Електричество

фантастичен разказ

          Амир се обърна и разтърси приятеля си за рамото.

          - Лошото е, че не знам как да продължа! Трябва ми повече енергия!

Алекс се загледа в небето, замълча и после се засмя:

          - Върни слънцето!

          Амир вървеше по мрачните улици и вятърът незабележимо следваше мислите му. Те се вееха като паднали листа, изгубвайки своя смисъл и посока. Той ритна малко камъче и изпита болка в пръстите си. Приближи дома си и видя електрическата крушка да свети в жълти оттенъци. Беше толкова хубаво да знае, че имат светлина и топлина. И че майка му го очаква с искрящите си сини очи.

          Когато влезе, тя плетеше. Разноцветните прежди покриваха коленете ѝ. Амир се вгледа в шарените зелени, червени, оранжеви нишки.

          - Какво твориш? - попита той.

          - Пролет! – тя се засмя, а след това допълни: - Одеяло за теб, за хубави сънища.

Той се наведе и я целуна.

Легна и отново заспа трудно. Баща му навести сънищата му. Протегна ръка. В шепата му пробляскваха цветни камъчета.

          - Избери си най-хубавото! - каза той.

          Амир посегна към синьото и баща му затвори дланта си.

          - Казах: „най – хубавото“!

          Отвори отново ръка и Амир забеляза малко розово камъче, скрито под другите, Бляскаше в разноцветни искри. Момчето посегна към него и се събуди.

          Навън беше още тъмно. Тогава в ума му изплува видението с момичето - усмивката и сияещото лице, изрисувано от слънцето, за топлината от ръката ѝ и невероятното чувство, което изпита.

          Стана и се облече. Тръгна по мрачните улици. Качи се на един от денонощните автобуси и слезе в центъра на града. Намери малка пекарна и си купи кроасан и топло кафе. Скоро не си го бе позволявал и страшно му се усладиха. Вървеше между високите сгради и една от светещите дигитални реклами привлече погледа му.

 

          Лиза върза дългите си рижави коси на опашка и се погледна в огледалото. Разтърка носа си и забеляза, че луничките ѝ са се увеличили. Заби поглед в скъсаните си маратонки. Бяха ѝ любимите. Поизтупа ги и излезе на стадиона.

          - Днес е предпоследна тренировка за шампионата. – приповдигнато изрече треньорът ѝ.

Когато застана на линията, Лиза си представи, че този път бяга към свободата. Тя имаше образ на голямо сияещо кълбо. Хукна и се сля с него. Не стъпваше, а летеше. От двете ѝ страни стояха Ая и майка ѝ. Пресече финалната линия и остана сама с ритъма на сърцето си.

          - Готова си! - чу зад себе.

          Преоблече се и преди да тръгне се обърна към червената спринтова ивица.

          „Дали щеше да ѝ липсва?. Неее. Нямаше да се откаже от бягането, а от цялата бутафория, на Съвета и баща ѝ“. Махна за довиждане на треньора. Седна на спирката и зачака автобуса за града.           Харесваше ѝ да пътува с градския транспорт, въпреки педупрежденията на баща ѝ: „опасно е с бедните“. Спомни си как веднъж с майка ѝ се возиха на втобус. Движеше се бавно и  следеше картините, които се сменяха навън. Майка ѝ се протегна и нарисува чадърче на запотения прозорец и ѝ каза: „Да те пази!“, а после я гушна. Беше толкова топла и уютна. Лиза усети мириса ѝ. 

          Шумът на пристигащия автобус на отсрещната спирка сепна спомените ѝ. Чернокос красив мъж на нейната възраст слезе. Той се огледа и пресече. Тръгна към стадиона, после се обърна рязко и закрачи към нея.

          - Извинете! – гласът му беше плътен и мил. - Това ли е стадионът на Съюза?

          Тя го погледна и потъна в кафявите му очи, след което отвърна:

          - Да. – гласът ѝ замря за секунди и продължи: – Кого търсите?

          Амир застина на място. Коленете му се подкосиха. Светлината се промени и видя отблясъците на онзи розов кристал. Не можеше да сбърка това лице, изрисувано от слънцето.

Седна на пейката до нея и полетя с балона, чиято връвчица беше здраво стиснал. Вече знаеше бъдещето, което е избрал. Отърси глава и отвърна:

          - Приятно ми е, Амир!

          Тя стисна подадената ръка. Амир усети как онова топло чувство от видението му, толкова красиво и приятно, го заля.

          Момичето се усмихна и отвърна:

          - Аз съм Лиза!

Продължението прочетете в книгата "Карантина"
Моля споделете Вашето мнение:

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

услуги за самоиздатели

services for self publishing authors

мина-бяло.png