ПараВи

фантастичен разказ

        – Неда, ето къде си била. – В дъното на коридора се появи жена с превръзка на окото. – Защо не си в стаята си?

            Предпазливо огледа Сияна от глава до пети, хвана дъщеря си за ръка и я поведе към стаята.

           Робот-санитар премина по коридора, бутайки машина за дезинфекция, след което пространството опустя.

            Сияна се зави с якето си и заспа.

            На сутринта се размърда и усети, че гърбът я боли от рамката на металния стол, впита в тялото ѝ. Погледна часовника, който показваше: 9:10 часа.​

            Протегна се и опита да се разтъпчи из коридора. Взе си от автомата кафе и се загледа навън през прозореца. Движението в града свистеше на пълни обороти. Въздушните линии бяха изпълнени с разминаващи се автолети. Слънцето хвърляше лъчи по цветните им метални обвивки, правейки ги да изглеждат като цветни летящи бръмбари.

 

            Сияна погледна вратата към стаята на Пиер и тихо влезе.

            Той извърна глава към нея.

          – Вече се движиш?! – възкликна тя, приближи и седна на ръба на леглото. – Хайде, виж дали всичко е наред! – гласът ѝ звучеше тихо и грижовно.

             Пиер раздвижи бавно един по един двата си крака, после разтвори китки и завъртя ръце. Плавно се надигна и седна в леглото. Усмихна се и изрече:

          – Вие ми се свят.

            Сияна го прегърна.

          – Нормално е!

          – Ужасно съм гладен! – продължи Пиер. А после притихна и каза: – Момичето. В съседната стая? Неда. Няма търпение да си иде.

Сияна го погледна и попита:

             – Откъде знаеш?
          – Непрекъснато слушам майка ѝ да нарежда „Неда, стой! Неда това, онова... Ето и сега ѝ говори.
             Сияна се заслуша и не долови нищо.
          – Хайде да си ходим! – каза тя и стана.
 
             Не след дълго бяха в автолета по път за вкъщи. Младата жена грееше с усмивка на лице. Непрекъснато откланяше поглед към Пиер и внезапно попита:
          – Беше ли в нищото?
             Той въздъхна и отвърна:
          – До един момент! Но после всичко се преобърна. Чух гласа ти!
             Тя му подаде ръка и усети топлото му докосване.
             Двамата замълчаха. Пиер тихо затананика.
          – Какво пееш? – попита Сияна
          – Не ги ли чуваш? 
          – Кои?
          – Птиците!
            Тя се вслуша в електрическия двигател на затворения автолет, както и свистенето на преминаващите други около тях.
             Пиер отново запя.
             Когато стигнаха до апартамента, Сияна отвори пакета с домашно приготвена храна от майка ѝ, стопли я и я поднесе. Пиер поглъщаше нетърпеливо, докато тя го гледаше с нежна усмивка. В един миг той спря и каза:
          – Нямам търпение да идем в гората! Да чуя всички звуци!
             После направи пауза и тихо смотолеви: 
          – Ти беше права.

             На заден фон мониторът със заглушен звук съобщаваше последните новини:
„В днешния ден правителството обяви петстотин и тридесет нови случаи на ПараВи, излезли от съня на вируса като четиристотин и петдесет от тях с остатъчни парализи на възраст над осемнадесет години, седемдесет и осем  деца без никакви усложнения и едно изключение на възраст тридесет и пет години към групата на незасегнатите.“ 

Моля споделете Вашиите впечатления от разказа. Благодаря Ви!

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

услуги за самоиздатели

services for self publishing authors

мина-бяло.png