– Неда, ето къде си била. – В дъното на коридора се появи жена с превръзка на окото. – Защо не си в стаята си?

            Предпазливо огледа Сияна от глава до пети, хвана дъщеря си за ръка и я поведе към стаята.

           Робот-санитар премина по коридора, бутайки машина за дезинфекция, след което пространството опустя.

            Сияна се зави с якето си и заспа.

            На сутринта се размърда и усети, че гърбът я боли от рамката на металния стол, впита в тялото ѝ. Погледна часовника, който показваше: 9:10 часа.​

            Протегна се и опита да се разтъпчи из коридора. Взе си от автомата кафе и се загледа навън през прозореца. Движението в града свистеше на пълни обороти. Въздушните линии бяха изпълнени с разминаващи се автолети. Слънцето хвърляше лъчи по цветните им метални обвивки, правейки ги да изглеждат като цветни летящи бръмбари.

 

            Сияна погледна вратата към стаята на Пиер и тихо влезе.

            Той извърна глава към нея.

          – Вече се движиш?! – възкликна тя, приближи и седна на ръба на леглото. – Хайде, виж дали всичко е наред! – гласът ѝ звучеше тихо и грижовно.

             Пиер раздвижи бавно един по един двата си крака, после разтвори китки и завъртя ръце. Плавно се надигна и седна в леглото. Усмихна се и изрече:

          – Вие ми се свят.

            Сияна го прегърна.

          – Нормално е!

          – Ужасно съм гладен! – продължи Пиер. А после притихна и каза: – Момичето. В съседната стая? Неда. Няма търпение да си иде.

Сияна го погледна и попита:

             – Откъде знаеш?
          – Непрекъснато слушам майка ѝ да нарежда „Неда, стой! Неда това, онова... Ето и сега ѝ говори.
             Сияна се заслуша и не долови нищо.
          – Хайде да си ходим! – каза тя и стана.
 
             Не след дълго бяха в автолета по път за вкъщи. Младата жена грееше с усмивка на лице. Непрекъснато откланяше поглед към Пиер и внезапно попита:
          – Беше ли в нищото?
             Той въздъхна и отвърна:
          – До един момент! Но после всичко се преобърна. Чух гласа ти!
             Тя му подаде ръка и усети топлото му докосване.
             Двамата замълчаха. Пиер тихо затананика.
          – Какво пееш? – попита Сияна
          – Не ги ли чуваш? 
          – Кои?
          – Птиците!
            Тя се вслуша в електрическия двигател на затворения автолет, както и свистенето на преминаващите други около тях.
             Пиер отново запя.
             Когато стигнаха до апартамента, Сияна отвори пакета с домашно приготвена храна от майка ѝ, стопли я и я поднесе. Пиер поглъщаше нетърпеливо, докато тя го гледаше с нежна усмивка. В един миг той спря и каза:
          – Нямам търпение да идем в гората! Да чуя всички звуци!
             После направи пауза и тихо смотолеви: 
          – Ти беше права.

             На заден фон мониторът със заглушен звук съобщаваше последните новини:
„В днешния ден правителството обяви петстотин и тридесет нови случаи на ПараВи, излезли от съня на вируса като четиристотин и петдесет от тях с остатъчни парализи на възраст над осемнадесет години, седемдесет и осем  деца без никакви усложнения и едно изключение на възраст тридесет и пет години към групата на незасегнатите.“ 

​