ПараВи

фантастичен разказ

​​          Тя му отвори сънена по пижама. Седна на дивана срещу него, загръщайки се с широка плетена жилетка.
          – Искаш ли кафе? – дрезгаво попита.
          – Не – отвърна Пиер.
            Той огледа притъмнената стая. Само настолната лампа светеше, огрявайки кафявите ѝ разпилени коси. Лицето ѝ изглеждаше различно.
          – Какво си направила? – въпросът му се изстреля право към нея.
            Тя свъси вежди неразбиращо.
          – Съобщението ти..! – поясни Пиер.
            Младата жена отгърна дългите кичури от лицето си и след кратко мълчание отговори:
          – Получи се! Но тъп робот помисли, че се давя и ме измъкна.
          – Чакай, какво се получи? – попита Пиер, прокарвайки пръсти в разрошената си коса.
          – Плувах под водата и нямах нужда от въздух.
            Той въздъхна и забарабани с крак по пода.
          – Колко пъти говорихме, че е опасно! Трябва ти екип, който да ти помага. Не го прави сама, моля те!

          – По дяволите, Пиер, ти си страхливец! Предпочиташ да си стоиш в лабораторията! – тя избухна, донесе бутилка вода от хладилника, надигна я и продължи, обикаляйки из стаята:

          – Вчера ходих в болницата. Не знам, дали ти казах, но станах доброволец. Говорих с едно дете на около десет, което току-що се беше събудило. Каза ми, че е птица.

          – Това е лудост! – продума Пиер.

          – Няколко пъти се опитвам да ти споделя, а ти.... – тя спря за миг и превъзбудено каза: – Защо не дойдеш да ти покажа, утре на плажа?

          – Не, ти не си в ред! – започна да заеква Пиер. – Водата сигурно е едва петнадесет градуса. Няма да ти позволя заради една фантазия да се убиеш!

          – Мисля, че трябва да си вървиш! – Сияна му посочи вратата.

            Излизайки, мъжът спря и изрече:

          – Може би все пак имаш последствия и трябва да идеш на лекар.  

            Тя тръшна вратата след него.

            На следващата сутрин майка ѝ се обади:

          – Моля те, ела да ни напазаруваш.

          – Добре! Изпрати ми списък! – отговори Сияна.

 

            Когато позвъни на вратата, роботът-домакин отвори. Сияна му подаде чантата с покупки и влезе в хола. Възрастна жена с инвалидна количка стоеше с гръб, загледана в голям монитор, по който играеха образи и надписи от актуалните новини.

          – Защо си в количка, мамо? – звънтящият глас на Сияна полетя из стаята.

            Възрастната жена завъртя колелата и се обърна с лице към дъщеря си. Усмихна се и бръчките около очите ѝ се извиха закачливо. Сивите ѝ коси, грижливо подредени на едри вълни, трепнаха, когато заговори:

          – Омръзна ми от този бастун! Кракът ми никога няма да се възстанови! – каза тя и разтвори ръце. – Ела да те прегърна!

            Сияна помогна на майка си да се придвижи до масата, оправи шала на гърба ѝ и седна срещу нея.  

            Роботът поднесе голям чайник, от който се носеше ароматен дим на мащерка. Подреди тумбести порцеланови чаши пред двете жени и наля.

          – Татко как е? – попита Сияна, поглеждайки към вазата с шарени лалета. – Успява ли с новата си страст?

          – Да, толкова се е запалил, че е увеличил градината двойно. На него му е по-лесно, нали е левичар. – майка ѝ замлъкна за секунда и въздишайки завърши: – Трябваше повече да се пазим!

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

услуги за самоиздатели

services for self publishing authors

мина-бяло.png