Електричество

фантастичен разказ

          Амир се наведе да помогне на Алекс с вдигането на бетонната плоча, когато силна болка блъсна ума му. Съзнанието му се замъгли и на неясен фон изплува светеща картина - докторът преглеждаше майка му, обърна се към него и изрече: „Сбогувай се!“

Амир се олюля и чу Алекс да крещи:

          - Дръж! Човече, какво правиш?

Амир подскочи настрани и изтърва плочата. Алекс успя да я пусне навреме.

          - Ще ме убиеш, какво ти става бе, човек?

Амир седна и отърси глава. Отпи глътка вода и се почувства по-добре.

На следващата сутрин, влизайки в станция Юг, взе поредното хапче.

Този ден заработи четирикратно повече енергия. Когато се върна вкъщи, майка му готвеше. Беше си поставила престилка и шеташе около печката. Бузите ѝ изглеждаха розови.

След като се нахраниха, тя извади дългите си куки, наниза конците шарена прежда и заплете. Амир я чу да си тананика. Различи думите на песента:

          “Веят се, веят листата, и своята младост ветреят.

          Когато слънцето грее, за свята радост милеят.“

          Когато младият мъж си легна, чувстваше напрежение в тялото и ума си и не спа добре. Сънува баща си. Прибираше се от работа и му носеше от онези камъчета със светещи точки.

          Tова са паднали звезди! - изрече той, подавайки разтворената си длан към малкото момче.

 

          Амир се събуди. Беше твърде рано за да стане. Завъртя се в леглото и погледна към прозореца. Сивата светлина на идващото утро се провираше. Затвори очи, но тя прозираше през клепачите му. Изведнъж се усили в ярко сияние и заслепи ума му. Той примигна и посегна с ръка да я закрие. Навсякъде светеше. Виждаше слънцето. Спомни си го от детските години. Лъчите погалиха лицето му и в този миг почувства някой нежно да хваща ръката му. Обърна се и я видя - беше с рижава коса и лунички - сякаш слънцето я беше изрисувало. Усмихна се. Не можеше да бъде по-красива. Силно чувство на радост го блъсна в гърдите. Пое дълбоко въздух и извика с все сили. За пръв път срещаше това чувство - на топлина и светлина в душата си. В този миг всичко изчезна и стана сиво.

          „Какво беше това?“ – помисли Амир – „Не беше сън?“. Все още лежеше в белите познати завивки. Стана, изми се и тръгна към станция „Свръх“. Алекс го чакаше пред входа.

          - Няма опашка! - каза приятелят му, усмихвайки се – Ще си изберем становка.
          Регистрираха гривните си на автомата и влязоха.

          Амир плъзна поглед в огромната зала и в този момент почувства отново онази болка в главата. Видя момиче с черна дълга коса, което бягаше на пътека с голяма скорост. Всичко отстрани беше затъмнено. Само нейният образ беше осветен като на сцена. Тя се спъна и падна по лице. Лентата я понесе и я изхвърли настрани. Остана легнала и не помръдна.

          - Амир, Амир! - Алекс го дърпаше за ръкава.

          Огледа се и видя, че светлината е станала обичайната. Потърси с поглед пътеката, където до преди малко беше момичето и видя на нея чернокож мъж, който с бавно равномерно темпо бягаше.

          - Избра ли, че те чакат? - попита Алекс.

          Амир се обърна към струпалите се хора зад него и сред тях видя момичето с черна коса. Тя носеше слушалки и си тананикаше. Погледна го и му се стори, че се усмихна.

          Усети, че болката е отминала.

 

 

          - Лиза, тъмно е! Притесних се! Автолетът се прибра без теб и шофьорът ми каза, че си тръгнала...

          Тя подмина баща си и влезе в кухнята. Отвори хладилника, но вътре не намери кутия с надпис “Лизи”. Взе бутилка с лимонада и отпи.

          - Хей, слушаш ли ме?- баща ѝ беше влязъл след нея. Гласът му звучеше изнервено.

          - Приключих със състезанията, шампионатите и рекламите! - каза тя и надигна лимонадата.

Тръгна към стаята си, но баща ѝ я задържа за ръката. Погледна го и видя онзи плашещ поглед.

          - Седни да поговорим! – изръмжа той.

          - Решила съм го и този път не можеш да ме разубедиш!

          - Добре! - изрече той.

          Лицето му беше станало студено. този особено когато сложеше бяла тога. усещаше ни ни желания му. Нищо.

          - В случай, че се откажеш, трябва да се изнесеш. – продължи мъжът със сива коса.

          Той взе чашата си и излезе.

          Лиза стана и отново отвори хладилника. „По дяволите! Как ми липсва Ая!“.

 

          Алекс и Амир стигнаха станция Свръх, когато видяха затворени врати. Двама пазачи връщаха клиентите.

          - Какво се е случило?- попита Алекс.

          Единият от мъжете в униформи отвърна:

          - Злополука.

          - Каква злополука? – продължи Алекс.

          - Забранено е да казваме, но така или иначе ще плъзне по медиите. – наведе се и прошепна: - Едно момиче вчера падна от пътека и почина.

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

услуги за самоиздатели

services for self publishing authors

мина-бяло.png