​

 

Феята - вещица

 

     Oткакто бе дошла на този свят, Холини се чувстваше различна. Крилете и бяха по големи от тези на другите феи. Обичаше да лети над дърветата и да достига небето и облаците, а всички останали се бояха да излизат над гората. Не веднъж феята майка я предупреждаваше: 
     - Холини, не си в безопасност, когато летиш нависоко. 
Но тя не слушаше. 
    - Холини, феите са малки и беззащитни. 
Но тя не се страхуваше от допира на слънчевите лъчи и полъха на вятъра. Там горе се чувстваше част от тях. Не веднъж лягаше на някой от облаците, който услужливо и предлагаше ложето си и гледаше разноцветните плетеници в небето от лилаво, жълто синьо и зелено. Беше сигурна, че това бяха усмивките на слънцето. 
   Един ден, когато се рееше, видя жена възседнала метла. Тя летеше по-високо от нея и оставяше дири с гръмогласния си смях. Холини я последва чак до човешкото селище. Бе станало нощ, но всичко бе осветено от облещената луна, така че ясно видя, как жената кацна и стъпи на земята. Бе висока, колкото човек, носеше черни дрехи и забрадка, от която се показваха посивели кичури. Тихомълком приближи до една от къщите и подпря метлата си. Изпод наметалото си извади кошница и я остави пред затворена дървена врата. Почука и преди да отворят, излетя. 
    На прага на едва осветената стая се появи млада жена. Огледа се в мрака, взе кошницата и влезе. Холини залепи нос на прозореца и се втренчи през запотените стъкла. Там вътре четири малки човеци насядаха около масата. Младата жена извади хляб, шише с мляко и курабийки. Феята намери процеп през дървената рамка на прозореца и влезе. Всички мълчаха и се хранеха. 
   - Е, деца, добрата фея отново ни е оставила храна. – продума младата жена.
Холини не можеше да повярва. Нима старицата с черна забрадка и метлата е фея? Вгледа се в очите на децата. Те сияеха от топлина, въпреки че в стаята бе студено. Смееха се със зачервени бузи, а майка им, усмихната, ги гледаше. Скоро излезе внимателно през процепа на прозореца и излетя към гората. Прибра се в хралупата си, легна и се зави с пухената си завивка. Совата отвън пееше нощната си песен, а Холини не можеше да заспи. Думите „добрата фея“ отекваха в тъмнината. Нямаше търпение да се съмне и да разкаже всичко на приятелката си Гербер. 
   Срещна я на пеперудената поляна. Дори и сега, когато есента отстъпваше царуването  си на зимата, всичко наоколо все още напомняше за пеперудите. Изсъхналите листа, съблечени по мрежа от жилки, приличаха на крилете им. Лилавият цвят на шумата носеше спомен от цветовете им.  Гербер галеше паяжините и търсеше следи от тях. Всяка есен тъгуваше за пеперудите. 
Холини се появи зад нея и я стресна: 
   - Имам да ти разказвам! – изрече, отвличайки Гербер от меланхолията и. 
Двете седнаха на едно от дебелите въжета, изплетени от един от от най-старите паяци и Холини заразказва. Крилете и потрепваха и едва си поемаше дъх. 
   - Това е много много опасно! – изрече Гербер с широко разтворени очи. Големите и мигли приклепваха като ресни над смарагди. – Жената, която си видяла, е вещица. И хората! Какво ми говориш? Те могат да те изпепелят... 
   - Но тя им помагаше... А знаеш, че феите някога, когато не са се страхували, са помагали... – Холини започна да губи еуфорията си. 
   - Хората не обичат вещиците, Холини. Нещо си се объркала. Те са зли, а и човеците вече не са добри, така че стой настрана. 
   - Ти не знаеш каква топлина бликаше от малките хора, Гербер. Всъщност са деца, не са хора. – поправи се Холини и избърса носа си, преди да кихне. - И очите им, очите им... светеха като тичинките на слънчевия ирис... 
Гербер въздъхна. Холини не можеше да разбере дали приятелката и се възмущава или се възхищава. В следващия миг гласът и стана отново категоричен. 
   - Холини, стой настрана от хората! – тя замълча  и продължи с припърхване на миглите – Техните мисли могат да ни изпепелят... – Гербер се задъха и свъси едва видимите си вежди. - Нали се сещаш какво се случи със сестрите Роза и Мимоза? Убиха ги, мислейки ги за мухи. С един удар. И после, когато махнали мухобойката, на стената наистина стояли размазаните тела на две мухи. 
Гербер се разтрепера. 
   - А не се ли сещаш, че двете сестри непрекъснато играеха с насекомите.
   -  Какво искаш да кажеш? 
   -  Феята майка го каза, че когато не знаеш какъв си, ставаш, какъвто другите те виждат. 
Гербер все още трепереше. 
Холини реши да я успокои, като се огледа за пеперудени стъпки по голямата паяжина.
   - Виж тук има следи от горската царица. 
Гербер запърха радостно с мигли и тежестта, тегнеща над пеперудената поляна се разми във въздуха, пропит с влага. 
Холини проследи жената с метлата и следващия и по-следащия ден. Видя я да лази в шумата и да събира гъби. Беше метнала встрани шапката си и пееше. Гласът и, дрезгав и спокоен, нареждаше: 
   - Горски гъбки ще си набера и супа аз ще си стъкмя... 
Беше приближила блатото и все повече настъпваше в черните води, опитвайки да стигне надвесените над мочурището гъби. И в този миг се подхлъзна и потъна. Холини я видя как изплува за миг и после пак цялата се изгуби в кълчищата. Феята запърха над блатото. „Какво да направя, какво да направя?“ – мислите и бясно се блъскаха и започна да вика. 
Старицата едва показа глава над повърхността. С едната си ръка свали мускал, който висеше на врата си и го хвърли към феята.
   – Отпий една капка – изрече и отново потъна. Стъкленицата повлече феята на земята.
Запушалката като че ли сама се открехна. Холини глътна капка и започна да става голяма. Спусна ръка в клокочещата дупка на блатото и усети как жената я хвана. С все сили успя да я издърпа от блатото. Двете седнаха уморени на брега, кални от следите на тинята. Холини върна обичайния си вид. Отърси криле от кълчищата и запърха около старицата.  
    - Благодаря ти! – изпъшка вещицата. 
Стана, подпирайки се, вдигна  шапката си и я сложи на главата си. След няколко крачки се обърна и продума: 
   - Можеш да го задържиш... – замълча и допълни: - за друг път. 
Холини едва замъкна мускала до хралупата си, прибра го и го покри с шума. Тази нощ отново не спа. Запита се: „Аз дали съм фея, дали не съм една малка вещица. За миг бях голяма...“
   Едва изчака утрото. Подаде ръце от хралупата, чакайки капките от росата, за да измие очи. Снежинка кацна на разтворените и пръсти. Феята подаде глава от и чу как белите балерини танцуват. Боровете потреперваха. Холини се изкачи до най-високите им тъмнозелени иглички и ги погали. Почувства топлината им, която още не си бе отишла, а после слезе до шумата и видя, че снежинките се топят. Долепи длан до едно от изсъхналите листа и се опита да го успокои. Те всяка есен забравяха, че трябва да умрат, за да се родят наново. Качи се в хралупата си. Зимата днес приемаше короната от есента. Вятърът обърна посоката си и зафуча. Холини намести дебелата кора, подготвена от вътрешната страна на хралупата, върху отвора. Вътре стана тъмно. Приближи в дъното спящата светулка и внимателно я погали. Насекомото леко се раздвижи от зимния си сън и запали мъждукащия пламък във фенерчето си. Холини се сви в топлото си легло и затвори очи. Тишината я понесе. 
   В този момент чу странни звуци - човешки гласове, не всъщност бяха на деца. Открехна залостената кора и погледна навън. От снежната виелица нищо не се виждаше. Беше готова отново да влезе на топло, когато чу: 
    - Мили, не виждам пътеката. Изгубихме се! – ясният глас се разнесе над песента на зимата. 
Феята излетя навън и видя две лутащи се деца в белотата на снега. Тръгваха ту в една, ту в друга посока и се взираха в падащите снежинки.  Холини почувства тревожното блъскане на сърцата им и студа, който ги пропиваше. 
   - Никога не е валяло толкова рано! – продума по-високото дете и продължи да се оглежда. 
   - Не трябваше да идваме чак тук, Мили. 
   Двете приличаха на големи феи, изгубили крилете си. Носеха груби вълнени дрехи вместо рокли, а кичурите на дългите им коси стърчаха от големи шапки. Лицата им, бели като снега, губеха розовината си. Холини потрепери, чувствайки мраза, който ги обзема. Летеше над тях ведно със снежните балерини и виждаше как очите им губят сиянието си. 
   - Хайде, ела тук да поседнем да си починем, а после ще продължим. – голямото дете, дръпна малкото към пъна, останал все още незаснежен. 
   - Не, не, не спирайте. – викаше Холини, но вятърът заглушаваше думите и. 
   Мразът покри лицата на момичетата и започна да лази към сърцата им. Холини, трепереше, чувайки забавения им ритъм. Топлият им дъх все по-малко се проивопоставяше на зимата и отстъпваше с всеки полъх. 
Феята излетя нагоре и влезе в хралупата си. Белотата на снега освети малкото закътано пространство. Холини разрови натрупаните листа в единия ъгъл и гърлото на мускала се показа. Тапата му като че ли се отвори сама. Феята глътна този път не една, а няколко капки и  побърза да излезе. В следващия миг стъпи на земята.  Хвана ръката на малкото момиче и го дръпна да стане. Децата, будно спящи, станаха и тръгнаха с нея. Скоро сърцата им ускориха туптенето си. Ръцете им започнаха да се движат и очите им се избистриха. Вървяха, водени от Холини, докато стигнаха селото. Феята с човешки ръст потропа на една от вратите. 
   На прага се появи млада жена. След първоначалното си стъписване, тя хвана ръката на по-близо стоящото до нея дете и го дръпна вътре
   - Прибирайте се! – изрече. 
   - Мамо, тя ни спаси. 
   Холини остана сама пред затръшнатата врата. Очите и пазеха отражението от погледите на двете деца. Поиска да се изстреля в небето, да се качи до звездите и да им разкаже. Опита да разтвори криле..., но тях ги нямаше. Заоглежда се и бе готова да крещи, когато чу шума от отварящите се наоколо врати.  
   Холини се огледа и видя подпряната на зида метла с дълга дръжка. Без да мисли знаеше какво да направи. Възседна я и полетя.   

​

Другите части от фентъзи историята може да прочетете в Споделено с Мина" 

​

Включи се сега срещу 15.00 лв на месец 

 

 

​

​