Чарли гледаше пенливата течност в сервираната чаша пред себе си. Мехурчета изплуваха на повърхността за да си поемат въздух. Други оставаха вътре и се давеха.
             Барманът, възрастен мъж с прошарена брада, го попита:
          – Всичко наред ли?
          – Да, да! – отвърна Чарли и отпи.
             Погледна гуменото мече, което беше подредил пред себе си. Обгърна го с ръка и го задържа. Споменът от детския вик блъсна ума му:
          – Татее, не ме давай, татеее!
             Детската ръчица се протягаше над черното стъкло на отворения прозорец. Чарли побягна и опита да настигне отдалечаващия се микробус с надпис: „Детска грижа“. Скоро колата изчезна. 
            Той наведе поглед към земята и заплака. На сивия бетон се открояваше малко розово петънце. Доближи и видя изтърваното гумено мече.
​​
             Джейн погледна навън. Минаваше пет и там на хоризонта се показа тънка дъга от слънчевия диск. Едва провираше лъчи зад облаците, оставяйки бледорозови следи. Стаята светна в искрящо бяло.      
             Джейн затвори очи и изрече:
          – Искам те!
             Когато ги отвори, слънцето стоеше пред нея още по-сияещо. Животомерът завибрира и тя се наведе. Присветваше надписът: „6:00 Събуждане“. Отхвърли го и вдигна поглед към слънцето, но вече го нямаше. Обичайната завеса от облаци беше успяла да се спусне и да забули светлината.
​
             „Искам топлина!“ – написа тя на Джейк.
             „Мога да ти я дам!“– отвърна веднага той.
             „Кога?“ – попита тя.
             Момчето замълча и отговор не последва.
​
             Джейн отвори последните новини и зачете: „Правителството изгради нова станция за дезинфекция, с която гарантира още една стъпка към изчистването на града. Новите изследвания за разпространението на вируса показват, че в последната му мутация той все още е опасен за населението. Останете у дома и спазвайте закона! Ние мислим за вашето здраве!“
             Момичето върна поглед към телефона, но нямаше отговор.​
             Повикване от неизвестен номер завибрира. Джейн вдигна и чу познатия глас на Джейк:
          – Сигурна ли си?
          – Да! – отвърна младата жена. 
          – Окей, утре в осем вечерта.
​​
             Чарли съблече шлифера си и го метна на празния стол. Студените вади по гърба му се бяха изпарили. Надигна поглед към тавана. Тежки метални полилеи се спускаха и хвърляха немощна жълта светлина. На повечето места липсваха крушки. Грапавата мазилка по стените беше посивяла и обелена от тежестта на времето. Подът, покрит с чернобяла мозайка, лъщеше от многобройни стъпки. Над бара се четеше забравен надпис: „Каси. Моля, спазвайте дистанция от два метра.“ 
            Чарли надигна халбата и я пресуши. Обърна се и се огледа. На близката маса стояха мъж и жена на около четиридесет. Нежно се целуваха. На друга, две момичета тихо си шепнеха, усмихвайки се. В отдалечения край разпозна военните униформи на двама мъже, които стояха и отпиваха питиетата си. Срещна погледите на двойка от белокоси старци, вперени в пространството.
​
             Порталната врата се отвори. Като забавен кадър на входа се появиха момче и момиче на около тридесет. Държаха се за ръце. Дрехите им висяха окаляни и мокри, но лицата им сияеха. 
             Чарли усети уюта на детството, мириса на прегръдката и болката от липсващата близост. Сълзите потекоха от очите му. Не опита да ги спре. Почувства повея на свеж вятър с познат аромат, който нахлу в помещението. Опита да го разпознае и в ума му изникнаха образи на розови цъфтящи пъпки. Миришеше на пролет.

             Двойката влезе.