Kaрантина

22.03.2020
фантастичен разказ

 Отвори хладилника и извади пакет с готова храна, затопли я и седна на масата. Животомерът ѝ показа: „Консумирани 500 калории. Дневен енергиен дефицит 700 калории“.
             Върна се в хола и пусна телевизора: „Днес полицията прибегна до единадесет ареста на граждани, нарушили правилото за физически контакт. Моля спазвайте закона за социално поведение!„
            Момичето намали звука и набра майка си:
          – Как си, мамо?
          – Чудесно, момичето ми, тъкмо тествам новата прислужница, казва се Руби и е последен модел. Много е бърза.
             Джейн я прекъсна и попита:
          – Мамо, защо слънцето се скри след карантината?
             Линията заглъхна.
          – Мамо, там ли си?
          – Джени, знаеш, че не обичам да говориш за това.
          – Имаше слънце, мамо, нали, спомням си.
          – Джени, вече си почти на тридесет, а още се държиш като дете.
             Жената замълча и рязко смени темата:

​          – Знаеш ли, баща ти днес много ме обиди.
             Джейн беше спряла да слуша и затвори връзката. Намери последното съобщение на Джейк и отвори профила му. От снимката гледаше мъж на нейните години. В очите му прозираше едновременно дързост и доброта. Вгледа се в широката му усмивка. Беше толкова сияйна и искрена, сякаш от друг свят.
             „Как ли изглежда на живо?“ – помисли Джейн.
             Без да се усети написа съобщение: „Видео чат?“

             След няколко секунди мъжът се появи на екрана.
          – Хубаво е да те виждам, макар и виртуално!
          – Какво имаш предвид? – без да се замисля изстреля Джейн. 
             Джейк замълча, а после продължи:
          – Спокойно, няма да те безпокоя. Какво искаше да ми кажеш?
          – Ммм, – промърмори момичето. – извини ме, но ме търсят на другата линия. Ще се чуем после.
             Тя затвори и остана загледана в телефона.​
 
             Чарли чу полицейските сирени. Тръгна да бяга. Единственото място, което разпозна за евентуално скривалище, беше контейнерът за смет. Легна под него и зачака. Смрадта се носеше и проникваше навсякъде. Бананови кори и разлагащи се петна от неидентифицирана материя се оказаха под тялото му. Затаи дъх и остана неподвижен. Сирените отминаха и той изпълзя внимателно. Дъждът продължаваше да се лее, измивайки следите от сметта по шлифера.​
             Скоро разпозна Кварталът на сирените. Тръгна по лабиринта от тесни улички и полуразрушени сгради. Всички прозорци бяха тъмни. Мълния присветна и освети за миг железните стълбове на някогашното улично осветление. В короните им стърчаха разноцветни жици. 
             „Страховити цветя!“ – помисли Чарли и погледна в посока на скърцането. Висяща, отдавна угаснала лампа, се люлееше от вятъра. „Като залязла звезда,“ - продължаваха мислите му: „някога блестяща, а сега пееща с ръждясал глас“. 

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

мина-бяло.png