Даниел изряза снимката на жената и я пусна в търсачката.

          Заглавието на първите резултати гласеше: „Пророчицата Зейра твърди, че един човек от бъдещето ще ни спаси, връщайки изгубената любов от там, откъдето човеците не очакват“. Годината под снимката беше 2025.

          Даниел си спомни думите на Жана: „Професорът на бъдещето“. Изписа думите и започна да си играе с тях - смени местата им, постави ги една под друга, после ги върна и тогава вместо „на“ написа „от“. Фразата стана „Професорът от бъдещето“.

          „Не може да бъде!“ – помисли Даниел.

          Легна и не можа да заспи. Сети се за многобройните камери в Инкубатора и Домовете, и Стартерите. „Не виждат ли странното поведение?“. После се замисли, че роботът с нищо не застрашава безопасността на децата, нито протокола за грижа.

          Вратата на стаята за игра се отвори. Беше следобед. 532 беше сложил дебели пухкави ръкавици и милваше едно от децата. Тихо редеше думите:

          - Спи, мило зайче, в ямата, спи, мило зайче, в ямата. Болно ли си я кажи, мило зайче, не лъжи. Подскочи, подскочи и ме бързо прегърни!

          Детето се обърна и попита:

          - Роботите могат ли да прегръщат?

          - Да. - отвърна 532.

          Сложи голяма плюшена мечка пред гърдите си и каза:

          - Гушни ме.

           Детето се долепи до пухкавата играчката и изрече:

          - Не чувам сърцето ти.

          Даниел въздъхна. Гледаше светещите очи и металните ръце върху детето, прегърнало играчката, долепена до машинното тяло. Доближи и попита:

          - Какво е любов?

          Знаеше, че ако е стандартен робот, щеше да отвърне; „Форма на човешко общуване“, но този не беше такъв.

          532 наведе поглед към гушкащото се дете и отвърна:

          - Това е любов!