ПараВи

фантастичен разказ

​​          Тя му отвори сънена по пижама. Седна на дивана срещу него, загръщайки се с широка плетена жилетка.
          – Искаш ли кафе? – дрезгаво попита.
          – Не – отвърна Пиер.
            Той огледа притъмнената стая. Само настолната лампа светеше, огрявайки кафявите ѝ разпилени коси. Лицето ѝ изглеждаше различно.
          – Какво си направила? – въпросът му се изстреля право към нея.
            Тя свъси вежди неразбиращо.
          – Съобщението ти..! – поясни Пиер.
            Младата жена отгърна дългите кичури от лицето си и след кратко мълчание отговори:
          – Получи се! Но тъп робот помисли, че се давя и ме измъкна.
          – Чакай, какво се получи? – попита Пиер, прокарвайки пръсти в разрошената си коса.
          – Плувах под водата и нямах нужда от въздух.
            Той въздъхна и забарабани с крак по пода.
          – Колко пъти говорихме, че е опасно! Трябва ти екип, който да ти помага. Не го прави сама, моля те!

          – По дяволите, Пиер, ти си страхливец! Предпочиташ да си стоиш в лабораторията! – тя избухна, донесе бутилка вода от хладилника, надигна я и продължи, обикаляйки из стаята:

          – Вчера ходих в болницата. Не знам, дали ти казах, но станах доброволец. Говорих с едно дете на около десет, което току-що се беше събудило. Каза ми, че е птица.

          – Това е лудост! – продума Пиер.

          – Няколко пъти се опитвам да ти споделя, а ти.... – тя спря за миг и превъзбудено каза: – Защо не дойдеш да ти покажа, утре на плажа?

          – Не, ти не си в ред! – започна да заеква Пиер. – Водата сигурно е едва петнадесет градуса. Няма да ти позволя заради една фантазия да се убиеш!

          – Мисля, че трябва да си вървиш! – Сияна му посочи вратата.

            Излизайки, мъжът спря и изрече:

          – Може би все пак имаш последствия и трябва да идеш на лекар.  

            Тя тръшна вратата след него.

            На следващата сутрин майка ѝ се обади:

          – Моля те, ела да ни напазаруваш.

          – Добре! Изпрати ми списък! – отговори Сияна.

 

            Когато позвъни на вратата, роботът-домакин отвори. Сияна му подаде чантата с покупки и влезе в хола. Възрастна жена с инвалидна количка стоеше с гръб, загледана в голям монитор, по който играеха образи и надписи от актуалните новини.

          – Защо си в количка, мамо? – звънтящият глас на Сияна полетя из стаята.

            Възрастната жена завъртя колелата и се обърна с лице към дъщеря си. Усмихна се и бръчките около очите ѝ се извиха закачливо. Сивите ѝ коси, грижливо подредени на едри вълни, трепнаха, когато заговори:

          – Омръзна ми от този бастун! Кракът ми никога няма да се възстанови! – каза тя и разтвори ръце. – Ела да те прегърна!

            Сияна помогна на майка си да се придвижи до масата, оправи шала на гърба ѝ и седна срещу нея.  

            Роботът поднесе голям чайник, от който се носеше ароматен дим на мащерка. Подреди тумбести порцеланови чаши пред двете жени и наля.

          – Татко как е? – попита Сияна, поглеждайки към вазата с шарени лалета. – Успява ли с новата си страст?

          – Да, толкова се е запалил, че е увеличил градината двойно. На него му е по-лесно, нали е левичар. – майка ѝ замлъкна за секунда и въздишайки завърши: – Трябваше повече да се пазим!

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

мина-бяло.png