Електричество

фантастичен разказ

          Амир се наведе да помогне на Алекс с вдигането на бетонната плоча, когато силна болка блъсна ума му. Съзнанието му се замъгли и на неясен фон изплува светеща картина - докторът преглеждаше майка му, обърна се към него и изрече: „Сбогувай се!“

Амир се олюля и чу Алекс да крещи:

          - Дръж! Човече, какво правиш?

Амир подскочи настрани и изтърва плочата. Алекс успя да я пусне навреме.

          - Ще ме убиеш, какво ти става бе, човек?

Амир седна и отърси глава. Отпи глътка вода и се почувства по-добре.

На следващата сутрин, влизайки в станция Юг, взе поредното хапче.

Този ден заработи четирикратно повече енергия. Когато се върна вкъщи, майка му готвеше. Беше си поставила престилка и шеташе около печката. Бузите ѝ изглеждаха розови.

След като се нахраниха, тя извади дългите си куки, наниза конците шарена прежда и заплете. Амир я чу да си тананика. Различи думите на песента:

          “Веят се, веят листата, и своята младост ветреят.

          Когато слънцето грее, за свята радост милеят.“

          Когато младият мъж си легна, чувстваше напрежение в тялото и ума си и не спа добре. Сънува баща си. Прибираше се от работа и му носеше от онези камъчета със светещи точки.

          Tова са паднали звезди! - изрече той, подавайки разтворената си длан към малкото момче.

 

          Амир се събуди. Беше твърде рано за да стане. Завъртя се в леглото и погледна към прозореца. Сивата светлина на идващото утро се провираше. Затвори очи, но тя прозираше през клепачите му. Изведнъж се усили в ярко сияние и заслепи ума му. Той примигна и посегна с ръка да я закрие. Навсякъде светеше. Виждаше слънцето. Спомни си го от детските години. Лъчите погалиха лицето му и в този миг почувства някой нежно да хваща ръката му. Обърна се и я видя - беше с рижава коса и лунички - сякаш слънцето я беше изрисувало. Усмихна се. Не можеше да бъде по-красива. Силно чувство на радост го блъсна в гърдите. Пое дълбоко въздух и извика с все сили. За пръв път срещаше това чувство - на топлина и светлина в душата си. В този миг всичко изчезна и стана сиво.

          „Какво беше това?“ – помисли Амир – „Не беше сън?“. Все още лежеше в белите познати завивки. Стана, изми се и тръгна към станция „Свръх“. Алекс го чакаше пред входа.

          - Няма опашка! - каза приятелят му, усмихвайки се – Ще си изберем становка.
          Регистрираха гривните си на автомата и влязоха.

          Амир плъзна поглед в огромната зала и в този момент почувства отново онази болка в главата. Видя момиче с черна дълга коса, което бягаше на пътека с голяма скорост. Всичко отстрани беше затъмнено. Само нейният образ беше осветен като на сцена. Тя се спъна и падна по лице. Лентата я понесе и я изхвърли настрани. Остана легнала и не помръдна.

          - Амир, Амир! - Алекс го дърпаше за ръкава.

          Огледа се и видя, че светлината е станала обичайната. Потърси с поглед пътеката, където до преди малко беше момичето и видя на нея чернокож мъж, който с бавно равномерно темпо бягаше.

          - Избра ли, че те чакат? - попита Алекс.

          Амир се обърна към струпалите се хора зад него и сред тях видя момичето с черна коса. Тя носеше слушалки и си тананикаше. Погледна го и му се стори, че се усмихна.

          Усети, че болката е отминала.

 

 

          - Лиза, тъмно е! Притесних се! Автолетът се прибра без теб и шофьорът ми каза, че си тръгнала...

          Тя подмина баща си и влезе в кухнята. Отвори хладилника, но вътре не намери кутия с надпис “Лизи”. Взе бутилка с лимонада и отпи.

          - Хей, слушаш ли ме?- баща ѝ беше влязъл след нея. Гласът му звучеше изнервено.

          - Приключих със състезанията, шампионатите и рекламите! - каза тя и надигна лимонадата.

Тръгна към стаята си, но баща ѝ я задържа за ръката. Погледна го и видя онзи плашещ поглед.

          - Седни да поговорим! – изръмжа той.

          - Решила съм го и този път не можеш да ме разубедиш!

          - Добре! - изрече той.

          Лицето му беше станало студено. този особено когато сложеше бяла тога. усещаше ни ни желания му. Нищо.

          - В случай, че се откажеш, трябва да се изнесеш. – продължи мъжът със сива коса.

          Той взе чашата си и излезе.

          Лиза стана и отново отвори хладилника. „По дяволите! Как ми липсва Ая!“.

 

          Алекс и Амир стигнаха станция Свръх, когато видяха затворени врати. Двама пазачи връщаха клиентите.

          - Какво се е случило?- попита Алекс.

          Единият от мъжете в униформи отвърна:

          - Злополука.

          - Каква злополука? – продължи Алекс.

          - Забранено е да казваме, но така или иначе ще плъзне по медиите. – наведе се и прошепна: - Едно момиче вчера падна от пътека и почина.

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

мина-бяло.png