ПараВи

фантастичен разказ

            Сияна оглеждаше плажната ивица, опасваща града. Стигна до местност, където се виждаха само скали, граничещи с гора. Снижи се и намери подходящо място за паркиране. Подмина табелата с надпис: „Неохраняема зона. Къпането забранено“. Избра една скала и се покатери. Загледа спокойната водна повърхност, люлееща се ведно с полъха на вятъра. Искри от светлина пробляскваха в нежни сребърни ивици. Огледа се в двете посоки и не видя никого. Спомни си този плаж, когато родителите ѝ я водеха тук.
            Всеки път при паркиране баща ѝ изричаше:
          – Дано никой не е открил нашето място!
            Ято чайки, кацнали на брега грачеха с типичните си викове. Някои излитаха и се приземяваха в морето. Утихваха, оставяйки вълните да ги носят. В ума ѝ изплуваха гумените патета, които пускаше във ваната, когато беше дете. Имаше едно бяло, много малко, което все запушваше канала и майка ѝ се караше. Един ден то просто изчезна.
           Вятърът нежно я погали и усети мириса на морския свят. Изправи се и свлече дрехи. Внимателно остави телефона си на скалата, пускайки хронометъра. Влезе във водата. Гмурна се и съзнанието ѝ се понесе. Спусна се надолу, докато стигна дъното покрито с фин пясък. Застина на място и загледа пасаж от малки рибки. Вдигна плавно ръка и почти ги докосна. Заслуша се в звуците, които издаваха при разтварянето на хрилете си и си представи, че е една от тях. Обградиха я и после се стрелнаха настрани. Заплува с тях и забеляза, че не се плашат. Остави ги да се отдалечат и излезе на повърхността. Повеят и слънцето погалиха мократа ѝ кожа. Покатери се на скалата и побърза да спре хронометъра. Показваше двадесет и пет минути. 
           Облече се и набра Пиер. На третия свободен сигнал се включи машинен глас:
           „Регистриран случай с ПараВи. Останете здрави!
            Сияна побягна към автолета и излетя към болницата.
            Когато влезе, премина през дезинфекционния вход и подаде картата си. Лъчът на четящото устройство премина през надписа: „Имунитет ПараВи ++“ и бариерата се отвори.

            Пиер лежеше сам в бялата стая с вперени очи в тавана. Тялото му не помръдваше. Лекарката, която я съпровождаше ѝ обясни:
          – Днес му е третия ден и утре трябва да се „събуди“. Не можем да кажем каква ще е пост-парализата. Все пак е на тридесет и пет.
            Очите, които се виждаха над лекарската маска бяха на млада жена. Белият ѝ костюм шумолеше при всяко движение и ограждаше тънък силует, който се обърна и напусна стаята.  

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

мина-бяло.png