътеката. Изгубихме се! – ясният глас се разнесе над песента на зимата. 
Феята излетя навън и видя две лутащи се деца в белотата на снега. Тръгваха ту в една, ту в друга посока и се взираха в падащите снежинки.  Холини почувства тревожното блъскане на сърцата им и студа, който ги пропиваше. 
   - Никога не е валяло толкова рано! – продума по-високото дете и продължи да се оглежда. 
   - Не трябваше да идваме чак тук, Мили. 
   Двете приличаха на големи феи, изгубили крилете си. Носеха груби вълнени дрехи вместо рокли, а кичурите на дългите им коси стърчаха от големи шапки. Лицата им, бели като снега, губеха розовината си. Холини потрепери, чувствайки мраза, който ги обзема. Летеше над тях ведно със снежните балерини и виждаше как очите им губят сиянието си. 
   - Хайде, ела тук да поседнем да си починем, а после ще продължим. – голямото дете, дръпна малкото към пъна, останал все още незаснежен. 
   - Не, не, не спирайте. – викаше Холини, но вятърът заглушаваше думите и. 
   Мразът покри лицата на момичетата и започна да лази към сърцата им. Холини, трепереше, чувайки забавения им ритъм. Топлият им дъх все по-малко се проивопоставяше на зимата и отстъпваше с всеки полъх. 
Феята излетя нагоре и влезе в хралупата си. Белотата на снега освети малкото закътано пространство. Холини разрови натрупаните листа в единия ъгъл и гърлото на мускала се показа. Тапата му като че ли се отвори сама. Феята глътна този път не една, а няколко капки и  побърза да излезе. В следващия миг стъпи на земята.  Хвана ръката на малкото момиче и го дръпна да стане. Децата, будно спящи, станаха и тръгнаха с нея. Скоро сърцата им ускориха туптенето си. Ръцете им започнаха да се движат и очите им се избистриха. Вървяха, водени от Холини, докато стигнаха селото. Феята с човешки ръст потропа на една от вратите. 
   На прага се появи млада жена. След първоначалното си стъписване, тя хвана ръката на по-близо стоящото до нея дете и го дръпна вътре
   - Прибирайте се! – изрече. 
   - Мамо, тя ни спаси. 
   Холини остана сама пред затръшнатата врата. Очите и пазеха отражението от погледите на двете деца. Поиска да се изстреля в небето, да се качи до звездите и да им разкаже. Опита да разтвори криле..., но тях ги нямаше. Заоглежда се и бе готова да крещи, когато чу шума от отварящите се наоколо врати.  
   Холини се огледа и видя подпряната на зида метла с дълга дръжка. Без да мисли знаеше какво да направи. Възседна я и полетя.   

Къщата с кокоши крак


   Из гората бяха започнали да шетат хора. Едни беряха цветя, други събираха съчки, трети се взираха в гъбите, чудейки се дали са отровни. А децата огласяха всяко кътче с виковете и тропота си. Холини не искаше да дели тишината. Не обичаше някой да тъпче тревата и да надвиква песента на кълвачите. Освен това щурците се бяха изпокрили, откакто хората присъстваха в гората. Сойките криеха гнездата си, а катериците започнаха да се презапасяват с желъдите.
   Скоро тази шумотевица щеше да стигне и до нейната къща и тя трябваше да я предпази. Беше чула за баба Яга, че поставила кокоши крал на къщата си за да я мести бързо, когато се наложи, а и това плашело натрапниците. Холини по-скоро би сложила криле, но това повече отиваше на фея, а и не решаваше въпроса с неканените гости. Тя реши да поръси малко вълшебен прах на пет стъпки пред къщата си. Така всеки, който доближеше, щеше да я вижда на кокоши крак.  
Холини се прибра доволна от свършената работа, свали ръкавиците си, метна големия шал на закачалката и погледна към къкрещият чайник. Той отлично знаеше кога чаят трябва да е готов. Тя си наля от топлата ароматна течност и седна на люлеещия стол. В този миг на вратата се почука. На прага стоеше малко момиче.
   - Ти не видя ли кокошия крак? - попита Холини без всякакви следи на учтивост.
   - Какъв крак? - попита момичето. И без разрешение нахлу в къщата, промушвайки се под запречващата ръка на вещицата. Настани се на пейката, постлана с рогозки. Подпря лакти на масата и затрополи с пръсти. Холини усещаше, че децата не са като хората, макар че бяха техните малки. Всеки път, когато срещнеше дете, не знаеше как да говори. Затова в повечето случаи мълчеше.
   - Ти фея ли си?- попита момичето, оглеждайки Холини. И преди тя да отвърне то извика: - Моля те научи ме да летя. Моля те, моля те. - Беше събрало малките си ръце една в друга и сините и очи светеха от такава искреност, че караха и малкото думи думи, изникващи в съзнанието на Холини, да потъват. 
   Тя стана и извади от фурната тиквеника. Беше научила от онази среща с другите вещици, че като не можеш и не знаеш какво да отвърнеш на някого, му даваш храна. И така момента се разстила и хората забравят какво са питали. Поднесе парче тиквеник пред малката и зачака.
   - Толкова красиви руси коси имаш! - изрече детето.
   Холини погледна в отражението на вилицата гарваново черните кичури които се спускаха около гърбавия и нос. Тя въздъхна и в този миг Мирко се размърда. Детето скочи и доближи до котарака, започна да го милва, а стария космат продажник замърка под ръцете и. Със зелените си очи от време на време поглеждаше Холини за одобрение. В този миг детето плъзна ръка към нейната и я погали. 
   - Мекичка си като котката
   А после рязко се върна на мястото си и забучи парче от тиквеника. 
Холини съвсем остана бездумна. Никой не бе я докосвал така мило нито преди, нито сега…
   -Научи ме … - малката гостенка замълча пред вкуса, разтварящ се в устата и. 
Холини въздъхна. Имаше шанс този стар вещерски трик да проработи. 
   В къщата настъпи тишина. Детето се сви на кравайче до Мирко и заспа. Холини се залюля на стола си. Заслуша тишината. Там намираше всички отговори до тупането на сърцето си. 
Като нечакан ураган силна врява накара къщата да подскочи. Ако имаше истински кокоши крак той щеше да побегне, а перушините му да настръхнат.
   - Вещица! - чуваха се крясъци отвън
   - Вещица!
   - Излез!
   - Да запалим къщата с кокоши крак!
   - Изгорете вещицата и къщата!

   Холини затвори очи. Две огромни крила се разпериха отстрани на малката дървена къща и тя се издигна.
- Знаех си! - възкликна момичето, тутакси, оказало се до прозореца. - Знаех си, че си фея. Светещите и очи се обърнаха към Холини. - Но защо викаха така страшно? - детето сбърчи малко си носле, осеяно с лунички. - Защо викаха вещица?
   - Хората гледат с очите си, а не със сърцето. – Холини продума така, сякаш не бе в къщата. 
   - Какво е да гледаш със сърцето? - примига умислено детето. - Ще ме направиш ли фея като теб! – настояваше детето.
  - Раждаш се такъв, какъвто си. Аз не мога да те превърна… - Холини  фокусира поглед върху детето. Огледа се, дали всичко тук вътре е наред. И в този миг чу думите, изречени от самата нея. Почувства се объркана. Отсреща в бюфета стърчеше бледото отражение на големия и нос. Светлината от слънцето прииждаше от прозорците и правеше всичко да изглежда кристално ясно. Вещицата отвърна поглед от отражението. 
   Къщата бе кацнала в другия край на гората. Шумата я бе приютила и бързо загърнала основите и. Две дървета склониха корони над нея и малките птички кацнали върху тях дори не се смутиха. Пеейки те се караха, кой е кацнал първи на дървото. 
   - Стела Стела! - чу се глас отвън.
   - Майка ми - стъписа се детето. Скочи на крака и тръгна към вратата. Излезе и изчезна така, както се бе появило.
   - Къде беше, Стела? - попита младата жена. - Чу ли за къщата с кокоши крак?
   - Какъв крак? - попита Стела, обръщайки се назад. Там в далечината приказната къща бе изчезнала.