Алекс и Амир се отдръпнаха настрани. Седнаха на земята до близката сграда, покрита с графити и Алекс запали цигара.

          - Трябва да ти споделя нещо! - каза Амир.

          Беше навел поглед към асфалта и чоплеше ронещите се камъчета.

          - Имам видения. - той отвори бутилка с вода, преглътна и продължи: – Мисля, че е след последното хапче.

          Алекс се сепна. Вторачи големите си кафяви очи в него и попита:

          - Колко изпи?

          - Всички. - отвърна Амир.

 

​

          Когато влязоха в тъмния бар, облаци от дим ги обгърнаха. Силна ритмична музика блъсна Амир в гърдите. Той се огледа, опитвайки да различи разкривените силуети, танцуващи под лъчите на прожекторите. Момиче с къси панталонки, бяла прилепнала блузка и тиранти ги приближи и попита:

          - Какво желаете?

          - Имам среща с Жабока! - каза Алекс, викайки за да го чуе.

          Тя ги заведе на бара, където двама здравеняци с черни костюми и папионки стояха изпънати. Единият от тях изгледа момчетата от глава до пети и отстъпи настрани. Зад тях слаб прегърбен силует на мъж седеше до барплота. Краката му бяха стъпали на най-ниската степенка на стола и сгънатите му колене докосваха лактите.

          Когато видя Алекс, той се извърна към тях и се усмихна широко. Амир не беше виждал по-голяма уста. Очите му бяха изпъкнали от орбитите си, готови да изхвръкнат.

           - Алекс, приятелю, какво те води при мен?

          Здравеняците покриха с гърбовете си Жабока, след като Алекс и Амир седнаха до него.

          - Това е приятелят ми Амир! – изрече Алекс като в гласа му се долавяше напрежение.

          - Е как си, Алекс, доволен ли си от "Розовата енергия"? - Жабокът се разхили шумно, показвайки отново всичките си зъби.

          - Доволен съм! - Амир взе думата и продължи вместо приятеля си. - Но имам видения!

          Жабокът замълча, забивайки поглед в бармана и попита:

          - Искате ли нещо за пиене, момчета?

          - Не! - отвърна Амир

          Барманът постави малка ниска чаша с пушеща течност пред Жабока и той на един дъх я изпи.

          - Дай по още едно на мен и момчетата! – провикна се той.

          Изведнъж стана сериозен. Впи огромните си очи в Амир. На момчето му се стори, че клепачите на Жабока за миг се превърнаха в ципи. Примигнаха и се отвориха.

          - Стават ли реалност?

          - Да! - отвърна Амир.

          - Ха-ха-ха! - Жабокът прихна в гърлен дълбок смях - Това хапче е велико!

          Приведе се към Амир. Дългите му крака почти достигнаха гърдите му и изрече:

          - Виждаш бъдещето, момче. Трябва да ми бъдеш благодарен!

          - Но едно от виденията ми се сбъдна, другите...

          Жабокът го прекъсна нетърпеливо и продължи:

          - Това са сценарии, които могат да тръгнат по пътеката на реалността, а могат и да изветреят. Той запали дълга кафява цигара и издиша голямо кълбо дим със сладко-тежък мирис.

Барманът сервира три чаши със същото питие.

          - Хайде, пийнете да не ме обидите!

          Момчетата надигнаха чаши, поглъщайки топлата течност. Амир усети взрив по цялото си тяло. Забрави всичко. Умът му заброди из дима и започна да разпознава различни аромати. Телата на танцуващите се отдалечиха, превръщайки се в малки шарени топчета. Ритъмът на музиката го понесе по вълните на екстаз, след което се смениха в тъга. Изпъкналите очи на Жабока се облещиха пред него и го върнаха към действителността. Събра ума си от разпилените парченца и попита:

          - Moга ли да избирам какво да се случи?

          Жабокът избухна в гърлен смях. След като се успокои изрече:

          - Всеки иска да е господ, момче!

          Дръпна отново от цигарата си, след което продължи:

          - Всяко видение има улики. Ако гепиш някоя от тях, то се случва. Бъдещето е балон, множество балони, букет от балони. -  Жабокът зарисува из въздуха с дългите си ръце. - Те са навсякъде. Всеки от тях е възможна реалност. Може да отлетят, да се спукат и изчезнат. Но хванеш ли някой за връвчицата, той те поема нагоре и ставаш част от него.

          Както говореше сериозно, Жабокът изведнъж избухна в смях. После прибра усмивката си и изрече:

          - Хайде, тръгвайте или ще пием!

 

​

          Амир и Алекс се намираха в останките на парк Домини. Някогашните зелени поляни сега бяха покрити с изсъхнала набита пръст. Въпреки че беше Май по високите дървета, едва зеленееше тук там някое листо. Двамата мъже, подпрели гърбове на широк дънер, мълчаха.

          Амир наруши тишината:

          - Няма повече да пия от хапчетата! Искам виденията да спрат. Не ги желая!

          - Чувствам се виновен, човече! - каза Алекс. - Аз те набутах в това.

          - Не си! И сам сигурно щях да стигна до тази глупост.