СЪЮЗЪТ

роман - фантастика, антиутопия

       Сюзън легна и затвори очи. Светлината автоматично угасна. Тялото ѝ бе толкова уморено, че дори в хартиената нощница успя да се отпусне. Не бе нито студено, ни топло. Умът ѝ блуждаеше между минало и бъдеще.

Лора тичаше по металния коридор и всяка нейна стъпка дрънчеше. Носеше бяла нощница, но лицето ѝ бе все така румено и усмихнато. В ръката си носеше голяма чепка грозде, от която при всяка крачка падаха зърна. Сюзън се оказа зад нея, но не можеше да я настигне. Краката ѝ бяха твърде тежки. Наведе се да вземе едно от падналите зърна и го постави в устата си. Горчив вкус и мирис на дезинфектант я стреснаха. Отвори очи и разпозна металния глас, който звучеше натрапчиво в изолатора:

       - Заемете очертанията на леглото!

Сюзън сега забеляза, че по бялата повърхност има нарисувана човешка фигура - значително по-голяма от нейната. Ръкохватки обгърнаха китките ѝ и почувства мигновени убождания по пръстите и стъпалата, след което бе освободена.

Погледна часовника на дисплея на стената и видя, че са отминали тринадесет часа. Избра програма „Филми“ и запрелиства заглавията. Загледа движещите се образи и се отпусна в бялото безвремие.

Малка вратичка се отвори в стената и от там излезе поднос с три пакета. Прочете:  „Хранителна дажба“ и това я погнуси, но беше гладна и реши да погълне неясните консистенции, след което се опита да заспи. Вместо сън, спомените отново я заляха.

       Постоянно рисуваше през всичките седем години на карантината. Бяха ѝ забранили да излиза навън с приятелки. Образованието се случваше дистанционно. С майка си започнаха да посещават парка. Още втория път, Сюзън установи, че не ѝ харесва. Хората се движеха като роботи по маркирани алеи, спазвайки дистанция. „Като зомбита!“ – помисли тя, а после се поправи: „Всъщност не, просто бяха самотници!“. Роботи-пазачи наблюдаваха и ако някой се отклонеше от правилата, се чуваше висок метален глас:

       - Спазвайте дистанция!

Един ден Сюзън видя как млад мъж се отклони и тръгна към вървяща сама жена. Започна да вика:

       - Сирма, Сирма? -  явно това беше името ѝ.

Прекрачи огражденията и не спря след гласовото предупреждение. Роботът долетя до него и го избута настрани. Мъжът закри с ръце глава и продължи да вика:

       - Сирма, обади ми се!

А после се отпусна в ръцете на робота, нещо измърмори и подаде гривната си.

       - Глобиха го! - изкоментира майката на Сюзън. - Взели са му най-малко 300 ендро.

Когато се прибраха вкъщи, Сюзън седна до баща си. Той гледаше стар филм. Мъже с униформи на райета обикаляха в кръг, а надзиратели с пушки ги пазеха. Около тях бе издигната каменна ограда с телена мрежа.

       - Това затвор ли е? – попита тя, а баща ѝ отвърна:

       - Да, от близкото минало. В настоящите не могат да излизат заедно.

       Сюзън беше удивена от приликата с разходката им в парка. Отиде в стаята си, където навсякъде бяха разпилени платната ѝ. Изстиска на палитрата бои от няколко туби и пусна любимата си музика - групата “Карантина”. От платното гледаше млада жена с нейните черти, облечена в камуфлажно облекло. Отдолу, разкъсана, лежеше розова рокля. На заден фон зарисува телена мрежа.

 

       „Тестове приключени, тестове отрицателни!“ - звънеше металният глас и вратата се отвори. Сюзън стана, олюлявайки се и отново се озова в белия коридор. Стрелките свършваха до линия: „Зона Две“. Преградна стена препречваше пътя ѝ. Отстрани светеше надпис: „Поставете ръка тук!“. Тя изпълни указанията. Почувства как идентификационната ѝ гривна падна. Почти веднага усети обгръщане от нова гумена каишка. Когато извади ръката си, видя ново черно устройство, закопчано около китката ѝ. Огледа го и не видя закопчалка или някакъв начин да бъде свалено. Метален женски глас прозвуча: „Добре дошли в Съюза! Вие носите персонален идентификатор, наречен „Животомер“ с номер е 1111456. Запознайте се с неговите помощни функции в опция пет от менюто.

Бялата стена безшумно се плъзна настрани, отваряйки вход към нов коридор. Сюзън пристъпи и усети, че диша свободно. На пода се появи надпис: „Влезте в стая с номера, изписан на Вашия животомер“.

 

       Озова се в помещението Е20555. Елтън беше там, облечен в същата нощница. Прегърна го и заплака. Двамата седнаха на едно от металните легла, покрити с бяла постелка и ръцете им се преплетоха. Черните устройства се докоснаха, примигвайки в зелено.

След като се осъзна, Сюзън видя, че в стаята има още две легла. На едното седеше жена, прегърнала русокосо дете. Тихо си приказваха, без да обръщат внимание на останалите. На по-отдалеченото някой спеше.

 

 

***

 

       Луиза сънуваше морето. Вълните се разбиваха в краката ѝ. Пяната се оттегляше, вземайки частици от пясъка. Пристъпи и влезе във водата. Обзе я приятно чувство на радост и забрава. Пое навътре, плувайки все по-бързо. Показа глава към слънцето и се засмя. Обърна се към брега, стори ѝ се далечен и чужд. Продължи навътре, вълните бяха утихнали. Видя черните гърбове на два делфина. Прииска ѝ се да тръгне с тях, но остана да се рее, отпусната във водата. Отгоре синееше безмерното небе.

Натрапчив равномерен звук я събуди. Завъртя се и чу равномерното дишане на спящия си съпруг. Погледна часовника. Показваше 4:15. Стана и отиде в по-отдалечената баня, за да не събуди Джей. Напълни ваната и се потопи.

 

       Морето страшно ѝ липсваше. Когато майка ѝ изчезна, баща ѝ реши, че трябва да загърби миналото и се преместиха в центъра на Ендро съюза. Тя искаше да остане в малката морска държава, където бе родена, но не можеше да го остави сам и тръгна с него. Той винаги е бил рибар и Луиза знаеше, че надалеч от синята шир ще бъде изгубен. Така и стана. Започна да кара огромни камиони към технологичния концерн Биотех.

Раздвижи се и водата във ваната се разплиска. Не ѝ се излизаше все още. Намести се и повърхността застина като прозрачно огледало. Спомни си деня, когато се запозна с Джей. Баща ѝ беше ходатайствал за интервю за работа. Още щом видя униформите и скованите лица на интервюиращите, сините стъкла на кабинета, в който я бяха поканили, тя се извини и излезе. Побягна по коридора и бързо намери изхода. Вдиша дълбоко и плъзна поглед надалеч. Там се виждаха короните на дърветата. Обезпокои се, когато един автолет се снижи към нея. Тъкмо мислеше дали отново да побегне, страничният люк се отвори. Вътре седеше млад мъж. Беше си позволил да свали защитния щит и да открие лицето си. Усмихваше се и излъчваше чувство, което тя познаваше. Опита се да го определи, но не успя. Откакто се бяха нанесли в този град, не беше срещала някого, който да ѝ хареса.

 

       Водата във ваната съвсем изстина. Луиза затвори очи и потопи и лицето си. 

Преди Джей да стане се върна в леглото.

 

***

 

       Лампите угаснаха и Сюзън се опитваше да заспи, гонейки блъскащите мисли в ума си. Почти се бе унесла, когато силен плач раздра тишината:

       - Не, не, не-ее-ее! – викаше детски глас, след което заглъхна и последва тиха песен:

Тихо, тихо, спи, мило зайче!

Мама ще те пази днес!

Вълчо не ще дойде веч!

 

       На сутринта Сюзън се сблъска с младата жена на вратата на банята. Тя се извини, задето са били шумни. Сю изтръпна при мисълта да има дете и то да бъде отнето. Законите на социална изолация в някои държави от бившия Ендро съюз повеляваха да се живее самостоятелно и децата две години след раждането им бяха отвеждани в домове, наречени „Детска грижа“. 

       Когато се върна в стаята, видя най-после четвъртия им съквартирант. Късо подстригана старица, седнала на леглото си, клатеше отпуснати крака в бели терлици и като че ли пееше. Гласът ѝ, дрезгав, едва се долавяше. Изведнъж спря и се втренчи в Сюзън, сякаш усети погледа ѝ. Изстреля някакви думи. Сюзън извади преводача и го настрои на търсене. Езикът, който устройството разпозна, бе буларски.

       - Вижте какви рани имам? -  оплакваше се старицата, запретнала късата си бяла коса. Показвайки ушите си, продължи: - От маската! Никога не бях слагала!

       - Как се казвате? – попита Сюзън.

       - Калина. – отвърна жената.

       - Откъде сте?

       - Булария - градината на господ. Имахме си море, планини, всичко.

Елтън междувременно също бе настроил преводача си, за да участва в разговора. Той за миг се зачуди къде е тази държава, но после се сети за последно присъединените към Ендро съюза. Коментираха, че преди карантината по икономически ръст изпреварвали централните най-стари членове. Но въпреки това мнозина ендро граждани не познаваха Булария.

       - Моето село бе горе в Родоса планина. Преди бяхме сто души, но после останахме само с Мария.

Тя замълча и загледа отново клатещите си крака, висящи от леглото.

       - Имаше  един дядо на деветдесет и три от съседното село. Той казваше: „Вирусът идва да научи хората на самота. А който я познава, не го лови.“

Старицата  замълча и продължи:

       - Самотата. – тя замлъкна и преглътна. – Да, в самотата само идвал бог! - така разказваше той.

       Старицата затананика тихо. Мелодията бе тъжна и провлачена. Сюзън не бе чувала такива извивки. Преводачът не можеше да разпознае думите, но музиката сякаш стенеше в гърдите ѝ. Имаше в нея мъка, страдание, примирение, но в същото време огромна сила.  

       Старицата спря и повиши тон:

       - Тук няма самота! Няма бог! Къде ме докара моят син? - тя забърса със смачкана кърпичка очите си. Въпреки че бяха присвити, обгърнати от многобройни бръчки, сияеха в яркосин цвят.

       - Но той е искал да Ви спаси! – продума Сюзън.

       - Мария остана и хората от съседното село също. Те ще бъдат спасени. А ние, горките, тук ще умрем.

Старицата легна, впери поглед в тавана и отново запя.

 

 

***

       В блок 404 на преходната зона четири момчета играеха на кокер. Най-едрият от тях младеж тръшна картите на масата и изплю клечката, висяща от устата му. Беше по-скоро нисък и набит с вчесан настрани бретон върху очите му.

       - Печеля! - извика победоносно, заглаждайки перчема си.

Жан лукаво се усмихна, изкривявайки големите си устни и бавно подреди картите си една по една на масата.

Едрият младеж разшири поглед и се нахвърли върху него.

       - Мизерник! Не може да бъде!

       Останалите двама ги разтърваха.

       - Твоите тъпи номера няма ли да спрат! – не спираше да се ежи пълният, въпреки че приятелите му го бяха хванали от двете страни.

Жан не можеше да скрие широката си усмивка. Най-слаб и най-висок, той скочи на леглото си. Озова се клекнал върху него и затананика. Извади кърпа на черно-бели квадратчета от джоба и я уви около челото си.

       - Важното е да сме шик! – изрече, сякаш нищо допреди малко не се бе случило.

       - Къде мислите, че ще ни пратят? – попита момчето със спортни гащета, след като обстановката утихна. Под прилепнала по тялото му тениска личаха оформени мускули. Косата му, блестяща и черна, стърчеше на кичури. Много се радваше на прякора си „Атлетът“.

Жан тананикаше и не отговаряше. Оправи тирантите, които забеляза, че са се отпуснали.

       - Няма значение! Важното е, че не сме в Детска грижа. А и какви деца сме? Вижте Жан какъв е дългуч. – включи се четвъртото момче, дребно и слабичко, най-незабележимо в компанията. Викаха му „Мъникът“.

       - Искам да бачкам за Биотех! – измънка набитият.

       - Какво?! – изригна Жан и скочи от леглото. – Ти си луд, човече! Биотех смърди! Ще станеш смърдящо куче, това ли искаш?! – тoй се заозърта и започна да души из въздуха. – Не усещате ли тази смрад? На дезинфектанти. – Жан винаги бе в опозиция с едрия младеж. Сякаш разликата в ръста и килограмите показваше и огромното им разминаване в характерите.

       - Всичко друго е умряло! – опита да се защити набитият, оправяйки отново перчема си. Много се гордееше с него, смятайки, че е модерен.

Жан клекна на пода и засъбира разпилените карти. С устата си скрибуцаше като пееща жаба в размножителен период. Изведнъж стана и изрече:

       - Точно, защото е умряло, идва ред на новото, а не на съживени отпадъци и смрад -д-д! – той избръмча с устни. Поднесе една от картите под носа на опонента си.

Набитото момче се опита да удари ръката му, но Жан беше бърз и успя да избегне удара. Наведе се и кротко продължи да събира останалите карти. В стаята за миг настъпи тишина.

       - Имах надежда, че някога нашите ще ме вземат, а те се гътнаха. – процеди Атлетът. Седеше кацнал на желязната рамка на леглото и под фланелката му се виждаше как мускулите на гърдите му се свиват и отпускат.  

- Не съм се и надявал! – отвърна Мъникът, седнал с лице към облегалката на стола. – Аз не ги и познавах! Един път на седмица през стъкло да се виждам с тях е тъпня!

Жан продължаваше да издава странните си скрибуцащи звуци. Събра картите и скочи на леглото си.

       - Имам странно добро предчувствие! – каза той и оправи кърпата на главата си. – Щом дванадесет държави могат да се разпаднат за осем години...

       - Седем са годините. – поправи го Мъникът. - И държавите са тринадесет.

       - Милиони умряха! Как няма да се разпаднат! - добави спортистът. – Държава без хора, все едно курник без кокошки.

       - Какво е курник? – попита дребното момче.

       - Остави ги, побъркали са се от тези документалки от едно време! – включи се пълничкият. – Някога са яли кокошки, представяте ли си?

       - По-абсурдното е, че са си ги отглеждали, за да ги колят и да се хранят с тях. – продължи Атлетът.

Жан гледаше белия таван, подхвърляше топче над себе си и тананикаше.

       - Всичко е възможно! – спря за миг и добави: - Те и жаби са яли.           

Момчетата се разсмяха бурно. Утихнаха и изведнъж пълничкият скочи, сочейки Жан:

       - Хей, момчета, не ви ли прилича на жабок? – Той все още имаше зъб на Жан, задето го победи или измами в играта.

       - Жан, Жабок - все тая. – продума спортистът, гледайки идентификационната си гривна. - Все още пише националност: „тире“.