СЪЮЗЪТ

роман - фантастика, антиутопия

       Сюзън рисуваше пред входа на новата им къща.

       Бяха изминали няколко дни, откакто се нанесоха. В преходната зона нямаше достатъчно места и всички с отрицателни тестове биваха пренасочвани към отредените им жилища.

Миньорското селище се намираше в покрайнините на мегаполиса. Бе изградено до рудниците в пясъчните скали. Постройките със заоблени покриви приличаха отдалеч на уютни хралупи, а двете сгушени вътре стаички се оказаха райско кътче за Сюзън и Елтън след стерилната зона на изолаторите.

На статива стоеше платно с нарисувани макове. Тя погледна надолу до входа истинските цветя, като по чудо изникнали измежду бетонните плочи. Изглеждаха като червени слънца. Нанесе няколко щриха, опитвайки да направи цветовете на картината си живи.

       Една сянка премина бавно над платното и промени светлината. Маковете придобиха лилавеещ цвят, зелената трева посърна с невидим жълт оттенък. Сюзън погледна нагоре. Слънцето се бе скрило зад прозрачносивата завеса. Облаците изглеждаха намръщени, готови да заплачат, но не бяха дъждовни. Тя погледна животомера си. Поздравително съобщение вървеше през екрана: „Щитът е спуснат! Всички закони за социална изолация са отменени!“

Сюзън обърна поглед към истинските цветя. Сториха ѝ се посърнали. Вдигна очи към платното и се отказа да продължава по картината. Светлината бе вече различна.

       „Ще ги нарека: „Недовършени макове“. Взе платнoто и влезе в къщата.

 

 

***

 

       - Ей, Сираци!  - извика Жан и намести свличаща се фуражка от синята униформа. Сакото му бе разкопчано и отдолу се показваше раздърпана риза. Над гърдите си я бе надиплил като жабо. Тъмносиният панталон се вееше около тънките му глезени и закриваше големите стъпала, обути в червени обувки.

       - Какво е сираци? – попита набитото момче и едва закопча последното копче на бялата си риза. Погледна се в огледалото и намести козирката на фуражката, така че да не закрива перчема му.

       - Навремето така са викали на децата без родители. – обясни Атлетът. Стоеше на металната пейка в съблекалнята и беше отдавна готов. – А сега всички май сме такива.

       - Е, не е така! – възкликна дребният. – Има и много, на които родителите са живи.

       - Да, но не ги познават! – продължи едрият младеж. – Каква полза? – Той тръшна шкафчето и то автоматично се заключи.

       - Въпросът е, че са били някак особени!  - продължи Жан – Имало някакъв Сом Тойер... А и известният Папли Паплин е бил сирак. И ходел ей така във филмите си.

Жан надигна крачолите си, допря пети една в друга, разтвори стъпала и запристъпва насечено. После свали фуражката си и се поклони. Останалите прихнаха да се смеят.

       - Хайде, смяната ни започва! – смъмри ги набитият. – Жабок, ще те накажат за раздърпания вид.

       - Много важно! – изрече Жан. – Чакайте, малко! – той доближи Мъника и спортиста. Наведе се към тях и прошепна: – Знаете ли, че моят животомер се бъгна и мога да влизам навсякъде.

       - Да, бе! – пълното момче, изпъчено, тръгна.

       Останалите го последваха.

       Жан с провлачена походка излезе последен от съблекалнята.

 

       След преходната зона момчетата бяха разпределени да работят към пакетажното в отдел „Биотех – храни“. Живееха в общежитията за служители на концерна. За пръв път в живота си всеки от тях имаше отделна стая и въпреки че бяха пръснати из целия блок, всяка вечер се събираха при Жан.

Набитият се прозя и почти бе настъпил момента, в който щеше да отсече: „Лягам си“, когато Жабокът извади малка епруветка с гъсто розово вещество.

       - Какво е това? – попита плахо дребният. Изпитваше лек страх от странностите на Жабока.

       - Искате ли да видите?

       Набитото момче стреснато стана от масата и отстъпи назад.

       - Откъде го взе? – изрече отсечено.

       - От лабораторията. – засмя се Жан. – Нали ви казах, че мога да влизам навсякъде.

       Едрият младеж излезе от стаята, блъскайки вратата зад себе си. Спортистът хвърли картите и го последва.

       Мъникът стоеше и примигваше.

       - И теб ли те е страх? – процеди Жабокът, въртейки клечка между зъбите си.

       Извади я от устата си, отвори епруветката с розовото вещество и я потопи в нея. Малки балончета започнаха да бълбукат и излизат. Изляха се от стъкления съд и тръгнаха по масата, образувайки фигура, приличаща на звезда. Дребното момче стана и направи няколко крачки назад. Жабокът внимателно извади клечката от епруветката и я запуши. С пръст докосна едно от балончетата. Вдигна го във въздуха. Духна го. То се изду и падна на земята. Залюля се и внезапно се стопи. Жабокът плесна с ръка звездата на масата и тя се превърна в лепкава розова течност. Засмя се гръмогласно.             Изведнъж утихна и зае сериозен вид, изричайки:

       - От това правят храни.

       Мъникът продължаваше да стои прав до масата.

       - Заради тъпия им щит един ден ще ядем това! – Жабокът блъсна стола и влезе в банята.

 

       От този ден момчетата се разделиха. Набитият вземаше насериозно кариерата си в Биотех и не искаше някой, който не спазва правилата като Жан, да я засенчи. Атлетът също реши, че е рисковано да продължава да се събира с него. За техен късмет и като шега на съдбата Жабокът бе преместен за доставчик на лабораторията.

Мъникът искаше да го последва поради някаква носталгия и лоялност, но не го взеха и той също постепенно приключи с Жабока. Нямаше да забрави омразата на приятеля си към Детска грижа и жлъчните му думи към Съюза. Наричаше го: „Шапка с бастуни“.

       Специално порови за да разбере какво е бастун и се сети да потърси във филмите на Папли Паплин. В последните дни, преди да се разделят, Жабокът често ги гледаше и ту се хилеше, ту плачеше.

Оттогава всеки път, когато Мъникът погледнеше картата с очертанията на новата държава, го напушваше смях. Тя наистина приличаше на обърнато нагоре бомбе.