Даниел погледна календара. Показваше двадесет и шести декември 2092 година. Утре навършваше седемнадесет. Още една година му оставаше в Стартера и влизаше в обществото. Резултатите от тестовете му показваха, че е подходящ за робото-инженер. Не се беше замислял, дали тази работа му харесва. Беше я приел, откакто го изпратиха тук.

          Спомни си, че в Учебния дом беше показал равни резултати по роботика и творчество. „Какво ли щеше да стане, ако имаше избор и можеше да избере творчество?“ Все си  задаваше този въпрос.

Когато майка му и баща му го бяха посетили в една от регулярните си визити, се беше се обърнал към тях, питайки, но Тони отвърна:

          - Роботиката е перспективна, сине.

          „Перспективна“ - Даниел не разбираше тази дума, звучеше му безсмислена. А майка му, както винаги мълчеше и милваше ръката му. Харесваше допира на кожата ѝ и мириса, който излъчваше.

          А после времето им за посещение свърши и си тръгнаха.

          Имаха право да се виждат два пъти в седмицата. На някои от другите деца родителите не идваха всеки път. Но Тони и Кати не пропускаха.

Звънецът иззвъня. Беше време за заниманията по физическо здраве. Даниел сложи късите шорти и потника, на който пишеше „Стартер #22”, издърпа високите си чорапи над спортните обувки и тръгна към асансьора.

          Преподавателят Рох беше трикратен олимпийски шампион по хвърляне на тежести. Даниел гледаше мускулите по тялото му и си мислеше, как всеки от тях е изваян с много упражнения.

След двучасова тренировка под неговото ръководство момчето не чувстваше ръцете си. Влезе в банята и свали мокрото облекло. Във всяка клетка се къпеше по един от възпитаниците на Стартера. Видя в съседната кабина да влиза Меги. Чу се как нейният душ плисна води.

Когато Даниел излезе, тя беше вече облечена в униформата с червени кантове и прибрана коса, както винаги, в стегнат кок. Помисли си: „Как ли изглежда с пусната коса?“.

          Следващият звънец иззвъня и  влязоха в „Поведение на машините“.

          Стивънсън беше на преподавателската скамейка. Традиционен и консервативен, не беше сред любимците на Даниел. Спомни си като прочете, че е спечелил награда с труда си „Без риск при роботите“  и не успя да понесе дори въведението му.  

          - От утре въвеждаме програма, с която ще прекарвате време с децата от Инкубаторите. Знаете, че в Стартера контактите ви с роботите са ограничени, затова решихме да ви дадем възможност да ги наблюдавате отново с настоящия си опит.

          Първите спомени на Даниел бяха от Инкубатора. Ненавиждаше Дарителката на любов – госпожа Пратска и минутите с нея. Не искаше да го докосва или прегръща, но тя го правеше. Беше и в задълженията да „Дарява любов“. Помнеше тънкия ѝ писклив глас, който изкуствено се извиваше, когато викаше; „Хайде, кой иска прегръдка?“ и неприятния ѝ дъх, който го обливаше, когато изпълняваше онази нейна „голяяяма прегръдка“. 

          Оттогава започна да предпочита роботите. Те просто го наблюдаваха и когато Даниел ги помолеше да му подадат играчка или чаша вода, изпълняваха. Даниел беше обикнал светещите жълти очи на модел 322. И онова просветване, което бяха му програмирали за да прилича на премигване.

          Липсваха му, когато порасна и го преместиха в Обучителния дом. Там роботите присъстваха само като охрана в часовете по игри. А в Стартерите можеше да ги срещнеш единствено като чистачи. 

          Сега се зарадва, че може би ще има шанс да срещне отново 322.

Инкубаторът беше институция, която поемаше децата от тяхното раждане. От 2045 година обществото беше решило, че за да осъществява „Контролирана еволюция“, новото поколение трябва да бъде обучавано от водещите мозъци на обществото. За да се избегне риска от изкривяване, правителството взе решение родителите да нямат касателство във възпитанието. Още от раждането Инкубаторите поемаха грижата за отглеждането на малките деца, до тяхната