ПараВи

фантастичен разказ

            Сияна оглеждаше плажната ивица, опасваща града. Стигна до местност, където се виждаха само скали, граничещи с гора. Снижи се и намери подходящо място за паркиране. Подмина табелата с надпис: „Неохраняема зона. Къпането забранено“. Избра една скала и се покатери. Загледа спокойната водна повърхност, люлееща се ведно с полъха на вятъра. Искри от светлина пробляскваха в нежни сребърни ивици. Огледа се в двете посоки и не видя никого. Спомни си този плаж, когато родителите ѝ я водеха тук.
            Всеки път при паркиране баща ѝ изричаше:
          – Дано никой не е открил нашето място!
            Ято чайки, кацнали на брега грачеха с типичните си викове. Някои излитаха и се приземяваха в морето. Утихваха, оставяйки вълните да ги носят. В ума ѝ изплуваха гумените патета, които пускаше във ваната, когато беше дете. Имаше едно бяло, много малко, което все запушваше канала и майка ѝ се караше. Един ден то просто изчезна.
           Вятърът нежно я погали и усети мириса на морския свят. Изправи се и свлече дрехи. Внимателно остави телефона си на скалата, пускайки хронометъра. Влезе във водата. Гмурна се и съзнанието ѝ се понесе. Спусна се надолу, докато стигна дъното покрито с фин пясък. Застина на място и загледа пасаж от малки рибки. Вдигна плавно ръка и почти ги докосна. Заслуша се в звуците, които издаваха при разтварянето на хрилете си и си представи, че е една от тях. Обградиха я и после се стрелнаха настрани. Заплува с тях и забеляза, че не се плашат. Остави ги да се отдалечат и излезе на повърхността. Повеят и слънцето погалиха мократа ѝ кожа. Покатери се на скалата и побърза да спре хронометъра. Показваше двадесет и пет минути. 
           Облече се и набра Пиер. На третия свободен сигнал се включи машинен глас:
           „Регистриран случай с ПараВи. Останете здрави!
            Сияна побягна към автолета и излетя към болницата.
            Когато влезе, премина през дезинфекционния вход и подаде картата си. Лъчът на четящото устройство премина през надписа: „Имунитет ПараВи ++“ и бариерата се отвори.

            Пиер лежеше сам в бялата стая с вперени очи в тавана. Тялото му не помръдваше. Лекарката, която я съпровождаше ѝ обясни:
          – Днес му е третия ден и утре трябва да се „събуди“. Не можем да кажем каква ще е пост-парализата. Все пак е на тридесет и пет.
            Очите, които се виждаха над лекарската маска бяха на млада жена. Белият ѝ костюм шумолеше при всяко движение и ограждаше тънък силует, който се обърна и напусна стаята.  

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

услуги за самоиздатели

services for self publishing authors

мина-бяло.png