ПараВи

фантастичен разказ

​​​             Сияна седна до леглото и погали Пиер по ръката. Тихо му заговори:
          – Знам, че ме чуваш! – спря за миг и преглътна, продължавайки: – Днес е последният ти шанс! Искам да ти помогна. – отново направи пауза, след което думите се затъркаляха: – Моля те, опитай да сънуваш. Нарисувай цветно петно и го разпъни като шарено парцалче навсякъде. Отиди на него и скачай като на трамплин.
            Отново замълча и сълза се спусна от очите ѝ. Избърса я и подсмърчайки продължи: 
          – И не се бой като пропадаш, защото колкото по-надолу отиваш, толкова повече ще летиш ...
            Тя остави безжизнената му ръка на леглото, тихо стана и излезе от болничната стая. Все си кафе и пакет с шоколадови вафлички от автомата. Сви се на посетителските столове, подпирайки глава на металната облегалка. Загледа еднообразната белота, която се подчертаваше от луминесцентните лампи.
            Вратата на съседната стая се отвори и момиче на около петнадесет години с цветна нощница излезе, огледа се във всички посоки и се запързаля по коридора. Спря в единия му край, присви крака и скочи озовавайки се в другия.
          – Уауу! – възкликна Сияна. – Това беше невероятно.
            Момичето се стресна.
          – Ти видя ли ме?
          – Да! – отвърна младата жена.  – Ще ми покажеш ли пак?
          – Страх ме е да не ме видят.
          – Давай, сами сме!
            Момичето застана в началото на коридора, приклекна и се изстреля. Прелетя около три метра и се приземи на края на коридора. После с тихи крачки приближи до Сияна.
          – Откакто се „събудих“, го мога – замълча за миг и после продължи: – Но ме е страх да не помислят, че съм болна.
            Сияна ѝ подаде разтворения край на пакета с шоколадови вафлички.
          – Благодаря! – детето бръкна, вземайки една и попита: – Ти защо си тук? Не те ли е страх?
          – Аз го изкарах. Сега приятелят ми боледува.
            Момичето протегна ръка и взе още една вафличка.

​          – Мама казва, че само децата се отървават.
          – И аз явно съм дете! – отвърна Сияна и се засмя.
             Но детето сякаш не я чу и продължи:
          – Сънувах най-невероятния сън – ходих по пътеки, които се оказаха във висок лабиринт от бръшляни. Тогава си представих, че мога да скачам като жаба. И бам, направих го. Скочих толкова нависоко, че се озовах горе на оградата върху бръшляна и огледах целия лабиринт отгоре. Оказа се много красив. Видях едни червени цветя и...

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

мина-бяло.png