Зона за ексклузивни читатели

Насладете се на последно написаното от мен

korica1.jpg

Между небето и земята
Една от първата ми поредица разкази, възникнали в преходния период, когато обърнах гръб на всичко, което бях правила последните 18 години в живота си и започнах да пиша. Спуснаха се като мълнии от небето и едва успявах да записвам. Толкова силно ме разтърсваше всяка тема, че ги изливах на един дъх, започвайки първите думи и не знаейки, накъде ме в

водят.

В продължение на два месеца ще ви споделя цялата поредица, която все още не е издадена в книга. 

 

Любов

        Taм някъде между небето и земята живяла красивата Любов. Когато се събуждала, слънчевата светлина ставала по-ярка, а щом заспяла, звездите заблещуквали нежно, пазейки съня ѝ. Бягала и вятърът веел косите ѝ, птиците запявали, а цветята разцъфтявали. Имала двама ухажори. Първият - бог от небесното царство, наречен „Свобода“, а вторият принц от земното с името „Ревност“. Любов харесала силата и чара на Свобода, който бил независим и неудържим като вятъра. Влюбила се в него и двамата се понесли из шума на морето, порива на вълните и уюта на гората. Когато притваряла очи, звездите сияели по-нежно, а щом се събуждала слънцето греело по-ярко.

       – Не принадлежа на никой! – казвал Свобода. – Нямам дом, живея навсякъде, обичам всички! – и я целувал с най-чаровнта усмивка, която била виждала.

      Един ден Любов слязла в човешкото царство, ожадняла и отпила от извор, на който пишело „Подслон“. Умът ѝ се завъртял и тя пожелала да има дом. Досетила се за Ревност. Той я поканил в своя дворец, целият обсипан със скъпоценности.     

     – Остани тук! – проронил нежно. – Ще имаш златни покои и собствена прислуга. Любов се огледала и видяла всичко, посипано с брилянти и скъпоценни камъни. Харесала този разкош и останала в замъка. Ревност паднал на колене и ѝ предложил да се оженят. Любов не чувала птиците и вятъра, не виждала небето и морето. В умът ѝ нашепвала само водата от човешкия извор. Станала съпруга на Ревност и не след дълго той ѝ занареждал:

     – Носи косата си сплетена! Обличай дълга рокля! Не излизай без слугите на пазар!

     Любов все по-малко се докосвала до силата на небето, слънцето и земята. Златните стени на замъка я обграждали и изпивали силите ѝ. Разболяла се. Усмивката и жизнеността ѝ си отишли и скоро тя се понесла като сянка из двореца. Легнала болна и не могла повече да стане. В последния си ден, прошепнала на слугинята:

     – Моля те, отвори прозореца там горе за да видя небето и слънцето. Синевата се ширнала пред очите ѝ, слънчев лъч се спуснал и погалил лицето ѝ. Усетила полъха на вятъра и аромата на Свобода. Откъснала душата си от умиращото тяло и й поръчала:

    – Бягай, далеч от тук и не спирай, докато не намериш моя любим. Тялото ѝ издъхнало, а душата ѝ се понесла. Когато срещнала Свобода, тя произнесла:

     – Любов без свобода е мъртва. Приеми моята душа! Тя ще бъде винаги с теб на Небето и Земята!

     Свобода отворил сърцето си и от тогава и до днес те са неразделни.       

 

 

 

Изневяра

 

             Живели някога в едно кралство две принцеси. Родили се в един ден и час, с разлика няколко минути. Кръстили едната Правовяра, а другата Вяра.

                Растели и вършели всичко заедно. Правовяра била кротка, смирена и послушна, любимка на бавачките, а Вяра бурна и палава. Правовяра слушала и изпълнявала, каквото ѝ кажели съветниците. А Вяра не им се доверявала и пробвала всичко сама.

 

                Когато навършили двадесет години, родителите им решили да ги омъжат. Довели принцове и Правовяра се спряла на този, който родителите ѝ избрали. Вдигнали голяма пищна сватба. Вяра отказала всички принцове:

                – Не искам да се омъжвам!

                Родителите ѝ били възмутени, години наред се карали с нея, но тя правела само това, в което вярва.

                Правовяра родила първия си син и цялото кралство тържествувало. А Вяра яздела коня си по полета и гори, ловувала наред с мъжете и участвала в надпревари. Станала на двадесет и две, когато срещнала първия си любим – непредвидим и свободен като нея. Любовта им се хранела от свободата.

 

                Една вечер Вяра се върнала след поредната надпревара и уморена се присъединила към кралската вечеря. Били изминали още петнадесет години, но нейното лице и тяло били непокътнати от времето. Усмивката ѝ била жива, талията ѝ тънка, а бедрата стегнати и дълги. Светлината на огъня греела в очите ѝ, докато разказвала поредната своя история за приключения.

 

                Принц Кирил не можел да откъсне поглед от нея. След като свършила вечерята, той тайно се измъкнал от покоите си и влязъл в нейните.

                - Жадувам за теб. Ти си като нея на младини. Искам нея, но такава млада, гъвкава и пищна. - изрекал той с боботещ глас,. Очите му били зачервени, а умът му шарел из тъмнината.

                Вяра заотстъпвала назад, а принцът все повече доближавал. Притиснал я и започнал да я целува. Пипнешком зад себе си, тя потърсила ножа си. Извадила го от ножника и рязко нанесла резка по бузата му. Бликнала силна кръв. Кирил се хванал за лицето, целите му ръце станали окървавени.

                - Блудница. Ще си платиш! - той избягал от покоите ѝ.

                На следващия ден тя станала рано и яздила, докато се стъмнило. Когато се прибрала, кралският съвет я чакал. Кирил стоял с големия кървав белег върху лицето си и гледал от високо. Кралицата произнесла:

                - От днес си прокудена от кралството! Нямаш право са влизаш през портите му!

                - Сестро, нищо не съм направила!

                - Ти остави белег на порок върху принца!

                - Но аз се защитавах!

                - Всеки, който го погледне, ще знае, че той е поискал друга! Излез! И не се връщай! Твоето име вече не е Вяра, а Изневяра!

                Изневяра се качила на коня си и препуснала към ничиите земи, където властвали само законите на свободния дух. Тя се установила и заживяла там. Останала вечно млада. Единствената прокоба, която тегнела над нея била, че всеки, който я докоснел, оставал с белег.

Пеперуда

        Превърнала се любовта в пеперуда и слязла на земята. Видял я човекът и се влюбил. Тя летяла свободна като вятъра и той преоткривал красотата ѝ. Когато не я виждал, започвал да страда. Един ден решил да я улови и задържи за себе си. Преследвал я дълго, но тя все се изплъзвала и изглеждала все по-цветна и красива. Когато кацнала на едно разтвоено цвете, той я затворил в шепите си.

        Запътил се към дома си за да я пусне там и да бъде вечено негова. Когато стигнал, отворил ръце и намерил само прах.

 

 

Живот на филия

 

    Животът литнал от цветното клонче и кацнал на едно глухарче. Там срещнал пчелица, която заговорил:
    –  Как живееш, не те ли е страх, че някой ще те смачка, нарани, отвее?
    – Не, моят живот е посветен на меда. Събирам прашец, после го обработвам и така отново и отново. 
    
    Литнал животът по-нагоре и кацнал на дървесно цъфнало клонче. До него се приземил гарван, който започнал да чисти перата си.
    –  Как живееш? - попитал го животът.
    –  Търся цветни стъкълца, събирам ги и се оглеждам в тях.
    –  Не те ли е страх?
    –  От какво?  
    – Че животът ти ще отмине в събиране на шарени парченца ?
    –  Колкото са повече, толкова по-добре! – отвърнал гарванът. 

    Литнал животът по-нависоко и кацнал на един облак.         
    Облакът го заговорил:
    –  Защо си тук?
    –  Да те попитам как живееш.
    –  Нося се из небето, правя сянка на земята и я разхлаждам с дъждове.
    –  Не те ли притеснява, че може да забравиш и тя да изсъхне или да я наводниш?
    –  Случва се, но какво от това? Тук, в небето, слънцето пак ще изгрее.

    Излетял животът още по-нависоко и стигнал слънцето. Там един лъч го изпепелил. Прахът му посипал облаците и се смесил във водата, която се изливала като дъжд. Паднал долу като бляскаво камъче и един гарван го хванал и занесъл в гнездото си. Малките гарванчета го разчупили на трошички, които паднали в пръстта. От нея пораснали красиви глухарчета. Една пчелица събрала прашеца им и го превърнала в мед.

    Новият живот капнал на филията на малко момче и го попитал:
    –  Мислиш ли. че животът е сладък?
    –  Ще видим! - казало детето и отхапало филията.

Шарено топче

 

               Целунало малкото момче момичето с лице, обсипано от лунички и изрекло:

                - Нося ти подарък

В скритите си зад гърба ръце стискало красиво шарено топче.

                - Дай ми го! - казало с нетърпение момичето, избърсвайки целувката от бузата си.

Протегнало момчето напред ръка, свита в юмрук, но в момента в който я отворило, силен порив на  вятъря разлюлял ръката му и топчето паднало и се търкулило.           

                Хуканали децата да го гонят, но не успели да го стигнат. Подскачало топчето и станало по-цветно и бляскаво.

                Хванал го младежът избърсал го от праха и си казал:

                - На Мария ще го дам!

Поставил го в цветна кутия и го поднесал. Щом отворила, девойката, усетила бутване по рамото си, обърнала поглед и видяла друг младеж, който изрекал:

Извинявай.

                В този момент изтървала топчето. То заподскачало отново, отдалечило се, променяйки се в малко стъклено камъче.

                Намерил го мъжът и видял в него приказни отблясъци. Поставил го в малка плюшена кутийка, коленичил и го поднесал на любимата си:

                - Ще станеш ли моя съпруга?

                Погледнала го тя и рекла:

Та това е обикновено сиво камъче.

Изпуснал го мъжът, то се тръкулнало и паднало в шахтата. Водите на канала го отнесли до брега на морето.

 

                Настъпвайки го старецът го вдигнал, избърсал го от пясъка и го заразглеждал под лъчите на слънцето.

                - Какво намери, мили? - попитала старицата, току що излязла от морето.

                - Чудно камъче! – отвърнал старецът. Стиснал го в юмрука си протегнал слабата си немощна ръка към възрастната жена. Тя стиснала затворената му шепа и го целунала.

                - Най-хубавият подарък са миговете ми с теб! – прошепнала тя.

                В този момент старецът отворил длан и от там обратно в морето се търкулил красив диамант.

                Усмихнала се Любовта и хвърлила на земята следващота шареното топче.

Желание

 

      Помислила си Криста:
      – Как искам да имам толкова пари, че да не мисля за тях! 
      Полетяло Желанието из вселената. Пърхало с белите си пухкави крилца и срещнало голям 
черен облак. Опитало се да го заобиколи, но той се превърнал в мъгла и затъмнил всичко наоколо. 
Изгубило се Желанието из чернотата и попитало:     
      – Кой си ти?
      – Аз съм Съмнението.
      – Пусни ме да мина! 
      – Съмнявам се да успееш по пътя напред. 
      – Има ли друг начин?
      – Надолу през светкавиците.
      Избрало Желанието пътя напред. Пърхало с криле, а сенките протягали черните си пипала и го 
      дърпали: 
      – Продължиш ли, ще те разкъсаме на парчета. – казала една от тях. 
      – По-добре обърни и се върни. – просъскала друга. 
      Трета се нахвърлила и започнала да скубе крилцата му. 
      Успяло Желанието да се изтръгне и продължило. Изгубило всичките си сили, отслабнало и се 
смалило, колкото перушинка. Последната сянка на Отчаянието пуснала отровата си в него и то 
започнало да пада надолу. Една птица го грабнала и го понесла. Излезли сред ясното синьо небе. 
      – Коя си ти ? – попитало то, щом отворило очи. 
      – Аз съм Вяра - отговорила птицата.
      Скоро Желанието усетило, че отново може да лети. Размахало собствени криле и изрекло: 
      – Благодаря ти!
      – Ще остана с теб за да не се изгубиш отново. - казала Вяра. 
      Стигнали до ято с други желания и нашето за миг се залутало:
      – Ще тръгна с тях, така няма да съм самотно. 
      Заплувало с останалите, смеели се и играели. Харесало новите си другари и си казало:
      – Дали да не стана като тях?
      Желанието започнало да губи формата си и да се превъща еднакво с другите. Крилете му 
ставали все по-немощни и малки. Оставило се да се носи по вятъра с ятото, било му лесно и хубаво. Не 
забелязало черните мътни облаци, които неусетно ги обградили. Заваляла градушка, придружена от 
светкавици. Парчета от огън и лед покосили ятото. Небето се изпълнило с падащи изгорени криле. 
Спомнило си Желанието за Вяра и започнало да я вика. Тя го чула, спуснала се отвисоко и отново го 
спасила. 
      – Къде отиваме? - попитало Желанието, уморено, носено от клюна на голямата птица. 
      – Към Земята на мечтите. 
      Скоро заплували из розовото небе с бели и виолетови облаци. Слънцето сияело, а разноцветна 
дъга свързвала земята и небето. Големи пеперуди пърхали наоколо. Чудното езеро „Фантазия“се 
простирало с прозрачните си води, по които играели лилави сияния. Оставила птицата Желанието и 
то заживяло тук. С всеки ден ставало все по-голямо и силно, докато един ден събрало в себе си вода от 
„Фантазия“ и светлина от мечтите и тръгнало. Летяло и виждало в ума си дирите на Вяра. 
Скоро пред него се разкрила планина с жълтици. Гмурнало се в тях, изричайки:
      – Сбъднах се!
      Не след дълго от купчината злато излетяло друго желание – малко, крехко, новородено. 
      – Как искам да искам да стана известна! - казала Криста.

Асансьорът I

      Птицата разтворила криле по висини и долини. Летяла и се реела безгрижно, къпейки се в 
слънчевата светлина. Облаците и небето били нейния дом, а вятърът нейния спътник. Един ден 
видяла малки светещи точки на земята, проявила любопитно и се насочила се към тях. Кацнала на 
клон, чиито връхчета допирали земята. 
      - Здравей малко слънце! - казала тя.
      - Ние сме минзухари. - отвърнали цветята в един глас.
      - Красиви сте и сте толкова много! - продължила птицата.
      - Да, така осветяваме гората. А ти защо си една?
      - Една?
      - Да, няма друг като теб.
      Птицата се огледала и не видяла друга ктао себе си.
      Полетяла нагоре и се спряла на клончето на цъфнало дърво и рекла:
      - А вие кои сте?
      - Цветовете на дървото. - отговорили те в един глас.
      В този момент вятърът духнал и жълти цветчета се разлетели. 
      - Но къде отивате? - изрекла уплашено.
      - Ние сме много, дори и някои от нас да паднат, другите ще топлим и красим дървото. 
      - А ти, защо си сама?     
- Сама?
- Да, няма друг като тебе.
      Птицата се огледала и не разпознала никой като себе си наоколо. 
      Полетяла нагоре и срещнала ято жерави и попитала:
      - Може ли да бъда като вас?
      - Да, подреди се отзад и лети в нашия ритъм. - отвърнал водачът.
      Но птицата или избързвала или изоставала.
      - Ти летиш различно! - извикал водачът.- Разваляш редиците!
      - Различно, различно... - повторило ятото като ехо.
      - Различно? - попитала птицата.
      А ятото, отдалечавайки се отвърнало:
      - Нe си като нас!
      Отлетяла още по-нависоко. Кацнала на скала, където нямало цветя дървета и дори облаци. Над нея 
се виждало само слънцето. Обърнала се към него и питала:
      - Слънце, има ли други като теб?
      - Не, засмяло се то. Ако бяхме повече, всичко щеше да изгори. 
Гмурнала се птицата отново в небесата надолу и запяла най-хубават си песен. Перата ѝ били покрасиви от всякога, защото узнала, че да си един, сам и различен е да си като слънцето.

Страх и спомен

       Обикалял Страх около човешката душа и чакал да го поканят. Знаел, че ако портата не се отвори и не получи покана, няма как да влезе.За негово щастие имал съюзник, който живеел вътре и се казвал Спомен. Всеки път Спомен отварял вратата, Страх навизал в душата и се разполагал. Веднъж поканен, той никога не си тръгвал. Имало обаче една душа, чиято порта стояла все затворена.       

        Обикалял Страх около нея, но тя никога не се отваряла. Един ден видял, че е леко открехната. Застанал до процепа и започнал да вика Спомен, който немощен и слаб се показал и отвърнал:

       - Тук нямам власт, вратата е толкова тежка, а аз толкова слаб, че не мога да я отворя.

       - Но защо? - Той живее с мечти. - Не може да няма път! - отвърнал Страх - Отвори вратата, докато спи! Станало тъмно и сънищата забродили из душата. Спомен се добрал до вратата, която била много тежка с огромни резета. Забутал с все сили портата и тя, скърцайки се отворила.

       - Заповядай! – казал той на Страх. Страх се вмъкнал, но за пръв път видял такава душа – цялата, обляна в светлина. Нямало тъмно кътче, в което да се вмъкне.

       Залутал се уплашен и отчаян и все повече губещ сили от светлината. В този момент нахлул бляскав лъч и Страх се стопил и изчезнал. Спомен се опитал да се скрие, но Мечтата разбрала, че той е отворил портата и покосила и него.

        Вратата се хлопнала и тежите резета издрънчали и се заключили

 

Асансьорът I

     Асансьорът полетя надолу. Неусетно забави движението си и спря. Чу се звън и служителят, носещ името Стив отвори вратите.  

        - Крайна спирка „Земята“ – провъзгласи тържествено той и търпеливо зачака всички душѝ да излязат. Едни излитаха скорострелно, други бавно напускаха асансьора.

Стив огледа помещението, което беше празно и извика към чакащите на спирката отвън:

        - Качвайте се!

        Асансьорът започна да се изпълва и скоро лампата за максимален капацитет светна. Стив протегна ръка към бутона за затваряне, когато бледа прозрачна сянка се промуши и процеди тихичко:

        - Моля, вземете ме!

        - Надвишихме капацитета, слезте! – продума Стив.

        - Моля Ви! – проплака тя.

        Стив въздъхна и затвори вратите.

        Имаше навика при всеки курс да оправя маншетите на синьото си сако и да намества фуражката с червени кантове.

        Асансьорът полетя със светкавичната си скорост нагоре, когато изведнъж се разнесе стържещ звук и закова на място. Стив погледна високомера, сви гъстите си вежди и почука по стъклото.               Живакът отчитащ височината не помръдваше.

        - Стигнахме ли? – попита последно качилата се душа.

        - Не! - отвърна предпазливо Стив, без да сваля поглед от високомера.

        - А къде сме? – чу се дебел глас излизащ от кръгъл синкав облак.

        - Вие не си ли знаете работата? – пропищя друга сянка с формата на червена прозрачна ивица.

        Стив се опита да се концентрира и абстрахира от създалата се шумотевица.

        - Добре, отворете да слезем тук и оправете асансьора! – се чу друг глас.

        - Някой има ли билет за междинния етаж? – попита Стив.

        - Тълпата от разноцветни сенки мълчеше.

        - Значи, всички сте за последния етаж. – продължи Стив. - Нямам право да ви оставя на междинен, което означава, че слезете ли тук, после няма да може да се качите.

        Тонът в асансьора стана още по-нажежен.

        Стив спокойно отвори капака на малка вратичка на стената и погледна надписа под големия червен бутон: „За повреди, моля обадете се на сервизния отдел на номер: 000-000-000“.

        Той набра номера от клавиатурата под надписа.

        От отсрещната страна се понесе ефирна музика, която се повтаряше, повтаряше и повтаряше.

        - По дяволите! – изрече Стив.

        - Вие като знаехте, че е опасно, защо ме взехте? – промърмори последно качилата се душа.

        Стив игнорира думите ѝ и опита отново да набере номера на сервизния отдел. Повтарящата се музика се разнесе отново из асансьора.

        - Как е там горе? – попита малка топчеста сянка, която беше избрала долното ниво. – За пръв път ми е! – каза със звънтящия си глас.

        - Как за пръв път? Нали от там идваш? – попита друг пътник, който досега не беше участвал в разговора.

        - Да, но не помня!

        - Купон! – отвърна едрият син облак.

        В този момент асансьорът се залюля, помръдна нагоре и отново спря.

        - Вижте! Тук е спирката за междинния етаж. – провикна се лилав силует с няколко стърчащи рогчета и всички погледнаха към прозореца.

        Отвън чакаше тълпа от призрачни хора. По прозрачните им лица бяха изписани емоциите на очакване.

        - Много са ми странни! – каза едрият син облак. - Не мога да го разбера аз това, да не искаш да продължиш напред.

        - Е, тези тук са го решили, щом чакат асансьора. – обади се последно качилата се сянка.

        - Те си мислят, че ние ще ги вземем – направи кратка пауза Стив и продължи - А сега целият график се наруши. По дяволите!

        - Наведе се към клавиатурата и отново набра сервизния номер.

        Нежен женски глас отвърна от другата страна:

        - Сервизен отдел Асансьори на бога! С какво мога да ви помогна?

        - Аз съм Стив, идентификационен номер: 5690091239. Асансьорът, който управлявам, заседна. Намираме се на междинно ниво.

        - Каква е причината? – попита женският глас.

        Стив погледна последно качилата се душа и промърмори:

        - Превишихме допустимото тегло.

        - Но това е наказуемо! Стив, нали знаете?

        Тонът на Стив беше станал напрегнат:

        - Вие не сте ли сервизна служба? Мислех, че трябва да помогнете за поправка на асансьора.

        - Момент, изчакайте! – отвърна служителката и музиката се понесе отново, заемайки цялото пространство в асансьора. Всички бяха замлъкнали и чакаха, докато напрежението играеше по струните на носещата се мелодия.  

        - Стив, асансьорът трябва да достигне капацитета си и тогава ще може да продължи. Това означава, че някой трябва да слезе. – продължи след направената пауза служителката.

        - Но, никой няма билети за междинно ниво! – отвърна Стив.

        - Съжалявам! Това не е в моите компетенции. – гласът утихна.

        - По дяволите! – изсъска Стив и приклекна на пода на асансьора.

        Всички пътници мълчаха.

        Душата, която се качи последно, започна да издава хлипащи звуци:

        - Много съжалявам, аз съм виновна, но не искам да оставам на междинното ниво.

Малкият син облак подскочи от пода и каза:

        - Ако искате аз ще го направя!

        - Но, ти не знаеш какво е горе!

        - Да, именно за това, няма значение къде съм!

        - Но междинното ниво означава да си нито горе, нито долу.

        - Ще мога да се забавлявам като гледам и участвам в живота долу.

        - Да гледаш - да, но да участваш – не. – каза една душа, която току що беше заела форма на сърце.

        - Не, не мога да го позволя! – каза едрата синя душа във форма на облак. – Ти си млад! Аз ще остана! – на мен този живот ми беше 22-ри.

        - Е, ако става въпрос – аз съм слизал над петдесет пъти! – се чу дрезгав глас в задната част на асансьора. – Вече не ги и броя!

        - По дяволите! – изруга отново Стив и всички млъкнаха. – Аз ще остана! Мен не могат да ме оставят, защото съм служебно лице. С някой от следващите курсове ще ме вземат - замълча и с тих тон продължи. - с още наказания.

        - Но какво по-голямо наказание да си водач на асансьора?

        - Има и по-голямо! – измърмори Стив и сви поглед надолу.

        - Никой няма да слиза! – каза отново дрезгавият глас отзад. - Ще си стоим тук и все някой ще вземе решение за нас, дали нагоре или надолу. Не могат да ни оставят в асансьора!

        - Да, асансьора им трябва! – каза Стив, процеждайки усмивка.

        - Ти как се казваш момче? – продължи дрезгавият глас и очевидно въпроса беше насочен към него.

        - Стив.

        - И как така се „уреди“ с тази работа?

        Стив наведе глава и скри погледа си. Беше  подпрял слабото си тяло на рамката на вратата.

Всички в асансьора чакаха отговора му

        - Бях затворник там долу с доживотна присъда и животът ми не беше достатъчен за да я изкупя.

        Мълчанието в асансьора продължаваше.

        Младата душа, явно не разбрала смисъла на чутото, нелепо вмъкна:

        - Аз мисля, че е чудесна работа!

        Всички останали продължаваха да мълчат.

        В този момент Стив погледна рязко през прозореца на асансьора, натисна бутона за отваряне. Чу се обичайният звън. Скочи навън на площадката на междинното ниво и в този момент вратите след него се затвориха. Асансьорът продължи и изчезна нагоре.

        Стив  се обърна се към чакащата тълпа, махна фуражката от главата си и започна да преминава през тях.

        Призрачен силует на жена се провикна след него:

        – Спирката за нагоре е в другата посока.

        Стив се усмихна, погледна тялото си, което постепенно избледняваше. Фуражката бързо губеше тъмно синия си цвят и бледо виолетово сияние го покри. Вече не чувстваше движенията си. Премина през призрачните тела на чакащите и се гмурна в облаците.

Изгубени криле

    Тя бягаше по улицата. Разпери ръцe и се препъна. Закрачи бързо, докато не стигна масивната дървена порта. Отвори я и влезе. Разкривени лица, пропити със сенки, се обърнаха. Пиянската глъч, която до преди малко проникваше през каменните зидове, изведнъж заглъхна.
   Момичето прекоси кръчмата като бяла сянка през сивия див и седна на бара. Погледи на изненада, любопитство и поквара я следяха. Зад плота стоеше едра жена с румени бузи. Тя избърса с кърпа бара пред момичето, надвеси се и шепнешком попита: 
   - Какво търсиш? - направи пауза, огледа се и продължи: - Не си в безопасност сред всички тези жадни мъже. 
   - Крилете си! - изрече момичето като бялото ѝ лице остана в сериозно изражение. 
   Жената зад бара  разтвори широко очи и след кратко мълчание продължи:
   - Май ти трябва питие. 
   Напълни голяма халба с тъмна бира и я стовари на плота, разливайки част от пяната. 
   - Черпя те с първото. Тук малко жени се осмеляват да влязат. Поне не и такива .- направи отново пауза, оглеждайки странната посетителка. 

    Мъж с повехнало лице и каубойска шапка приближи до бара, рязко издърпа стола до момичето и стовари едрото си разкривено тяло. От другата ѝ страна седна млад мъж с пожълтяло лице и потъмнели очи. По ръцете му личаха изпънати от напрежение жили. Момичето  остана неподвижно с вперен поглед в стената зад бара. Голямата халба с тъмна течност стоеше недокосната, отразявайки разкривените светлини. 
   - Какво прави слънце като теб тук? - попита младият мъж, плъзгайки изпиващ поглед по тялото на жената. - и каква бяла рокличка само!
   - Крилете ми! - отвърна момичето със сериозен глас без да извръща поглед.
   Мъжът застина за секунди, след което избухна в гърлен смях. 
   - Имаме си объркано агънце тук! - изкрещя той към останалите в кръчмата. Пияната тълпа избухна в пиянски смях, след което утихна. 
   Жената зад бара смръщи вежди и погледна към странната посетителка. Лицето на момичето беше бяло като порцелан, а сините ѝ очи гледаха втренчено в бутилките зад бара. Ръцете ѝ, фини и грациозни, стояха отпуснати върху плота. Съдържателката се наведе към нея и тихичко продума:
   - Трябва да си вървиш, ще ти помогна...
   В този момент младият мъж, който се беше присъединил на бара, стовари жилавата си ръка върху дланта на момичето.  
   - Имам хубави предчувствия за нас! - избоботи с грубия си глас.
     Необичайната гостенка плавно се извърна към него. Бялата ѝ рокля беше очертала деликатното ѝ тяло. А лицето ѝ стоеше замръзнало в спокойно изражение.
   - Предчувствие? - попита тя.
     Мъжът прихна отново в смях и изля остатъка от халбата в гърлото си. В следващия момент започна да се дави. Хвана гърдите си, кашляйки. Друг гост на кръчмата скочи и започна да тупа гърба му. Давещият се падна на пода и в конвулсии издъхна. 
   Момичето погледна трупа, бавно стана от стола и тихо закрачи към вратата. Режещ вик прониза настанилата се тишина. 
   - Кучката е виновна! - един от мъжете сочеше младата жена. 
     Всички бяха вторачили погледите си в нея и за секунда смениха изражението си от сласт в гняв. Едър мъж стана и запречи с огромното си дебело тяло вратата. Всички посетители на кръчмата бяха на крака и запристъпваха към момичето, което спря на няколко крачки от входа. 
   - Кротко, гълъбчета! - плътният глас на съдържателката се изви над мъжкото боботене.     
   - Само някой да я докосне, няма да стъпи повече в кръчмата.
   Тя беше излязла от пространството зад бара и се издигаше с внушителното си тяло в центъра на задименото помещение. 
   - Джак, отдръпни се веднага от вратата! - заповяда тя на едрия мъж, запречил входа. 
     Той като послушно кутре направи няколко крачки встрани.
     Момичето излезе. 
     Мъжете насядаха обратно по местата си и продължиха да пият. Тонът на разговорите им възобнови нормалната си височина. На пода, покрит с чаршаф, лежеше мъртвият мъж. 
   Скоро в кръчмата се появиха докторът и съпругата на починалия. Лекарят установи смъртта и си тръгна. Вдовицата остана и седна на бара точно там, където преди малко стоеше странната посетителка. Жената вдигна недокоснатата халба и отпи. По същия начин впери поглед в бутилките отсреща и дълго време не помръдна. 
   - Искаш ли още една?  - попита кръчмарката, когато чашата остана празна.
   - Как умря? - попита съпругата на починалия. 
   - Задави се докато се смее. - отвърна съдържателката, наливайки от пенестата тъмна течност.
 
     Кръчмата бавно се изпразваше. Бяха останали само няколко играещи на табла мъже. В тишината между пиянските им възгласи се чуваха търкалящите се зарове по дървената плоскост.
     Вдовицата пиеше трета халба и все така безизразно гледаше бутилките на бара. По лицето ѝ нямаше и следа от тревога или тъга. Мъжът ѝ спеше на пода непробудния си сън. 
   - Знаеш ли? - изведнъж продума тя и спря. Кръчмарката остави чашите, които миеше и седна зад бара. 
   - Исках да умре! - продължи тя. - даже се молих, въпреки че знаех ,че не е богуугодно. 
     Кръчмарката си беше сипала някакво гъсто питие и отпиваше с бавни глътки.
   - Знаех, че Господ не може да сбъдне такова желание и си представях как изпраща някой да го изпълни.
     Едрата жена шумно преглътна. После вдигна чаша за наздравица и изрече: 
   - Неведоми са пътищата ...

    Навън в черната нощ бели криле се спуснаха и се сляха с крехкото женско тяло. С порива на вятъра се чу изпляскване. 

    Тишината заля празната улица. 

Спомени

        Живял човекът и с всяко негово преживяване се появявала една сянка, която обвивала тялото му и тръгвала заедно с него. В зависимост от това, дали e хубаво или лошо, сянката придобивала различна форма и цвят. Харесвал човекът красивите цветни и се плашел от черните мътни сенки. Живял ли живял и сенките ставали все повече и започнали да му натежават. Все по трудно се 
движел, засенчвали погледа му и не виждал ясно напред. Чувал непрекъснатите им разговори и често го карали да се вслушва в съветите им. Тялото на човекът започнало да се превива, косата да посивява, краката му да се подгъват. Осъзнал старецът теглото на сенките и извикал:
        - Кои сте вие?
        - Спомените. - отговорили те в един глас.
        - Ще махна само лошите. 
        - Не можеш ако не се откажеш и от цветните. – просъскала една от черните сенки. 
        - Добре ще махна всички!
        Но спомените били така здраво вкопчени, че колкото и да ги дърпал не успявал да ги изтръгне от себе си. 
        Един ден излязъл и тръгнал по горска пътека. Срещнал малко момче, което нямало сенки. 
        Скачало и бягало без да спре. Движенията му били леки и грациозни. Спрял старецът и попитал:
        - Защо нямаш спомени?
        - Не знам! - отговорило момчето.
        - Искам да избягам от моите. Знаеш ли как?
        Момчето се почесало по главата и след кратко мълчание продумало:
        - Хвърли се във Водопада на незнанието. 
        - Къде е той? - попитал стареца.
        - Ела ще те заведа. 
        Вървели през гората, отминали места, които старецът никога не бил виждал. Накрая 
стигнали до река, която се вливала в чудно красиво и тихо езеро, на което пишело „Вяра“
        - Но ти каза... 
        - В края на езерото има водопад. Когато го достигнеш се хвърли. 
        Съблакал се стареца и заплувал в езерото. Спомените му тежали и колкото повече приближавал края на езерото, толкова повече го възспирали. В ушите си чувал брътвежите им:
        - Водопадът води до смърт!
        Стигнал до края старецът, оставяйки без дъх и сили. Пред него надолу се спускал бушуващ водопад. Краят му се губел в бели пръски от водата. 
        - Ще умреш, ще умреш! - викали спомените, треперещи вкопчени в стареца. 
          Той поел дълбоко въздух затворил очи и скочил. Силата на водата го поела и завъртяла. Не виждал нищо освен бели водни пръски. Едва успявал да диша. В един миг усетил дълбоко потъване, а после изтласкване нагоре. Отворил очи и видял красивия водопад зад гърба си. Дъга се издигала в подножието му и се сливала с небето. Гмурнал се и заплувал към брега. Когато излязъл, се надвесил във водата. От там го гледало красиво малко момче. 
         - Днес съм много хубав! - засмяло се то и плиснало с ръка по отражение си.