Електричество

фантастичен разказ

          Амир се обърна и разтърси приятеля си за рамото.

          - Лошото е, че не знам как да продължа! Трябва ми повече енергия!

Алекс се загледа в небето, замълча и после се засмя:

          - Върни слънцето!

          Амир вървеше по мрачните улици и вятърът незабележимо следваше мислите му. Те се вееха като паднали листа, изгубвайки своя смисъл и посока. Той ритна малко камъче и изпита болка в пръстите си. Приближи дома си и видя електрическата крушка да свети в жълти оттенъци. Беше толкова хубаво да знае, че имат светлина и топлина. И че майка му го очаква с искрящите си сини очи.

          Когато влезе, тя плетеше. Разноцветните прежди покриваха коленете ѝ. Амир се вгледа в шарените зелени, червени, оранжеви нишки.

          - Какво твориш? - попита той.

          - Пролет! – тя се засмя, а след това допълни: - Одеяло за теб, за хубави сънища.

Той се наведе и я целуна.

Легна и отново заспа трудно. Баща му навести сънищата му. Протегна ръка. В шепата му пробляскваха цветни камъчета.

          - Избери си най-хубавото! - каза той.

          Амир посегна към синьото и баща му затвори дланта си.

          - Казах: „най – хубавото“!

          Отвори отново ръка и Амир забеляза малко розово камъче, скрито под другите, Бляскаше в разноцветни искри. Момчето посегна към него и се събуди.

          Навън беше още тъмно. Тогава в ума му изплува видението с момичето - усмивката и сияещото лице, изрисувано от слънцето, за топлината от ръката ѝ и невероятното чувство, което изпита.

          Стана и се облече. Тръгна по мрачните улици. Качи се на един от денонощните автобуси и слезе в центъра на града. Намери малка пекарна и си купи кроасан и топло кафе. Скоро не си го бе позволявал и страшно му се усладиха. Вървеше между високите сгради и една от светещите дигитални реклами привлече погледа му.

 

          Лиза върза дългите си рижави коси на опашка и се погледна в огледалото. Разтърка носа си и забеляза, че луничките ѝ са се увеличили. Заби поглед в скъсаните си маратонки. Бяха ѝ любимите. Поизтупа ги и излезе на стадиона.

          - Днес е предпоследна тренировка за шампионата. – приповдигнато изрече треньорът ѝ.

Когато застана на линията, Лиза си представи, че този път бяга към свободата. Тя имаше образ на голямо сияещо кълбо. Хукна и се сля с него. Не стъпваше, а летеше. От двете ѝ страни стояха Ая и майка ѝ. Пресече финалната линия и остана сама с ритъма на сърцето си.

          - Готова си! - чу зад себе.

          Преоблече се и преди да тръгне се обърна към червената спринтова ивица.

          „Дали щеше да ѝ липсва?. Неее. Нямаше да се откаже от бягането, а от цялата бутафория, на Съвета и баща ѝ“. Махна за довиждане на треньора. Седна на спирката и зачака автобуса за града.           Харесваше ѝ да пътува с градския транспорт, въпреки педупрежденията на баща ѝ: „опасно е с бедните“. Спомни си как веднъж с майка ѝ се возиха на втобус. Движеше се бавно и  следеше картините, които се сменяха навън. Майка ѝ се протегна и нарисува чадърче на запотения прозорец и ѝ каза: „Да те пази!“, а после я гушна. Беше толкова топла и уютна. Лиза усети мириса ѝ. 

          Шумът на пристигащия автобус на отсрещната спирка сепна спомените ѝ. Чернокос красив мъж на нейната възраст слезе. Той се огледа и пресече. Тръгна към стадиона, после се обърна рязко и закрачи към нея.

          - Извинете! – гласът му беше плътен и мил. - Това ли е стадионът на Съюза?

          Тя го погледна и потъна в кафявите му очи, след което отвърна:

          - Да. – гласът ѝ замря за секунди и продължи: – Кого търсите?

          Амир застина на място. Коленете му се подкосиха. Светлината се промени и видя отблясъците на онзи розов кристал. Не можеше да сбърка това лице, изрисувано от слънцето.

Седна на пейката до нея и полетя с балона, чиято връвчица беше здраво стиснал. Вече знаеше бъдещето, което е избрал. Отърси глава и отвърна:

          - Приятно ми е, Амир!

          Тя стисна подадената ръка. Амир усети как онова топло чувство от видението му, толкова красиво и приятно, го заля.

          Момичето се усмихна и отвърна:

          - Аз съм Лиза!

Очаквайте продължението в книгата "Карантина"
Моля споделете Вашето мнение:

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

мина-бяло.png