Спомени

2019 г. от поредицата "Между небето и земята" 
фантастичен разказ

        Живял човекът и с всяко негово преживяване се появявала една сянка, която обвивала тялото 
му и тръгвала заедно с него. В зависимост от това, дали e хубаво или лошо, сянката придобивала 
различна форма и цвят. Харесвал човекът красивите цветни и се плашел от черните мътни сенки. 
Живял ли живял и сенките ставали все повече и започнали да му натежават. Все по трудно се 
движел, засенчвали погледа му и не виждал ясно напред. Чувал непрекъснатите им разговори и 
често го карали да се вслушва в съветите им. Тялото на човекът започнало да се превива, косата да посивява, краката му да се подгъват. Осъзнал старецът теглото на сенките и извикал:
        - Кои сте вие?
        - Спомените. - отговорили те в един глас.
        - Ще махна само лошите. 
        - Не можеш ако не се откажеш и от цветните. – просъскала една от черните сенки. 
        - Добре ще махна всички!
        Но спомените били така здраво вкопчени, че колкото и да ги дърпал не успявал да ги изтръгне от себе си. 
        Един ден излязъл и тръгнал по горска пътека. Срещнал малко момче, което нямало сенки. 
        Скачало и бягало без да спре. Движенията му били леки и грациозни. Спрял старецът и попитал:
        - Защо нямаш спомени?
        - Не знам! - отговорило момчето.
        - Искам да избягам от моите. Знаеш ли как?
        Момчето се почесало по главата и след кратко мълчание продумало:
        - Хвърли се във Водопада на незнанието. 
        - Къде е той? - попитал стареца.
        - Ела ще те заведа. 
        Вървели през гората, отминали места, които старецът никога не бил виждал. Накрая 
стигнали до река, която се вливала в чудно красиво и тихо езеро, на което пишело „Вяра“
        - Но ти каза... 
        - В края на езерото има водопад. Когато го достигнеш се хвърли. 
        Съблакал се стареца и заплувал в езерото. Спомените му тежали и колкото повече 
приближавал края на езерото, толкова повече =го възспирали. В ушите си чувал брътвежите им
        - Водопадът води до смърт!
        Стигнал до края старецът, оставяйки без дъх и сили. Пред него надолу се спускал бушуващ 
водопад. Краят му се губел в бели пръски от водата. 
        - Ще умреш, ще умреш! - викали спомените, треперещи вкопчени в стареца. 
          Той поел дълбоко въздух затворил очи и скочил. Силата на водата го поела и завъртяла. Не виждал нищо освен бели водни пръски. Едва успявал да диша. В един миг усетил дълбоко потъване, а после изтласкване нагоре. Отворил очи и видял красивия водопад зад гърба си. Дъга се издигала в подножието му и се сливала с небето. Гмурнал се и заплувал към брега. Когато излязъл, се надвесил във водата. От там го гледало красиво малко момче. 
         - Днес съм много хубав! - засмяло се то и плиснало с ръка по отражение си.