Kaрантина

22.03.2020
фантастичен разказ

 Отвори хладилника и извади пакет с готова храна, затопли я и седна на масата. Животомерът ѝ показа: „Консумирани 500 калории. Дневен енергиен дефицит 700 калории“.
             Върна се в хола и пусна телевизора: „Днес полицията прибегна до единадесет ареста на граждани, нарушили правилото за физически контакт. Моля спазвайте закона за социално поведение!„
            Момичето намали звука и набра майка си:
          – Как си, мамо?
          – Чудесно, момичето ми, тъкмо тествам новата прислужница, казва се Руби и е последен модел. Много е бърза.
             Джейн я прекъсна и попита:
          – Мамо, защо слънцето се скри след карантината?
             Линията заглъхна.
          – Мамо, там ли си?
          – Джени, знаеш, че не обичам да говориш за това.
          – Имаше слънце, мамо, нали, спомням си.
          – Джени, вече си почти на тридесет, а още се държиш като дете.
             Жената замълча и рязко смени темата:

​          – Знаеш ли, баща ти днес много ме обиди.
             Джейн беше спряла да слуша и затвори връзката. Намери последното съобщение на Джейк и отвори профила му. От снимката гледаше мъж на нейните години. В очите му прозираше едновременно дързост и доброта. Вгледа се в широката му усмивка. Беше толкова сияйна и искрена, сякаш от друг свят.
             „Как ли изглежда на живо?“ – помисли Джейн.
             Без да се усети написа съобщение: „Видео чат?“

             След няколко секунди мъжът се появи на екрана.
          – Хубаво е да те виждам, макар и виртуално!
          – Какво имаш предвид? – без да се замисля изстреля Джейн. 
             Джейк замълча, а после продължи:
          – Спокойно, няма да те безпокоя. Какво искаше да ми кажеш?
          – Ммм, – промърмори момичето. – извини ме, но ме търсят на другата линия. Ще се чуем после.
             Тя затвори и остана загледана в телефона.​
 
             Чарли чу полицейските сирени. Тръгна да бяга. Единственото място, което разпозна за евентуално скривалище, беше контейнерът за смет. Легна под него и зачака. Смрадта се носеше и проникваше навсякъде. Бананови кори и разлагащи се петна от неидентифицирана материя се оказаха под тялото му. Затаи дъх и остана неподвижен. Сирените отминаха и той изпълзя внимателно. Дъждът продължаваше да се лее, измивайки следите от сметта по шлифера.​
             Скоро разпозна Кварталът на сирените. Тръгна по лабиринта от тесни улички и полуразрушени сгради. Всички прозорци бяха тъмни. Мълния присветна и освети за миг железните стълбове на някогашното улично осветление. В короните им стърчаха разноцветни жици. 
             „Страховити цветя!“ – помисли Чарли и погледна в посока на скърцането. Висяща, отдавна угаснала лампа, се люлееше от вятъра. „Като залязла звезда,“ - продължаваха мислите му: „някога блестяща, а сега пееща с ръждясал глас“. 

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

услуги за самоиздатели

services for self publishing authors

мина-бяло.png