Kaрантина

22.03.2020
фантастичен разказ

            В 9:30 на големия монитор в хола се появи лицето на Нора:
          – Красавице, днес май си недоспала?
             Джейн инстинктивно пипна торбичките под очите си.
          – До пет минути включвам заседанието. Членовете са шестима, имаме и гост. – продължи секретарката.
             Часовникът започна с обратното броене, докато на екрана се появиха седем лица.
          – Здраве Вам! – поздравиха всички и започнаха обсъждането.
          – Джени, ти какво мислиш за кампанията? – попита белокос мъж на видима възраст около петдесет.
             Последва мълчание, след което той се изкашля многозначително:
          – Джени, с нас ли си?
             Тя се сепна и отговори:
          – Да, тук съм.
             Въпреки че виждаше лицето си на монитора заедно с другите, беше другаде.
             Конферентният разговор приключи.​
             На вратата се чу позвъняване. Робот-доставчик носеше покупките за деня.
          – Благодаря! – каза тя, подаде китката си и животомерът отрази плащане.
             Влезе обратно в апартамента и започна да закусва. Телефонът лежеше до дясната ѝ ръка. На монитора му се изписваха анонси от новините: „На деветата година от карантината заразата е овладяна на 85 %“
             Джени отвори последния разговор с Джейк и написа: „Какво правиш?“
             Последва веднага отговор: „Закусвам, днес се навършват три месеца, откакто се запознахме“.
             Джейн преглътна.
             „И аз искам да те видя!“– върна съобщение тя.
             „Наистина?“
             „Мисля, че да.“

             “Мислиш?“
             Последва пауза и когато погледна отново екрана, потребителят отсреща беше вече офлайн. Тя се огледа. Апартаментът беше в обичайния си подреден вид. За пръв път забеляза, че цялото обзавеждане е в бяло и черно. Отпусна се на дивана и наметна одеялото върху себе си. Заспа.
 
             Сънят я отнесе в детството. Със Стоил играеха навън пред къщата. Слънцето грееше и навсякъде беше зелено. Брат ѝ имаше следи от кал по бузите. Тя се просегна и го изчисти:
          – Кален си, Глупчо!
          – Какво от това! – отвърна момчето и я замери с буца кал, която държеше в ръката си, след което хукна да бяга.
          – Ах, ти, малък мизерник! – извика тя и го подгони.
             Когато го настигна, го събори и започнаха да се боричкат.
             Майка им излезе от къщата и се развика:
          – Спрете и веднага се измийте!​
             Двамата се хилеха неудържимо, докато водата се стичаше чак до лактите им. 
            В този момент светлината се промени, стана сива и Стоил изчезна. Намираше се в апартамента. Стените започнаха да се приближават към нея. Чернобелите мебели се превърнаха в шахматни дъски, които я притискаха. Не можеше да диша и в този момент се събуди. Погледна часовника. Отново показваше: 2:30 часа.
             Искаше да заспи, но спомените я заливаха:
          – Не го докосвай! – беше изкрещяла майка ѝ, когато наложиха втората карантина. 
          – Исках да го прегърна! – защити се Джейн. 
          – Всеки ще живее отделно! – изрече жената със суров глас.

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

мина-бяло.png