ПараВи

фантастичен разказ

​​​             Сияна седна до леглото и погали Пиер по ръката. Тихо му заговори:
          – Знам, че ме чуваш! – спря за миг и преглътна, продължавайки: – Днес е последният ти шанс! Искам да ти помогна. – отново направи пауза, след което думите се затъркаляха: – Моля те, опитай да сънуваш. Нарисувай цветно петно и го разпъни като шарено парцалче навсякъде. Отиди на него и скачай като на трамплин.
            Отново замълча и сълза се спусна от очите ѝ. Избърса я и подсмърчайки продължи: 
          – И не се бой като пропадаш, защото колкото по-надолу отиваш, толкова повече ще летиш ...
            Тя остави безжизнената му ръка на леглото, тихо стана и излезе от болничната стая. Все си кафе и пакет с шоколадови вафлички от автомата. Сви се на посетителските столове, подпирайки глава на металната облегалка. Загледа еднообразната белота, която се подчертаваше от луминесцентните лампи.
            Вратата на съседната стая се отвори и момиче на около петнадесет години с цветна нощница излезе, огледа се във всички посоки и се запързаля по коридора. Спря в единия му край, присви крака и скочи озовавайки се в другия.
          – Уауу! – възкликна Сияна. – Това беше невероятно.
            Момичето се стресна.
          – Ти видя ли ме?
          – Да! – отвърна младата жена.  – Ще ми покажеш ли пак?
          – Страх ме е да не ме видят.
          – Давай, сами сме!
            Момичето застана в началото на коридора, приклекна и се изстреля. Прелетя около три метра и се приземи на края на коридора. После с тихи крачки приближи до Сияна.
          – Откакто се „събудих“, го мога – замълча за миг и после продължи: – Но ме е страх да не помислят, че съм болна.
            Сияна ѝ подаде разтворения край на пакета с шоколадови вафлички.
          – Благодаря! – детето бръкна, вземайки една и попита: – Ти защо си тук? Не те ли е страх?
          – Аз го изкарах. Сега приятелят ми боледува.
            Момичето протегна ръка и взе още една вафличка.

​          – Мама казва, че само децата се отървават.
          – И аз явно съм дете! – отвърна Сияна и се засмя.
             Но детето сякаш не я чу и продължи:
          – Сънувах най-невероятния сън – ходих по пътеки, които се оказаха във висок лабиринт от бръшляни. Тогава си представих, че мога да скачам като жаба. И бам, направих го. Скочих толкова нависоко, че се озовах горе на оградата върху бръшляна и огледах целия лабиринт отгоре. Оказа се много красив. Видях едни червени цветя и...

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

услуги за самоиздатели

services for self publishing authors

мина-бяло.png