Споделено от Мина

Насладете се на последно написаното от мен

orpheus_and_eurydice.jpg

Тракийски приказки

Поредицата възникна по поръчка на мой приятел, който търсеше да облече в приказка, каузата, за която се е захванал. И тъй като аз я споделям, се съгласих да го подкрепя. Наложи ми се да направя дълго историческо проучване, преди да започна да пиша, което се различаваше значително от начина, по който и до сега пиша. Споделям ви първите три приказки "Орфей и Евридика". Очаквайте скоро следващите...

по поръчка на Кая Фуудс

 

Орфей и Евридика

Част I
Евридика


Kогато слънцето греело най-силно и ледовете от върховете се топяли и носели в буйна пяна между овалните склонове на Родопа, се родил синът на цар Еагър и нимфата Калиопа. Бебето проплакало при залез, щом слънцето се сляло със земята. Нарекли го Орфей. 
Растял тракийският принц с всички грижи и любов на хората в царския дворец сред златни изящни предмети и бели зидове от най-здравия камък. Но като проходил, все бягал навън в жежкото поле или в сянката на гората. Често го намирали заспал под лъчите на слънцето. Отминали четири лета от рождението му, когато един ден се върнал със златна арфа. 
Попитала го майка му, тракийската царица: 
-    Откъде я взе?
А той отвърнал:
-    Слънцето ми я подари!
Седнал на земята и засвирил. От инструмента се разнесла приказна мелодия. Всички хора наоколо спрели заниманията си и заслушали омагьосани вълшебните тонове. 
От този миг Орфей свирил всеки ден. Когато докоснел струните на арфата, вятърът утихвал, листата спирали да шумят, всички живи същества замирали в слух на чудните песни, които момчето пеело. Войниците оставяли мечовете си, философите споровете, крадците плячката. След всяка песен Орфей обръщал поглед към небето, а после погалвал земята и изричал:
-    Ведно сме!  
Когато се навършили седем лета от рождението му, майка му положила златен венец и изрекла: 
-    Време е!
На жертвения одър било вързано бяло агне. Царят и царицата стояли на каменните тронове заобиколени от всичките си синове. Момчето не било виждало по-зловеща фигура от тази на жреца в центъра на храма. С вълча маска, покриваща лицето му, облечен целият в кожи, той пеел монотонни неразбираеми слова. Надигнал ритон с вино и отпил, произнасяйки: 
-    Слава на Дионис! 
Излял остатъка от виното върху дланите си и в ръцете му просветнал закривен голям нож, насочен към тялото на животното. Агнето притихнало с вперени очи в идващата смърт, когато момчето скочило и го прегърнало. Острието се спряло над врата на Орфей. Пръхтящото от превъзбуда лице на жреца надвиснало над момчето. Орфей усещал силния дъх на вино и смърт над себе си и топлото утихнало животно в прегръдката си. Жрецът обърнал свирепия си поглед към царя и извикал: 
-    Дионис ще бъде разгневен!
Еагър затворил сина си в тъмницата на двореца. Студените каменни стени обграждали малкото тъмно помещение, в което едва се прокрадвала светлина от процепите на тавана. Било мрачно и студено и слугите на подземното царство прокрадвали пипалата си, проверявайки няма ли кого да приберат. 
Засвирило момчето с арфата си и тънки зелени клонки се промушили през цепнатините на скалите, в които било вкопано подземието. 
Когато на сутринта разтревожената Калиопа посетила сина си, видяла каменните зидове обгърнати от бръшлян. Тъмницата изглеждала като градина. 

Момчето обичало уединението. Всеки ден след като станело от сън, вземало арфата и излизало навън. Връщало се със зачервени бузи и кожа потъмняла от слънцето. Когато го питали къде беше, той отвръщал: 
-    Пяхме с гората! 
Скоро се навършили дванадесет лета от рождението му. Баща му решил, че е време да го посвети в лова. 
Стъписаният елен застанал пред ловците и Орфей запял. Стрелите паднали около животното и то избягало в гората. Цар Еагър погледнал сина си с гневен поглед. Когато се прибрали в двореца и седнали на отрупаната с гозби маса, Орфей изрекъл: 
-    Еленът се храни с трева и горски плодове и е толкова силен. Ще бъда като него!
Баща му се ядосал и отново го наказал в тъмницата. Когато стражите му носели плата пълни с месо, Орфей отказвал да яде. На третия ден баща му го освободил и рекъл: 
-    Ще дойдеш с мен на лов и ще ловуваш. Ако не  – ще разгневим Дионис!
Орфей взел арфата си и напуснал двореца, въпреки молитвите и сълзите на майка си. Отишъл в гората и засвирил. Дърветата склонили клони и му направили навес. Легнал на меката шума отдолу и заспал. 

Изминали две лета, когато решил да слезе към низините. Спуснал се от планината и видял красиво зелено поле. Седнал и засвирил на арфата. На житните класове пораснали зърна, които пожълтели и натежали. Орфей отронил няколко зърна, стрил ги между дланите си и ги опитал. Към него се спуснала жена със сива коса и бяла роба. Поклонила се и изрекла: 
-    Слава тебе, боже!
-    Аз не съм бог! – отвърнал младият мъж. 
-    Ти накара житото ни да расте, заповядай когато искаш да си вземаш от него. 
Орфей помагал и на други траки от низините. Един ден когато ял хляб със селяните на полето, един от тях паднал покосен от задух. Орфей усетил как въздухът го напуска. Засвирил с арфата и не след дълго мъжът поел дълбоко дъх и станал. От този ден Орфей имал все повече приятели от покрайнините. 
Когато покровителите на Дионис дошли и казали на селяните да засадят лози върху нивите в чест на бога, те отказали. 
-    Навлякохме си неговия гняв, – рекъл един от тях - но той иска да тънем в омая, която прави телата ни слаби, а умовете войнстващи. 
Един ден, когато Орфей се разхождал из гората, чул песни. Разгънал клоните на дърветата и открил чудно красив вир. В него се къпели жени с бели роби. Водата във водопада до тях ту забързвала, ту утихвала в  ритъма на песните им. Една от тях се извърнала, щом чула шума и хвърлила копие. То паднало до Орфей без да го докосне. Тя приближила и докоснала лицето му. 
-    Кой си ти? 
Орфей не бил виждал по-красиво лице. Устните ѝ били като натежали рози, а кожата ѝ като мляко. 
Седнал на тревата и медните тонове се разлели от устните му съпроводени от магичния звук на арфата. Нимфите запели ведно с него. Водата във водопада притихнала. 
-    Аз съм Евридика – казала девойката. 
Двамата станали неразделни. Евридика го научила да разбира езика на природата. Един ден го завела в бърлогата на мечка. Огромното животно лежало немощно, гледайки с кафявите си уморени очи. Нимфата нежно я погалила и мечката изръмжала, а след това утихнала във вечния си сън. 
Когато излезли от бърлогата, Евридика посочила гнездо на кълвачи на дървото над тях. Току що се били излюпили малки и цвърчали с нежните си писукащи гласове. 
-    Сиянието на слънцето и силата на земята взеха един и доведоха нов живот! – рекла нимфата.
Хората от низините обикнали любимата на Орфей. Тя често се включвала в песните му и те зазвучавали още по-нежно и красиво. Когато слушали мелодията от неговия и нейния глас, хората забравяли вражди и спорове и отправяли поглед към небето. Щом заговорел Орфей, с думите, които изричал, лекувал душите им, а Евридика с нейните чудни билкови отвари помагала за всяко неразположение и болка да си идат. Навсякъде ги посрещали с отворени домове и сърца. Двамата вървели хванати за ръце с цветни венци в косите и дори тревата им правела път, цветята ухаели с най-омайния си дъх, а дърветата скланяли клони за да ги докоснат. 
Една сутрин Орфей се събудил от необичаен шум. 
Огледал се и в сенките на дърветата видял ловци. В този момент вятърът засвирил и дъжд с гръмотевици се разлял. Всички избягали, но един стенещ вой се разнесъл. Бил на един от ловците, попаднал под лапите на вълчица, бранеща малките си. Извадил Орфей арфата си и засвирил. Отстъпила назад вълчицата и оставила ловеца. Преди да си тръгне, той се обърнал към Орфей и продумал: 
-    Сине! 
Младият мъж познал баща си. Еагър бил побелял и остарял. Куцукайки приближил момчето и го прегърнал: 
-    Сине, ела си в двореца!
Царят вдигнал пир в чест на намерения си син. Всички аристократи от двора били поканени. Виното се леело в златните ритони и шумна музика и смях се носели навсякъде. Мъж в лисичи кожи доближил царя и започнал да му шепти.  
Еагър приближил Орфей и продумал: 
-    Разбрах, че си избрал невеста. Нека да вдигнем сватба за да стане тя твоя съпруга. Майка ти ще се зарадва. Откак ти си отиде, тя линее, а виж сега как светят очите ѝ. 
Орфей отвърнал:
-    Земята е свидетел на моята любов с Евридика! 
Но не след дълго склонил да влезе в човешкия обред. 
Дионос бил наоколо, наливайки омайното си вино. Отдавна чакал случай да отмъсти на Орфей, заради славата която му взел. Разтворил широката си усмивка и разлял смеха си измежду шумотевицата, изричайки: 
-    Най-после, Орфей!

 

 

Част II

Сватбата

 

Побягнал Орфей към гората да съобщи новината на своята любима. Отгръщал  клонка след клонка, докато влязъл в магичната утроба на планинския лес. Там до най-хладния поток и бушуващ  водопад  намерил Евридика. Нимфата седяла на камъните до водата.  Дългата ѝ тъмна коса покривала раменете, спускайки се до стройните ѝ бедра. Обърнала красивите си сини очи и грейнала в усмивка. Около нея се виел ореол от ситни капки изпаряваща се вода. 
Засвирил Oрфей на арфата и вълшебните звуци се понесли. Нежният ефирен глас на Евридика се влял в мелодията и нимфата затанцувала. Галела любимия си с нежните си ръце, а косите ѝ го обвивали в топли ласки. Омаян от любовта, Орфей запял ведно със своята любима. 
Цветята разтворили камбанки, а боровете въздишали с ароматно дихание. Водата шепнела думите на песента, пръскайки двамата влюбени с благословия. Слънцето докосвало всяка капка, падаща по телата им, превръщайки я в светлина. Скоро утихнали в лоното на хладната трева. 

-    Намерих отново родителите си – отронил Орфей, галейки лицето на своята любима – Спасих баща си. Той ме заведе в двореца и видях майка си. – замълчал и продължил. – Чули са за нашата любов и искат да ни венчаят.  
-    А ти какво отговори? – попитала Евридика.
-    Съгласих се! 
-    Щом го искаш, любими, с теб съм! – изрекла нимфата и нежно го целунала.

Слънцето се скрило и вятърът запял нощната си песен. Дърветата склонили листа над двете вплетени тела, а шумата ги дарила с топла постеля. Скоро се унесли. Когато луната се показала, Евридика засънувала. 
Пристъпила в потока и водата около нея се завъртяла в тъмен водовъртеж. Затеглила я надолу. Помъчила се да излезе, но потъвала и не можела да се измъкне от невидимите ръце, които я дърпат. Опитала да извика, но устата и се изпълнила с чернилка. Спряла да чува ромоленето на водата, да вижда небето и усеща полъха на вятъра. Събудила се цялата трепереща. Станала тихо за да не събуди спящия до нея Орфей и излязла на открито под лунната светлина. Коленичила на земята и започнала да се моли: 
-    Богиньо на земята, ти която ни даваш живот, моля те, яви се! – затворила очи и погалила с длани тревата. 
Свеж полъх я накарал да отвори очи. Пред нея стоял безплътният образ на Богинята Земя, обвит в синя светлина.
-    Кажи, дете, какво те мъчи? 
-    Моят любим иска да се венчаем по човешките ритуали. – нимфата замлъкнала и продължила. – Сънувах, че потъвам в долната земя. Да не грешим в любовта си?
-    Вашата любов е благословена от мен и богът Слънце! 
-    Но този сън? – попитала Евридика. 
-    Човеците почитат и други богове, дете! Щом има пир, Дионис е замесен в него!
Богинята изчезнала. 
Евридика останала на колене, търсейки отговори в шепота на вятъра и шума на гората. 
-    Ние нямаме власт... – разнесъл се гласът на листата. 
-    Над човешкото царство. – продължила тревата. 
На сутринта Евридика не казала на Орфей за лошото си предчувствие. Когато видял сянката в очите ѝ, попитал: 
-    Какво има? 
Тя отвърнала: 
-    Обещай ми, че веднага след сватбата ще се върнем в гората!
-    Обещавам! – изрекъл Орфей. 
Оставали два дни до венчавката. Орфей навестил отново баща си. Намерил го в храма. Насред запалените факли, царят отправял молитви към Дионис. На жертвения одър лежал млад елен. Уплашените му големи кафяви очи гледали към Орфей. Тялото му потрепвало, правейки отчаяни опити да се освободи. 
-    Татко! 
Царят се обърнал при тази дума и спрял молитвата си. 
-    Моля те, пусни животното! Иначе ще ме изгубиш отново. 
Еагър въздъхнал, излял виното от златния ритон и отрязал въжетата, с които бил вързан младия елен. Той тутакси побягнал към светлината. 
-    Обещай ми, че от този ден ритуалите ще бъдат безкръвни. С пита и мед. – продължил Орфей. 
Царят кимнал. Свалил вълчата маска и седнал на каменния одър до сина си. 
Дионис гледал отгоре, разгневен за пореден път, че този човек се мисли за по-славен от него. Стоял и чакал момента на своето отмъщение. 

Денят на сватбата настъпил. 
Орфей и Евридика, облечени в ефирни бели дрехи вървяли към двореца. Всички, които ги срещнели, се покланяли и им подарявали върбови клонки. Малко момиче се затичало към Евридика  и подало венец от цветя. Нимфата коленичила и детето го заплело в косите ѝ.
Когато пристигнали в двореца, придворните започнали да ги подготвят. Завързали златни накити. Пристегнали нимфата със сребърен колан и скрили лицето ѝ с бял воал. На Орфей положили наколенници, изрисувани с бойни сцени. 
-    Аз не съм войн! – изрекъл той.
-    Всеки тракийски цар е! – казал продворният слуга.  
-    Аз не съм цар! – настоял Орфей
-    Ти си повече от цар! – мъжът се поклонил. 
Орфей и Евридика, хванати за ръце, влезли в храма. Еагър и Калиопа ги очаквали. Многобройните запалени факли осветявали лицата на гостите аристократи, насядали по каменните редове. На първия ред Орфей разпознал царят на мизите. Помнел го като дете, когато идвал при баща му да договарят границите на земите. Лицето му било все така сурово, с изсечени по него белези.  
Навсякъде по пода на храма били разпръснати листа от рози и бръшлян. Носел се аромат на тамян и розово масло. Музиканти свирили на флейти. 
Еагър направил знак да спрат и заговорил: 
-    Благославям тоз съюз! – надигнал златният ритон, пълен с вино. 
Калиопа подала парче пита, натопено в мед, към Евридика и отгърнала воала от лицето ѝ. 
-    Поздравете моя син и съпругата му! – извикал Еагър и публиката станала на крака викайки: 
-    Слава на Орфей и  Евридика! 

Когато излезли навън, около дворецът се виела дълга трапеза. Орфей не бил позволил да се пролее кръвта на нито едно животно за този пир. Проехтяла шумна музика и се рязляло вино. Скоро всички били опиянени от червената течност и очите им блестяли от радост. Неомъжените девойки завили танц около големия огън на поляната. Към тях се присъединили тракийските съпруги. Една от тях хванала Евридика за ръка и я поканила да се присъедини. Нимфата заиграла по ритъма на музиката. Леел се смях и весела глъч.

Еагър бил положил ръка върху рамото на сина си и му продумал: 
-    Сине, хората те обичат. Виж как се радват за теб!  
Орфей гледал любимата си. Лицето ѝ било бяло като дрехата ѝ. Руменина играела по двете ѝ страни. Усмивката ѝ, сияеща, не слизала от изящните ѝ устни. Снагата ѝ, тънка като клонка, се виела в танц. В този миг тя се свлякла на земята. 
Втурнал се Орфей  към нея. И видял изпод бялата ѝ рокля да излиза змия. Погледнал очите на Евридика, които притворени плували в мъгла. Бледите ѝ устни изрекли: 
-    Заведи ме в гората! 
Музиката утихнала и танците замрели.
Орфей  вдигнал любимата си и я понесъл към планинския лес. Едва стигнал сенките на боровете, когато тя издъхнала в ръцете му. Продължил да бяга към мястото, където последно танцували и пели заедно. Загребал от водата на вира и полял лицето ѝ, но очите на нимфата останали затворени. Изревал Орфей като ранено животно. Другите нимфи излезли и видели безжизненото тяло на своята посестрима. 
Завили кръг около нея и запели. Орфей заридал и засвирил. Мелодията понесла мъката му по цялата земя, която притихнала слушала. Птиците замлъкнали, потоците спрели. Вятърът се притаил в облаците, които се спуснали  като черни завеси над земята и заронили едри сълзи.  
Положил глава върху безжизненото тяло на Евридика и пеейки, изпратил слънцето в залеза му. Цяла нощ гласът му не стихвал, призовавайки боговете да помогнат на любимата му да се върне. В призори бил заспал, когато слънчевите лъчи го събудили. Отворил очи и видял, че тялото на нимфата е изчезнало. Посестримите ѝ, които бдели наоколо, му казали. 
-    Тя отпътува в долното царство! 
Тръгнал из гората Орфей, свирейки и пеейки най-тъжната си песен. Листата на дърветата започнали да пожълтяват. Тревата съхнела. Цветята повяхвали. Седнал за миг да си почине и пред него все явил весел червендалест, образът на Дионис. 
-    Ще махна за миг болката ти, ако започнеш да ме почиташ. Ще забравиш за любимата си и скоро пак ще познаеш любовта. 
Орфей вдигнал камъка до себе си и го запратил по бога на виното викайки: 
-    Никога! Ще сляза по-скоро в долната земя, отколкото да я забравя. 

Част II

Царството на мъртвите

 

Пет дни и нощи бродил Орфей из планината, търсейки входа на подземното царство. На шестия ден, уморен коленичил и заровил длани в изсъхналата трева. Отправил поглед към небето и се помолил: 
-    Ти, боже Слънце, баща на светлината! Покажи ми къде не озаряват твоите лъчи, къде мъртвите не виждат твоята красота да ида там за моята любима. Нейната светлина бе отнета. И аз без нея не искам да живея. Музиката ми пресъхва, думите умират, душата се разкъсва. 
Затъмнил богът Слънце небето и спуснал лъч светлина. Последвал го Орфей и видял, че озарява входа на тайнствена пещера. Обърнал се към небесата и изрекъл: 
-    Благодаря ти!
Пристъпил певецът в мрачното гърло и студът спрял дъха му. Загърнал се в ямурлука си и продължил по влажния скален под. Запалил факла и последвал реката. Тя се виела измежду скалите и потъвала в недрата на мрака. Сред грохота на водата се чували писъци на прилепи, които скоро утихнали. Само ехото от капките на стичащата се влага продължило да го следва. 
Стигнал до каменна кухина с черен процеп, който бил единственият вход. Три чифта червени очи засвяткали от недрата му. 
-    Кой си ти? – провикнал се Орфей. 
-    Цербер! -  осанка на огромно куче с три глави  изплувала от тъмнината. 
-    Пусни ме да мина, моля те! – изрекъл певецът. 
-    Какво търси смъртен в подземното царство? – изръмжал Цербер.
-    Дошъл съм да върна моята любима! – отвърнал Орфей. 
Разнесъл се гръмък зловещ смях:
-    Никой не напуска царството на мъртвите! 
Орфей потърсил къде да седне и засвирил. Чудовището утихнало, склонило главите си на
пода на пещерата и заслушало. Протегнало големите си лапи, премрежило поглед и заспало.  

Станал Орфей и се промушил през прохода. 
Усетил, че стъпва по пясък. Черни пипала на сенки заиграли около него. Чул непознати стенания, сякаш извиращи от бездната на смъртта. Разпознал човешки фигури, които се виели като дим. Появявали се, разтягайки се в изкривени силуети и после изчезвали. 
В следващия миг като черна виелица се струпали на брега на широка реката, която прорязвала пещерата. Орфей се огледал и видял, че няма как да продължи без да я прекоси. Вълни се надигнали и разплискали водите. Изплувала ладия с прегърбена черна фигура. Лодкарят бил наметнат с покривало и качулка. Греблата му се движели от двете страни на лодката. Приближил и спрял на брега. Някои от сенките се качили. Останалите раздвижили ръце като пипала на богомолки и застенали. Ладията отпътувала. Орфей седнал на брега. До него приближило безплътно момче. 
-    Кой си ти? – попитало то.
-    Нима ме виждаш?  - учудил се мъжът. 
-    Да. И те те виждат, но нямат работа с живи. 
-    Защо лодкарят не ги взе? – попитал Орфей. 
-    Защото не всички имат с какво да платят. 
В този миг момчето хвърлило монетата, която държало, в буйните води на реката. 
-    Защо я захвърли? – попитал Орфей.
-    Някога обичах да играя с водата. – отвърнало детето, клатейки увисналите си крака от брега надолу.
-    Но сега няма да има с какво да платиш?
Сянката на момчето вдигнала рамене. 
Когато пристигнала ладията, Орфей приближил носа и и викнал:
-    Хей, лодкарю! 
Харон се извърнал. 
-    Моля те, отведи ме на отсрещния бряг! – помолил Орфей.
-    Не ти е дошъл редът! – отвърнал лодкарят и отплавал. 

Останал Орфей на брега при безплътното момче. Засвирил тъжната си песен. Сенките започнали да се трупат около него. Утихнали в унес на вълшебната мелодия.
Когато Харон се върнал, нито една от тях не поела към ладията. Стояли около Орфей и слушали песента, разказваща за любовта, която превръща лавата във вода, тъмнината в светлина и смъртта във вечност. Лодкарят свалил качулка и открил изкривеното си лице, заслушал и в прозрачните му очи присветнала искра. Отпуснал греблата, оставяйки ги да се люшкат в черните води. 
Орфей тръгнал към ладията. Сенките го последвали. Качили се всички. 
Преминали на другия бряг и певецът видял мъртвите да тръгват в различни посоки. Попитал един от тях: 
-    Къде да намеря Хадес? 

Сянката посочила нагоре към височина, над която се виели пламъци и кълба от дим. Закрачил Орфей и стигнал до зловеща планина, която дишала като живо създание. Черни зъбери се издигали от недрата ѝ, а от процепите извирала огнена лава. Изкачвал се, внимавайки при всяка стъпка да не бъде погълнат от парещия дъх. Малко преди върха огнена пропаст зейнала и препречила пътя му. Отстъпил Орфей и седнал на една от скалите. Отчаянието отново го обзело. Извадил арфата и запял. Отправил думи за сбогом към бога Слънце и майката земя. 
От огнената пропаст пропълзяла голяма светеща змия. Извила се пред него и попитала: 
-    Ти ли си тракийския певец, спечелил гнева на Дионис?
-    Да. – отвърнал Орфей. 
Змията кротко свела глава и продължила: 
-    Някога бях най-вярната слугиня на царят Слънце. Всеки ден отвеждах лъчите му към земята, когато един ден Дионис ме подлъга да вляза в чашата му. Червеното му вино замътни ума ми и когато излязох видях слънчевия диск в алено. Помислих, че е залез и заспах. А слънцето токущо изгрявало. Ядоса се богът Слънце на това, че съм го изоставила и ме изпрати в недрата на земята. 
-    Можеш ли да ми помогнеш да премина и да стигна кулата на Хадес? – попитал Орфей. 
-    Да. – отвърнала змията. 
Отворила огромната си паст и погълнала всичкия огън, що бълвала пропастта. Засилил се Орфей от единия ѝ край и скочил на другия. Провикнал се към змията: 
-    Благодаря ти! 

Запял отново и продължил нагоре. Планината утихнала и заслушала. Скоро прекрачил портите на черната кула на Хадес. Двата змея, които пазели входа склонили глави и не го спрели. 
Стигнал до тронната зала, където прокънтял зловещия екот на бога на мъртвите: 
-    Как смее смъртен като теб да прекрачва моите покои?
Орфей приседнал на каменния мраморен под, неспирайки да пее. В умът му изплувал образа на красивата му любима. Искрящите ѝ сини очи го гледали, а звънливият ѝ смях се леел от лъчезарната ѝ усмивка. Спомнил си за ласките и топлината ѝ, за гласа и изящните ѝ танци.  Нежната мелодия била молитва към Хадес да пусне Евридика, да изчака, докато косите на двамата побелеят и се запътят отново към дверите на царството му. 
Чудните звуци проникнали в твърдото сърце на бога на мъртвите. Обърнал той поглед към своята съпруга Персефона и си спомнил красотата на любовта. Когато песента свършила, Орфей видял царя на подземното царство и съпругата му да стоят пред него. 

– Съгласен съм, – произнесъл Хадес. - отведи Евридика. Хермес ще те води. 
Хадес сбърчил големите си вежди и продължил:
-    Имам едно условие. Не трябва да се обръщаш назад, докато излезеш от моето царство. Направиш ли го, за мен ще означава, че не ми вярваш. Тогава ще взема отново душата на любимата ти завинаги. 
 
Поел Орфей, следвайки бог Хермес. Не преставал да пее. Знаел, че ако спре ще го обземе страх и ще се обърне да провери, дали Евридика ги следва. Когато стигнали до Цербер,  кучето пазач кротко лежало. Зад него се виждала светлината на белия свят. Хермес излязъл, а след него и Орфей. Погледнал слънцето и почувствал топлината му. 

В следващия миг усетил нежно докосване по рамото си. Топлото тяло на Евридика го обгърнало. Треперещият от вълнение певец най-после посмял да се обърне. Видял сините очи на своята любима, сияещи като небето. Лицето ѝ било по-красиво от всякога. Прегърнал я и заплакал. Изсъхналата трева под краката им се раззеленила. Пурпурни цветя разтворили камбанките си и нежно потрепнали от докосването на вятъра. На безоблачното синьо небе слънцето тържествувало.

Бог Хермес подал свитък към Орфей и изрекъл: 
– Хадес ми поръча да ти го връча в случай, че успеете. 
Орфей разгънал обгорения лист, на който със златни букви било написано: „За да бъде моята власт неоспорима, напуснете тези земи и отидете там, където не ви знаят! Хадес.“ 
От този миг никой не видял двамата влюбени. 
Гръцките разказвачи след много години написали легенда, която твърдяла, че Евридика е останала в царството на мъртвите, а Орфей бил разкъсан от вакханките, които почитали Дионис. 
Но тракийските жреци знаели, че мъжът със сива брада, появил се със съпругата си от земите на Египет след повече от двадесет години, който ги научил да живеят в синхрон с вселената и да бъдат безсмъртни, е Орфей. 
В златната книга на славния певец, под неразгаданите тракийски символи спи тази тайна и до днес.