Беше отминала повече от една година, откакто напусна компанията. Учуди се, когато куриерът ѝ връчи плик с фирменото лого. Отвори го и вътре намери покана за парти, на която беше изписано нейното име. Следваше бляскав текст: „Да отпразнуваме официалното вдигане на карантината!“ 
             Замисли се, че все още е опасно. Вирусът обикаляше и броят на заболели не намаляваше. Може би някой бе допуснал грешкa, включвайки името ѝ към поканените. 
             Реши да не ходи, когато получи специално обаждане от шефа си: 
          – Трябва да поговорим! Не се притеснявай! Организирали сме го на открито, на голямо пространство. Хората ще пазят дистанция. Освен това във фирмата досега нямаме заболели.
            „Какво, по дяволите, иска да говорим?!“– помисли Джулия. 

             Всяка сутрин спортуваше в гората или на плажа и след това намираше някое приказно местенце сред природата и пишеше. Фантазията ѝ се лееше и текстът оживяваше в приказни герои, които летяха, гмуркаха се от небесата до дъното на измислени морета. През студените дни се скриваше в уютния кът на спалнята си, който беше оформила като кабинет. Малкият ѝ Йоркширски териер се свиваше в краката ѝ и изръмжаваше, когато дъщеря ѝ нахлуваше и започваше да го мачка. Като тинейджър Ива се нуждаеше постоянно от внимание и споделяне. Джулия се радваше, че сега може да ѝ го даде. 
            Дори и вирусът, когато дойде, не усети времето на изолация. Ежедневието ѝ продължаваше в същия ритъм. Въпреки целия шум около пандемията, нейният свят беше незасегнат. 

            Телефонът иззвъня. Беше майка ѝ: 
          – Какво стана, реши ли какво ще облечеш за партито? 
            Джулия беше забравила за поканата и отвърна: 
          – Мисля да не ходя! 
          – Как така? Може да ти предложат работа! 
          – Аз си имам, майко!

         – Това, твоето, не е работа. То е хоби. Трябват ти пари! 
             Джули преглътна за да не избухне и тихо отговори:
          – Да, така е!
          – Не ти пречи да чуеш поне какво ще ти предложат, а и да се видиш с хората!

            Денят дойде, Джулия облече шикозна черна рокля и отиде. 
            Когато се връщаше назад в този момент, нямаше отговор, защо го направи. 
            Компанията се беше постарала да изглежда лъскаво. На голяма поляна, кацнали, се издигаха коктейлни масички, обсипани с малки сандвичи, претруфени сладки и накъдрени соленки. Бармани в черни фракове наливаха питиета. Хостеси с разперени роклички се разхождаха и позираха до всеки, който поиска снимка. Тиха джазова музика се носеше, простирайки пелена на снобизъм. 
            Покрай черните рокли, опънати коси, високи токове и тежък грим се носеше приповдигнато настроение. Всеки, който я заговаряше, възкликваше: 
          – Изглеждаш страхотно, ще се връщаш ли? 
          – Не! – отвръщаше Джулия.