​

 

Орфей и Евридика

​

Част I
Евридика

Kогато слънцето греело най-силно и ледовете от върховете се топяли и носели в буйна пяна между овалните склонове на Родопа, се родил синът на цар Еагър и нимфата Калиопа. Бебето проплакало при залез, щом слънцето се сляло със земята. Нарекли го Орфей. 
Растял тракийският принц с всички грижи и любов на хората в царския дворец сред златни изящни предмети и бели зидове от най-здравия камък. Но като проходил, все бягал навън в жежкото поле или в сянката на гората. Често го намирали заспал под лъчите на слънцето. Отминали четири лета от рождението му, когато един ден се върнал със златна арфа. 
Попитала го майка му, тракийската царица: 
-    Откъде я взе?
А той отвърнал:
-    Слънцето ми я подари!
Седнал на земята и засвирил. От инструмента се разнесла приказна мелодия. Всички хора наоколо спрели заниманията си и заслушали омагьосани вълшебните тонове. 
От този миг Орфей свирил всеки ден. Когато докоснел струните на арфата, вятърът утихвал, листата спирали да шумят, всички живи същества замирали в слух на чудните песни, които момчето пеело. Войниците оставяли мечовете си, философите споровете, крадците плячката. След всяка песен Орфей обръщал поглед към небето, а после погалвал земята и изричал:
-    Ведно сме!  
Когато се навършили седем лета от рождението му, майка му положила златен венец и изрекла: 
-    Време е!
На жертвения одър било вързано бяло агне. Царят и царицата стояли на каменните тронове заобиколени от всичките си синове. Момчето не било виждало по-зловеща фигура от тази на жреца в центъра на храма. С вълча маска, покриваща лицето му, облечен целият в кожи, той пеел монотонни неразбираеми слова. Надигнал ритон с вино и отпил, произнасяйки: 
-    Слава на Дионис! 
Излял остатъка от виното върху дланите си и в ръцете му просветнал закривен голям нож, насочен към тялото на животното. Агнето притихнало с вперени очи в идващата смърт, когато момчето скочило и го прегърнало. Острието се спряло над врата на Орфей. Пръхтящото от превъзбуда лице на жреца надвиснало над момчето. Орфей усещал силния дъх на вино и смърт над себе си и топлото утихнало животно в прегръдката си. Жрецът обърнал свирепия си поглед към царя и извикал: 
-    Дионис ще бъде разгневен!
Еагър затворил сина си в тъмницата на двореца. Студените каменни стени обграждали малкото тъмно помещение, в което едва се прокрадвала светлина от процепите на тавана. Било мрачно и студено и слугите на подземното царство прокрадвали пипалата си, проверявайки няма ли кого да приберат. 
Засвирило момчето с арфата си и тънки зелени клонки се промушили през цепнатините на скалите, в които било вкопано подземието. 
Когато на сутринта разтревожената Калиопа посетила сина си, видяла каменните зидове обгърнати от бръшлян. Тъмницата изглеждала като градина. 

Момчето обичало уединението. Всеки ден след като станело от сън, вземало арфата и излизало навън. Връщало се със зачервени бузи и кожа потъмняла от слънцето. Когато го питали къде беше, той отвръщал: 
-    Пяхме с гората! 
Скоро се навършили дванадесет лета от рождението му. Баща му решил, че е време да го посвети в лова. 
Стъписаният елен застанал пред ловците и Орфей запял. Стрелите паднали около животното и то избягало в гората. Цар Еагър погледнал сина си с гневен поглед. Когато се прибрали в двореца и седнали на отрупаната с гозби маса, Орфей изрекъл: 
-    Еленът се храни с трева и горски плодове и е толкова силен. Ще бъда като него!
Баща му се ядосал и отново го наказал в тъмницата. Когато стражите му носели плата пълни с месо, Орфей отказвал да яде. На третия ден баща му го освободил и рекъл: 
-    Ще дойдеш с мен на лов и ще ловуваш. Ако не  – ще разгневим Дионис!
Орфей взел арфата си и напуснал двореца, въпреки молитвите и сълзите на майка си. Отишъл в гората и засвирил. Дърветата склонили клони и му направили навес. Легнал на меката шума отдолу и заспал. 

Изминали две лета, когато решил да слезе към низините. Спуснал се от планината и видял красиво зелено поле. Седнал и засвирил на арфата. На житните класове пораснали зърна, които пожълтели и натежали. Орфей отронил няколко зърна, стрил ги между дланите си и ги опитал. Към него се спуснала жена със сива коса и бяла роба. Поклонила се и изрекла: 
-    Слава тебе, боже!
-    Аз не съм бог! – отвърнал младият мъж. 
-    Ти накара житото ни да расте, заповядай когато искаш да си вземаш от него. 
Орфей помагал и на други траки от низините. Един ден когато ял хляб със селяните на полето, един от тях паднал покосен от задух. Орфей усетил как въздухът го напуска. Засвирил с арфата и не след дълго мъжът поел дълбоко дъх и станал. От този ден Орфей имал все повече приятели от покрайнините. 
Когато покровителите на Дионис дошли и казали на селяните да засадят лози върху нивите в чест на бога, те отказали. 
-    Навлякохме си неговия гняв, – рекъл един от тях - но той иска да тънем в омая, която прави телата ни слаби, а умовете войнстващи. 
Един ден, когато Орфей се разхождал из гората, чул песни. Разгънал клоните на дърветата и открил чудно красив вир. В него се къпели жени с бели роби. Водата във водопада до тях ту забързвала, ту утихвала в  ритъма на песните им. Една от тях се извърнала, щом чула шума и хвърлила копие. То паднало до Орфей без да го докосне. Тя приближила и докоснала лицето му. 
-    Кой си ти? 
Орфей не бил виждал по-красиво лице. Устните ѝ били като натежали рози, а кожата ѝ като мляко. 
Седнал на тревата и медните тонове се разлели от устните му съпроводени от магичния звук на арфата. Нимфите запели ведно с него. Водата във водопада притихнала. 
-    Аз съм Евридика – казала девойката. 
Двамата станали неразделни. Евридика го научила да разбира езика на природата. Един ден го завела в бърлогата на мечка. Огромното животно лежало немощно, гледайки с кафявите си уморени очи. Нимфата нежно я погалила и мечката изръмжала, а след това утихнала във вечния си сън. 
Когато излезли от бърлогата, Евридика посочила гнездо на кълвачи на дървото над тях. Току що се били излюпили малки и цвърчали с нежните си писукащи гласове. 
-    Сиянието на слънцето и силата на земята взеха един и доведоха нов живот! – рекла нимфата.
Хората от низините обикнали любимата на Орфей. Тя често се включвала в песните му и те зазвучавали още по-нежно и красиво. Когато слушали мелодията от неговия и нейния глас, хората забравяли вражди и спорове и отправяли поглед към небето. Щом заговорел Орфей, с думите, които изричал, лекувал душите им, а Евридика с нейните чудни билкови отвари помагала за всяко неразположение и болка да си идат. Навсякъде ги посрещали с отворени домове и сърца. Двамата вървели хванати за ръце с цветни венци в косите и дори тревата им правела път, цветята ухаели с най-омайния си дъх, а дърветата скланяли клони за да ги докоснат. 
Една сутрин Орфей се събудил от необичаен шум. 
Огледал се и в сенките на дърветата видял ловци. В този момент вятърът засвирил и дъжд с гръмотевици се разлял. Всички избягали, но един стенещ вой се разнесъл. Бил на един от ловците, попаднал под лапите на вълчица, бранеща малките си. Извадил Орфей арфата си и засвирил. Отстъпила назад вълчицата и оставила ловеца. Преди да си тръгне, той се обърнал към Орфей и продумал: 
-    Сине! 
Младият мъж познал баща си. Еагър бил побелял и остарял. Куцукайки приближил момчето и го прегърнал: 
-    Сине, ела си в двореца!
Царят вдигнал пир в чест на намерения си син. Всички аристократи от двора били поканени. Виното се леело в златните ритони и шумна музика и смях се носели навсякъде. Мъж в лисичи кожи доближил царя и започнал да му шепти.  
Еагър приближил Орфей и продумал: 
-    Разбрах, че си избрал невеста. Нека да вдигнем сватба за да стане тя твоя съпруга. Майка ти ще се зарадва. Откак ти си отиде, тя линее, а виж сега как светят очите ѝ. 
Орфей отвърнал:
-    Земята е свидетел на моята любов с Евридика! 
Но не след дълго склонил да влезе в човешкия обред. 
Дионос бил наоколо, наливайки омайното си вино. Отдавна чакал случай да отмъсти на Орфей, заради славата която му взел. Разтворил широката си усмивка и разлял смеха си измежду шумотевицата, изричайки: 
-    Най-после, Орфей!

 

 

Част II

Сватбата

 

Побягнал Орфей към гората да съобщи новината на своята любима. Отгръщал  клонка след клонка, докато влязъл в магичната утроба на планинския лес. Там до най-хладния поток и бушуващ  водопад  намерил Евридика. Нимфата седяла на камъните до водата.  Дългата ѝ тъмна коса покривала раменете, спускайки се до стройните ѝ бедра. Обърнала красивите си сини очи и грейнала в усмивка. Около нея се виел ореол от ситни капки изпаряваща се вода. 
Засвирил Oрфей на арфата и вълшебните звуци се понесли. Нежният ефирен глас на Евридика се влял в мелодията и нимфата затанцувала. Галела любимия си с нежните си ръце, а косите ѝ го обвивали в топли ласки. Омаян от любовта, Орфей запял ведно със своята любима. 
Цветята разтворили камбанки, а боровете въздишали с ароматно дихание. Водата шепнела думите на песента, пръскайки двамата влюбени с благословия. Слънцето докосвало всяка капка, падаща по телата им, превръщайки я в светлина. Скоро утихнали в лоното на хладната трева. 

-    Намерих отново родителите си – отронил Орфей, галейки лицето на своята любима – Спасих баща си. Той ме заведе в двореца и видях майка си. – замълчал и продължил. – Чули са за нашата любов и искат да ни венчаят.  
-    А ти какво отговори? – попитала Евридика.
-    Съгласих се! 
-    Щом го искаш, любими, с теб съм! – изрекла нимфата и нежно го целунала.

Слънцето се скрило и вятърът запял нощната си песен. Дърветата склонили листа над двете вплетени тела, а шумата ги дарила с топла постеля. Скоро се унесли. Когато луната се показала, Евридика засънувала. 
Пристъпила в потока и водата около нея се завъртяла в тъмен водовъртеж. Затеглила я надолу. Помъчила се да излезе, но потъвала и не можела да се измъкне от невидимите ръце, които я дърпат. Опитала да извика, но устата и се изпълнила с чернилка. Спряла да чува ромоленето на водата, да вижда небето и усеща полъха на вятъра. Събудила се цялата трепереща. Станала тихо за да не събуди спящия до нея Орфей и излязла на открито под лунната светлина. Коленичила на земята и започнала да се моли: 
-    Богиньо на земята, ти която ни даваш живот, моля те, яви се! – затворила очи и погалила с длани тревата. 
Свеж полъх я накарал да отвори очи. Пред нея стоял безплътният образ на Богинята Земя, обвит в синя светлина.
-    Кажи, дете, какво те мъчи? 
-    Моят любим иска да се венчаем по човешките ритуали. – нимфата замлъкнала и продължила. – Сънувах, че потъвам в долната земя. Да не грешим в любовта си?
-    Вашата любов е благословена от мен и богът Слънце! 
-    Но този сън? – попитала Евридика. 
-    Човеците почитат и други богове, дете! Щом има пир, Дионис е замесен в него!
Богинята изчезнала. 
Евридика останала на колене, търсейки отговори в шепота на вятъра и шума на гората. 
-    Ние нямаме власт... – разнесъл се гласът на листата. 
-    Над човешкото царство. – продължила тревата. 
На сутринта Евридика не казала на Орфей за лошото си предчувствие. Когато видял сянката в очите ѝ, попитал: 
-    Какво има? 
Тя отвърнала: 
-    Обещай ми, че веднага след сватбата ще се върнем в гората!
-    Обещавам! – изрекъл Орфей. 
Оставали два дни до венчавката. Орфей навестил отново баща си. Намерил го в храма. Насред запалените факли, царят отправял молитви към Дионис. На жертвения одър лежал млад елен. Уплашените му големи кафяви очи гледали към Орфей. Тялото му потрепвало, правейки отчаяни опити да се освободи. 
-    Татко! 
Царят се обърнал при тази дума и спрял молитвата си. 
-    Моля те, пусни животното! Иначе ще ме изгубиш отново. 
Еагър въздъхнал, излял виното от златния ритон и отрязал въжетата, с които бил вързан младия елен. Той тутакси побягнал към светлината. 
-    Обещай ми, че от този ден ритуалите ще бъдат безкръвни. С пита и мед. – продължил Орфей. 
Царят кимнал. Свалил вълчата маска и седнал на каменния одър до сина си. 
Дионис гледал отгоре, разгневен за пореден път, че този човек се мисли за по-славен от него. Стоял и чакал момента на своето отмъщение. 

Денят на сватбата настъпил. 
Орфей и Евридика, облечени в ефирни бели дрехи вървяли към двореца. Всички, които ги срещнели, се покланяли и им подарявали върбови клонки. Малко момиче се затичало към Евридика  и подало венец от цветя. Нимфата коленичила и детето го заплело в косите ѝ.
Когато пристигнали в двореца, придворните започнали да ги подготвят. Завързали златни накити. Пристегнали нимфата със сребърен колан и скрили лицето ѝ с бял воал. На Орфей положили наколенници, изрисувани с бойни сцени. 
-    Аз не съм войн! – изрекъл той.
-    Всеки тракийски цар е! – казал продворният слуга.  
-    Аз не съм цар! – настоял Орфей
-    Ти си повече от цар! – мъжът се поклонил. 
Орфей и Евридика, хванати за ръце, влезли в храма. Еагър и Калиопа ги очаквали. Многобройните запалени факли осветявали лицата на гостите аристократи, насядали по каменните редове. На първия ред Орфей разпознал царят на мизите. Помнел го като дете, когато идвал при баща му да договарят границите на земите. Лицето му било все така сурово, с изсечени по него белези.  
Навсякъде по пода на храма били разпръснати листа от рози и бръшлян. Носел се аромат на тамян и розово масло. Музиканти свирили на флейти. 
Еагър направил знак да спрат и заговорил: 
-    Благославям тоз съюз! – надигнал златният ритон, пълен с вино. 
Калиопа подала парче пита, натопено в мед, към Евридика и отгърнала воала от лицето ѝ. 
-    Поздравете моя син и съпругата му! – извикал Еагър и публиката станала на крака викайки: 
-    Слава на Орфей и  Евридика! 

Когато излезли навън, около дворецът се виела дълга трапеза. Орфей не бил позволил да се пролее кръвта на нито едно животно за този пир. Проехтяла шумна музика и се рязляло вино. Скоро всички били опиянени от червената течност и очите им блестяли от радост. Неомъжените девойки завили танц около големия огън на поляната. Към тях се присъединили тракийските съпруги. Една от тях хванала Евридика за ръка и я поканила да се присъедини. Нимфата заиграла по ритъма на музиката. Леел се смях и весела глъч.

Еагър бил положил ръка върху рамото на сина си и му продумал: 
-    Сине, хората те обичат. Виж как се радват за теб!  
Орфей гледал любимата си. Лицето ѝ било бяло като дрехата ѝ. Руменина играела по двете ѝ страни. Усмивката ѝ, сияеща, не слизала от изящните ѝ устни. Снагата ѝ, тънка като клонка, се виела в танц. В този миг тя се свлякла на земята. 
Втурнал се Орфей  към нея. И видял изпод бялата ѝ рокля да излиза змия. Погледнал очите на Евридика, които притворени плували в мъгла. Бледите ѝ устни изрекли: 
-    Заведи ме в гората! 
Музиката утихнала и танците замрели.
Орфей  вдигнал любимата си и я понесъл към планинския лес. Едва стигнал сенките на боровете, когато тя издъхнала в ръцете му. Продължил да бяга към мястото, където последно танцували и пели заедно. Загребал от водата на вира и полял лицето ѝ, но очите на нимфата останали затворени. Изревал Орфей като ранено животно. Другите нимфи излезли и видели безжизненото тяло на своята посестрима. 
Завили кръг около нея и запели. Орфей заридал и засвирил. Мелодията понесла мъката му по цялата земя, която притихнала слушала. Птиците замлъкнали, потоците спрели. Вятърът се притаил в облаците, които се спуснали  като черни завеси над земята и заронили едри сълзи.  
Положил глава върху безжизненото тяло на Евридика и пеейки, изпратил слънцето в залеза му. Цяла нощ гласът му не стихвал, призовавайки боговете да помогнат на любимата му да се върне. В призори бил заспал, когато слънчевите лъчи го събудили. Отворил очи и видял, че тялото на нимфата е изчезнало. Посестримите ѝ, които бдели наоколо, му казали. 
-    Тя отпътува в долното царство! 
Тръгнал из гората Орфей, свирейки и пеейки най-тъжната си песен. Листата на дърветата започнали да пожълтяват. Тревата съхнела. Цветята повяхвали. Седнал за миг да си почине и пред него все явил весел червендалест, образът на Дионис. 
-    Ще махна за миг болката ти, ако започнеш да ме почиташ. Ще забравиш за любимата си и скоро пак ще познаеш любовта. 
Орфей вдигнал камъка до себе си и го запратил по бога на виното викайки: 
-    Никога! Ще сляза по-скоро в долната земя, отколкото да я забравя. 

​

​

​

Част II

Царството на мъртвите

 

​

Пет дни и нощи бродил Орфей из планината, търсейки входа на подземното царство. На шестия ден, уморен коленичил и заровил длани в изсъхналата трева. Отправил поглед към небето и се помолил: 
-    Ти, боже Слънце, баща на светлината! Покажи ми къде не озаряват твоите лъчи, къде мъртвите не виждат твоята красота да ида там за моята любима. Нейната светлина бе отнета. И аз без нея не искам да живея. Музиката ми пресъхва, думите умират, душата се разкъсва. 
Затъмнил богът Слънце небето и спуснал лъч светлина. Последвал го Орфей и видял, че озарява входа на тайнствена пещера. Обърнал се към небесата и изрекъл: 
-    Благодаря ти!
Пристъпил певецът в мрачното гърло и студът спрял дъха му. Загърнал се в ямурлука си и продължил по влажния скален под. Запалил факла и последвал реката. Тя се виела измежду скалите и потъвала в недрата на мрака. Сред грохота на водата се чували писъци на прилепи, които скоро утихнали. Само ехото от капките на стичащата се влага продължило да го следва. 
Стигнал до каменна кухина с черен процеп, който бил единственият вход. Три чифта червени очи засвяткали от недрата му. 
-    Кой си ти? – провикнал се Орфей. 
-    Цербер! -  осанка на огромно куче с три глави  изплувала от тъмнината. 
-    Пусни ме да мина, моля те! – изрекъл певецът. 
-    Какво търси смъртен в подземното царство? – изръмжал Цербер.
-    Дошъл съм да върна моята любима! – отвърнал Орфей. 
Разнесъл се гръмък зловещ смях:
-    Никой не напуска царството на мъртвите! 
Орфей потърсил къде да седне и засвирил. Чудовището утихнало, склонило главите си на
пода на пещерата и заслушало. Протегнало големите си лапи, премрежило поглед и заспало.  

Станал Орфей и се промушил през прохода. 
Усетил, че стъпва по пясък. Черни пипала на сенки заиграли около него. Чул непознати стенания, сякаш извиращи от бездната на смъртта. Разпознал човешки фигури, които се виели като дим. Появявали се, разтягайки се в изкривени силуети и после изчезвали. 
В следващия миг като черна виелица се струпали на брега на широка реката, която прорязвала пещерата. Орфей се огледал и видял, че няма как да продължи без да я прекоси. Вълни се надигнали и разплискали водите. Изплувала ладия с прегърбена черна фигура. Лодкарят бил наметнат с покривало и качулка. Греблата му се движели от двете страни на лодката. Приближил и спрял на брега. Някои от сенките се качили. Останалите раздвижили ръце като пипала на богомолки и застенали. Ладията отпътувала. Орфей седнал на брега. До него приближило безплътно момче. 
-    Кой си ти? – попитало то.
-    Нима ме виждаш?  - учудил се мъжът. 
-    Да. И те те виждат, но нямат работа с живи. 
-    Защо лодкарят не ги взе? – попитал Орфей. 
-    Защото не всички имат с какво да платят. 
В този миг момчето хвърлило монетата, която държало, в буйните води на реката. 
-    Защо я захвърли? – попитал Орфей.
-    Някога обичах да играя с водата. – отвърнало детето, клатейки увисналите си крака от брега надолу.
-    Но сега няма да има с какво да платиш?
Сянката на момчето вдигнала рамене. 
Когато пристигнала ладията, Орфей приближил носа и и викнал:
-    Хей, лодкарю! 
Харон се извърнал. 
-    Моля те, отведи ме на отсрещния бряг! – помолил Орфей.
-    Не ти е дошъл редът! – отвърнал лодкарят и отплавал. 

Останал Орфей на брега при безплътното момче. Засвирил тъжната си песен. Сенките започнали да се трупат около него. Утихнали в унес на вълшебната мелодия.
Когато Харон се върнал, нито една от тях не поела към ладията. Стояли около Орфей и слушали песента, разказваща за любовта, която превръща лавата във вода, тъмнината в светлина и смъртта във вечност. Лодкарят свалил качулка и открил изкривеното си лице, заслушал и в прозрачните му очи присветнала искра. Отпуснал греблата, оставяйки ги да се люшкат в черните води. 
Орфей тръгнал към ладията. Сенките го последвали. Качили се всички. 
Преминали на другия бряг и певецът видял мъртвите да тръгват в различни посоки. Попитал един от тях: 
-    Къде да намеря Хадес? 

Сянката посочила нагоре към височина, над която се виели пламъци и кълба от дим. Закрачил Орфей и стигнал до зловеща планина, която дишала като живо създание. Черни зъбери се издигали от недрата ѝ, а от процепите извирала огнена лава. Изкачвал се, внимавайки при всяка стъпка да не бъде погълнат от парещия дъх. Малко преди върха огнена пропаст зейнала и препречила пътя му. Отстъпил Орфей и седнал на една от скалите. Отчаянието отново го обзело. Извадил арфата и запял. Отправил думи за сбогом към бога Слънце и майката земя. 
От огнената пропаст пропълзяла голяма светеща змия. Извила се пред него и попитала: 
-    Ти ли си тракийския певец, спечелил гнева на Дионис?
-    Да. – отвърнал Орфей. 
Змията кротко свела глава и продължила: 
-    Някога бях най-вярната слугиня на царят Слънце. Всеки ден отвеждах лъчите му към земята, когато един ден Дионис ме подлъга да вляза в чашата му. Червеното му вино замътни ума ми и когато излязох видях слънчевия диск в алено. Помислих, че е залез и заспах. А слънцето токущо изгрявало. Ядоса се богът Слънце на това, че съм го изоставила и ме изпрати в недрата на земята. 
-    Можеш ли да ми помогнеш да премина и да стигна кулата на Хадес? – попитал Орфей. 
-    Да. – отвърнала змията. 
Отворила огромната си паст и погълнала всичкия огън, що бълвала пропастта. Засилил се Орфей от единия ѝ край и скочил на другия. Провикнал се към змията: 
-    Благодаря ти! 

Запял отново и продължил нагоре. Планината утихнала и заслушала. Скоро прекрачил портите на черната кула на Хадес. Двата змея, които пазели входа склонили глави и не го спрели. 
Стигнал до тронната зала, където прокънтял зловещия екот на бога на мъртвите: 
-    Как смее смъртен като теб да прекрачва моите покои?
Орфей приседнал на каменния мраморен под, неспирайки да пее. В умът му изплувал образа на красивата му любима. Искрящите ѝ сини очи го гледали, а звънливият ѝ смях се леел от лъчезарната ѝ усмивка. Спомнил си за ласките и топлината ѝ, за гласа и изящните ѝ танци.  Нежната мелодия била молитва към Хадес да пусне Евридика, да изчака, докато косите на двамата побелеят и се запътят отново към дверите на царството му. 
Чудните звуци проникнали в твърдото сърце на бога на мъртвите. Обърнал той поглед към своята съпруга Персефона и си спомнил красотата на любовта. Когато песента свършила, Орфей видял царя на подземното царство и съпругата му да стоят пред него. 

– Съгласен съм, – произнесъл Хадес. - отведи Евридика. Хермес ще те води. 
Хадес сбърчил големите си вежди и продължил:
-    Имам едно условие. Не трябва да се обръщаш назад, докато излезеш от моето царство. Направиш ли го, за мен ще означава, че не ми вярваш. Тогава ще взема отново душата на любимата ти завинаги. 
 
Поел Орфей, следвайки бог Хермес. Не преставал да пее. Знаел, че ако спре ще го обземе страх и ще се обърне да провери, дали Евридика ги следва. Когато стигнали до Цербер,  кучето пазач кротко лежало. Зад него се виждала светлината на белия свят. Хермес излязъл, а след него и Орфей. Погледнал слънцето и почувствал топлината му. 

В следващия миг усетил нежно докосване по рамото си. Топлото тяло на Евридика го обгърнало. Треперещият от вълнение певец най-после посмял да се обърне. Видял сините очи на своята любима, сияещи като небето. Лицето ѝ било по-красиво от всякога. Прегърнал я и заплакал. Изсъхналата трева под краката им се раззеленила. Пурпурни цветя разтворили камбанките си и нежно потрепнали от докосването на вятъра. На безоблачното синьо небе слънцето тържествувало.

Бог Хермес подал свитък към Орфей и изрекъл: 
– Хадес ми поръча да ти го връча в случай, че успеете. 
Орфей разгънал обгорения лист, на който със златни букви било написано: „За да бъде моята власт неоспорима, напуснете тези земи и отидете там, където не ви знаят! Хадес.“ 
От този миг никой не видял двамата влюбени. 
Гръцките разказвачи след много години написали легенда, която твърдяла, че Евридика е останала в царството на мъртвите, а Орфей бил разкъсан от вакханките, които почитали Дионис. 
Но тракийските жреци знаели, че мъжът със сива брада, появил се със съпругата си от земите на Египет след повече от двадесет години, който ги научил да живеят в синхрон с вселената и да бъдат безсмъртни, е Орфей. 
В златната книга на славния певец, под неразгаданите тракийски символи спи тази тайна и до днес. 
 

​

​

Легенда за Азура

 

     Всичко било светлина.

      ЗиРа плъзнал лъчи по необятната шир и потърсил отражението си. Тогава видял своя брат АзуРа. Огледал се в сините му води и станал още по-сияен и бляскав. АзуРа плиснал вълни и образът на слънцето се превърнал в многобройни искри. Разсърдил се ЗуРа и бил готов да се спусне към дълбините на АзуРа и да го изпари, но тогава Неба - тяхната майка, застанала с прозрачната си снага помежду им и рекла:

     - Всеки ден ще бъдете заедно. Единият ще пази висините, а другият водите. Ще се виждате, но никога няма да се докосвате, за да има мир.

 

 

***

Древен народ с името Азурски вярвал, че мястото, където слънцето среща водата, е свещено. Там усещали силата на ЗуРа, но и се бояли от гнева на АзуРа.

Водели суров живот, докато един ден при тях се явил мъж с коси като слънцето и очи с цвят на морето. Благодарили на Неба, че е толкова благосклонна към тях и им изпраща свой син.  

Офелий, както се наричал той, ги научил да живеят в мир и хармония. Забранил жертвоприношенията, показал им как да опитомяват зверовете, да добиват храна от земята, да тъкат платна от нишките на растенията. Разкрил им красотата. Започнали да оцветяват дрехите си, да носят огърлици от миди и скъпоценни камъни. Изработвали глинени съдове, в които съхранявяли зърното, а в покритите със злато чинии се хранели. Синът на Неба им разкрил безценния дар от солените извори, с който да търгуват. Солта правела храната им по-вкусна, а делвите - пълни със семена, мед и злато.

Едно по едно селищата никнели по бреговете на АзуРа, а флагът им син с оранжев кръг, показвал почитта към двете стихии, пред които се прекланяли.

Изминали сто и петдесет години, откакто Азурското царство разцъфвало в мир и хармония.

4350 години преди Христа Асцалотек станал седмият вожд. Надарен само с дъщери той страдал, че няма наследник, докато един ден Офелий обявил най-голямата, с име Кефеида за следващия Азурски водач.

     - Тя ще бъде мъдър вожд! – изрекъл синът на Неба и поставил огърлица със златен бик – свещеното животно на Азурите, на шията ѝ.

 

Кефеида била обучена да цени свободата и хармонията, да плува като делфин, да гребе и стреля като мъж, да говори с мисли и да чува гласа на Азура. От дете бягала от крепостта и се криела в рибарските лодки, където наблюдавала вълните. Там срещнала момче - син на земеделец, с името Сиротан. Станали приятели въпреки забраните на баща ѝ. Гонели се и плували, докато силите им ги напуснели, а после незабелязано се връщала в крепостта.

 

​​

     - Ти си добър ученик, Кефеида. – изрекъл Офелий и продължил: - Вълшебното съотношение е във всичко - в нашите тела, в извивките на вълните, в спиралите на охлювните миди... У нас е заложено да живеем с него. – този път високият мъж със златни коси и сини очи бил подредил пет златни триъгълника с различна големина - всеки от тях с равни страни. От глинени гърнета изсипал купчинки от зърно, боб, семена, зеленина и горски плодове. Положи всеки от триъгълниците върху изсипаните храни. Отстранил излишното и погледнал петте планини. - Това е идеалното съотношение на храненето, Кефеида. То осигурява сили и дълъг живот! – а после въздъхнал уморено, виждайки, че тази тема не е интересна на ученичката му. – Ако ги наложиш на небето, ще видиш съзвездията. – щом заговорял за звездите, Кефеида разтваряла широко очи и попивала всяка дума.
 

Така растяла с мисълта, че ще бъде следващия вожд, докато на Асцалотек не се родил син. Бащата бързо забравил повелите на Офелий. Възгордял се и решил, че вече няма нужда от тях. Уговорил женитба за Кефеида с вожда на Северния народ, за който се знаело, че е кръвожаден и войнствен.

    - Но татко, аз съм дъщеря на АзуРа. Не ще мога да напусна сините му води и златни изгреви.     

Кефеида не си представяла как ще вземе за съпруг Тефеид, славещ се с многобройните плячкосани земи и заловени пленници. Сърцето ѝ копнеело за Ситоран. „Той не би убил никого!“ – мислела си тъжна преди да заспи. Усмихнала се, спомняйки разказа на приятеля си за бика, заловен в гората. Успял да го опитоми, въпреки че животното тежко го ранило. Хранел го и го поил преди самият той да посегне към хляба.

Дал му име и станали другари. Качвал се на гърба му и препускали. Научил го да тегли каменния плуг и да му помага. Струвало ѝ се вълнуващо и далечно, защото тя никога не била посещавала покрайнините, където живеел земеделецът. Не веднъж се опитвала да си представи как Сиротан се прибира в къщата с покрив от сплетена растителност и стени, измазани от глина, пали огнището и чака питката да се изпече. Мечтаела, че един ден, ако стане вожд, ще опознае всички - и земеделци, и грънчари, дори ще прекарва време в работилниците. 

Скоро Тефеид, синът на северния народ, дошъл да иска ръката ѝ. Слугите му носели пълно гърне със скъпоценности и огромен черен бик, завързан на носилка. Щом видяла полуделите очи на животното, Кефеида изпаднала в бездна от тъма и смърт. Свлякла се и когато се съвзела, знатните гости все още били там и я чакали.

     - Този годеж ще скрепи мира между народите ни. - изрекъл Асцалотек и позволил на Тефеид да положи огърлица от злато и оксидиан на шията на дъщеря му. На следващия ден Кефеида видяла главата на бика, закачена над огнището.

- Убил си го? – извикала към баща си.

А той с каменно лице отвърнал:

     - Да, идва нов свят!

 

       Отчаяна Кефеида, отправила вик за помощ към Сиротан.  Било им забранено да се виждат, откакто била сгодена, но земеделецът не могъл да откаже на тревожния глас, който звучал в ума му. 

Лунната пътека трепкала по водната шир. Чувал се само нежния допир на АзуРа с пясъчния бряг. Черните коси на Кефеида се сливали с нощта, а лицето ѝ изглеждало бяло като луната. Сиротан седнал до нея. Усещал, че трябва да запомни този миг.

    - Ще избягаме! - изрекла тя и в този момент няколко черни силуета ги обградили и ръцете на охранителите ги сграбчили.

 

***

     Сиротан бил хвърлен в тъмницата.

      Очаквайки гибелта си, единственото, за което се тревожел, била съдбата на Кефеида. Факли светнали за миг и войниците стоварили още един пленник. На фона на чернилката Сиротан ясно разпознал Небесния син.

Щом останали сами, Офелий се надигнал и с един замах разместил камъните в стената. Луната надникнала, пропускайки свеж въздух във вонящата тъма. Плъховете се скрили по дупките, спирайки да цвърчат.

     - Излез, момче! Кефеида те очаква! – произнесъл мъжът със златни коси.

Втурнал се Сиротан към голямата скала. Сърцето му забушувало, щом зърнал изящния силует, очакващ го до лодка с трепкащи платна. Качили се и загребали с все сили, а Неба, гледаща отгоре, им изпратила попътен вятър.

На следващия ден по пладне Асцалотек отворил тъмницата и видял, че нито Сиротан, нито Офелий са там. Разбрал и за бягството на дъщеря си и гневен издал заповед всички лодки да тръгнат, и да ги заловят.

Щом преследвачите стигнали дълбоки води, Неба се отдръпнала, оставяйки двамата си сина най-после да се сборичкат по вечния си спор. Светкавици завалели от небето. Вълни невиждани се издигнали, завихряйки водовъртежи. Потапяли лодките, оставяйки само трески. Денят се превърнал в нощ, а водата и морето се слели ведно.

Водачът на последната ладия, изправен на палубата, молел за помощ ту Азура, ту Зура, но те не отвръщали. В сетния си дъх извикал:

     - Черно море! -  и вълните го погълнали.

Офелий стоял на най-високата част на сушата, гледайки приближаващия се потоп. Очертал кръг около гробниците, за да ги запази от стихията. В изкопания празен гроб пуснал глинената маска със златни очи и зъби и изрекъл: 

     - Сбогом, Асцалотек!

 

***

     Когато водите утихнали и слънцето отново изгряло, се родило ново царство по течението на голяма река в далечни земи. Жителите му славели Бога слънце. Построили велики градове със знанието за вълшебното съотношение. Водачите им били пренасяни в отвъдното в гробници с триъгълни стени и върхове, докосващи звездите.

Толкова величествени и достолепни, те все още напомнят и за тази цивилизация, родена със знанието на Сина Небесен.

     А Неба до ден днешен пази хармонията между синовете си. Когато водите на Азура се изпаряват, тя закрива слънцето и ги връща като падащи капки от небето.

​

​

​

Спартак

​

     Родил се в тракийските земи, в полите на планина Пирин, царски син, надарен с благородническото име Спартак. Oзначавало „свободен“. От малък бил обучаван във военнни изкуства, благороднически обноски и логическо мислене. Бил посветен да язди като вятъра, да върти меча си като тайфун, но и също и да пази живота.

    Един ден баща му Типас, връщайки се от лов, му донесал малка шарена птица.

     - Можеш да я поставиш в клетка и да се наслаждаваш на красотата ѝ – казал царят, подавайки уплашеното птиче в шепите на сина си. Спартак в мигът, в който усетил меките перца и туптящото в ужас съце, разтворил ръце. Птицата изчезнала в небето.

     - Когато ти отнемат свободата, забравяш да летиш!  – произенесъл мъдреца Плутарион, който бил учител на момчето и наблюдавал отсрани.

Спартак тръгнал след него, слушайки мъдростта му:

     - Никога не забравяй, че си роден свободен и че никой не може да ти отнеме това. Дори тялото ти да е във вериги, душата ти е свободна.

 

     Сестрата на Спартак, красивата Марица, обичала да го наблюдава, докато върти меча. Често самата тя грабвала оръжие и се спускала да премери сили с него, а той снизходително я оставял да побеждава. Кокото повече пораствала, толкова по-често прекарвала в храма на Дионисий.

     - Защо не дойде днес? – поитал я Спартак.

     - Има и по-важни неща от битките!

     - Не вярвам! – отвърнало момчето, докато посича изправената на стълб тиква.

    Марица се завъртяла и тръгнала. Красивата и дълга кафява коса се люшнала по гърба ѝ. Спарак я настигнал. Поднесъл и парче тиква, изсечено като цвете. Марица не успяла да сдържи сериозния си поглед и се засмяла. Лицето ѝ било приказно красиво с кафяви бадемови очи, с бяла като гладък камък кожа. По бузите и играела розовина. Двамата седнали на каменния довар до военния двор.  

     - Кажи ми кое е по-важно? – попитал я отново.

     - Волята на боговете! – отвърнала Марица, поглеждайки към възмъжелия си брат. Силните му мускули и величествена осанка все повече заприличвали на бог. Черните му вълнести коси показвали без всякакво съмнение царския му произход.

     - Но битките са част от моя път. Усещам го, Марица.

     Слънцето захождало. Топлината си отивала и мъгла се простирала бавно и полека от върховете на планината към низините. Вечерницата изгряла, а след нея полека се показала луната. Тишина завладявала земята. Студеният въздух спирал дъха на всеки, който бил навън. Спартак се завил с покривлото от козина, угасил факлата и заспал.

     Често сънувал битки, оглушени от дрънчене на мечове и викове на ранени войни. Но тази нощ му се явила красива жена с червено наметало. Русите ѝ коси греели с цвета на слънцето, а устните ѝ, по-червени от малини, доближили до него и го целунали. А след това, преди да изчезне прошепнала:  

     - Бъди благословен!

     - Коя си ти? – протегнал ръка Спартак да я докосне, но тялото ѝ бавно се разтопило.

 

На следвщия ден Тракийският цар събрал племенния съвет и провъзгласил:

     - В опасност сме. Римската империя става все по-могъща и увеличава териториите си. Легионите, които ни изпращат са все по-многобройни.

     След събранието той казал на сина си:

     - Те превръщат пленниците си в роби, които от мъченията забравят свободата и произхода си. Помни тъмните зелени поля на медийската долина, склоновете на планината, вкуса на нашето жито, дивата хубост на жените ни. Помни, сине, ти си Спартак!

     Момчето се поклонило и оттеглило. Цяла нощ не спало. На сутринта Марица дотичала при него, коленичила в нозете му и разплакана заговорила:

     - Видях ги в сънищата ми. Идат с червените си плащове и златни щитове. Толкова много бяха, че отраженията в броните им засенчваха слънцето. Моля те бягай!

Спартак се навел и избърсал сълзите ѝ.

 

     Битката била обагрена от червения цвят на центурионските брони и пролятата кръв. Малкото останали живи тракийски войни били заобиколени от римските легионери и избити.

     - Този оставете жив! - заповядал римския пълководец, гледайки от белия си кон окървавеното мускулесто тяло на Спартак, който не спирал да върти меча срещу заобградилите го десетки войни. Бил заловен и хвърлен в тъмница

     Когато раните му започнали да се затварят, чул дрънкането на ключове. В килията влязал едър римлянин с бяла тога, огледал затворниците и се спрял на Спартак.

    - Вземете този! - произнесал и тръгнали.

      Спартак не бил виждал слънчева светлина, отакакто бил заловен. Притворил очи и усетил топлината и вятъра. Миришело на прах и кръв. Не усещал волния аромат на тракийската земя и песента на птиците.

    - Ще бъде гладиатор! - заповядал римлянинът.

     От следващия ден започнали гладиаторските обучения. Денем въртял меча, а вечер щом легнел на твърдия под, Спартак слушал дъха на спящите си другари. Представял си ширналите тракийски земи. Капките от мрачния каменен таван се превръщали в дъжд. Лицето на Марица сияещо и непокорно го викало.

    Започнал да побеждава във всяка гладиаторска битка и след като свършело кръвопролитието, се молел за прошка. Изправен на арената, един ден видял бляскавите златни брони на императрските войни. В центъра стоял императорския наместник и там до него жена с бяла роба му наливала вино. Не можел да откъсне очи от нея, дори не чул виковете, оповестяващи началото на битката. Обърнала жената лице към него и в този миг той разпознал Марица. Чул свистенето на стрели до рамото си и отскочил. „Тя е жива“ – пулсирала радостта в ума му, докато се биел така, както никога преди. След като го прибрали в мрачните подземия, той казал на другарите си:

     - Ще бъдем свободни.

     Спомнил си всичките знания, които някога бил получил от учителите на баща си. Всяка нощ след битките събирал гладиаторите и им говорил, чертал по пръстта и когато римските надзиратели приближели, виждали на земята поставени дървени фигурки на издялани човечета.

    След броени дни гладиаторите избягали. С няколко войни, преоблечен като римски легионер, Спартак влязъл в двореца на императорсия наместник. Стигнал до кухните и заповядал:

     - Доведете ми тракийката! – изкрещял като римлянин и робите, разтреперани извикали девойката.

     Щом го видяла, тя го прегърнала. Измъкнали се през тайните проходи на крепостта, водеща до  Везувий. Скрити в полите на заспалия вулкан на сутринта, поели на изток.

     Освобождвали робите през земите, през които минели. Нямало римски легион, който да им се изпречи и да не бъде победен. Ставали все по-многобройни. Императорът, обезпокоен, утроил войниците, които изпращал, но и те били помитани. Тогава се обърнал към най-кръвождните си пълководци.

     - Разпусни хората си, Спартак – разридала се Марица. – този път няма да победим.

     А Спартак се изправил пред хората си. Погледнал лицата им – някои бели други чернокожи, трети смесени, носели одежди разпокъсани, от които се подавала плът с резки от незараснали рани. Очите им излъчвали огън. Ревнал гръмогласно:

     - Братя мои. Вие мои братя, не по кръв, а по съдба, вие сте свободни!

     Армията викнала след него по-силно от гръмотевиците, които се разнесли над тях. Дъжд се изсипал да измие следите от последните им битки. Мълниите просветлили пътя им, на който били изпречени златните римски ризници.

     Звън на мечове, свисене на стрели и викове огласили небето. Земята поемала с меката си постеля падналите войни. Вятърът разнасял мириса на пот и кръв. Тропота на коне угаснал в удряща се плът.  

 

Очите на Спартак плували в синьото небе. Марица, ридаеща, бършела раните му, докато каруцата с немощнотто му тяло се носела бявно по сухата земя. Въздухът станал лек, гората зашумяла и той със сетни сили прошепнал:

     - Спрете! Тук е!

     Марица, окървъвена от тялото на брат си, се надигнала и се огледала. Земята била, такава каквато я помни, обгрена в зелено, жълто и червено. Небето по-синьо от всякога, а слънцето нежно галещо. Птичи вик пронизал тишината. В ума си чула онзи детски глас:

     - Аз съм Спартак! - образът на силното усмихнато момче се размил в лъчите на слънцето.

 

И след хляди хиляди години, когато тук някой присяда в тез земи до река Марица, в сенчестите дебри на дъбовите гори, взирайки се в мощните гънки на тукашните планини, усеща дъха, шепнещ ехото „Спартак“. На тракийски значело „свободен“.