​​​            Издигнаха се и скоро стигнаха общежитията. Автолетът паркира и фаровете му угаснаха. 
            Мъж с каскет излезе и потъна във входа на сивия блок. 
            Тишината на нощта заличаваше бързо дирите на всяко движение, обвивайки го в забрава. 
            Не след дълго Стив също излезе от превозното средство, носейки голяма бяла кутия с червеното лого на „Напредък“.
            Когато се качи в апартамента, видя, че Меги го чакаше в коридора. Той постави внимателно кутията на пода и я разтвори. Нина излезе усмихната, изпъна ръце и изпя:
          – Та-дааа!
            Меги махна каскета и освободи дългите си коси. Стив потъна в малката кухничка и се върна с две чаши чай.  
          – Аз не искам! – каза детето и седна на пода. Постави Маша до себе си и започна да ѝ говори:
          – Сега сме на гости, трябва да се държиш прилично.
 
             На големия монитор се появи Лев.
          – Как си, маме?
             Меги се замисли още първия път, когато я нарече така, че всъщност е на нейната възраст, но реши, че му прави удоволствие и не го поправи. 
            Той носеше кръгли очила с дебели стъкла, които се местеха по многобройните монитори. Бюрото му беше затрупано с жици, електрически платки, светодиоди и всякакви чаркове. Насред тях до едната му ръка се издигаше голяма зелена купа, в която той непрестанно ровеше и изкарваше остатъци от чипс. Поднасяше ги с внимание към устата си и после бързо ги ​​​сдъвкваше, примижвайки от удоволствие.
          – Какво ще правим? Ново местоживеене? – спря за момент и зарови ръката си в купата, докато щракаше на клавиатурата – Ммм, маме, не са останали местенца май?
          – И аз се безпокоях за това! – отвърна Меги.
            След кратко мълчание Лев продължи:
          – Къде да ви дяна? Три от зоните последната година станаха червени.
            Спря да щрака на клавиатурата и погледна към Меги през монитора. Втренчи малките си очи през дебелите стъкла на очилата и спря да се движи.
            Стив помисли, че връзката е прекъснала, но лампичката на монитора светеше в зелено. След няколко минути Лев подскочи на стола.
          – Измислих, хора, не случайно казват, че съм гений. Домът на цветята!
            Меги погледна към Стив, който тихомълком стоеше и отпиваше от чая.
          – Но, маме, трябва ни разрешение. – продължи Лев.
          – Стив, приятелю, спомняш ли си беглеца, който превози преди години?
            Чернокожият мъж кимна.
          – Той отиде там, спомняш ли си?
          – Не знам, Лев, аз го оставих в гората.
          – Да, да, приятелю, от Дома са предпазливи. Не пускат който и да е без да са сигурни. Ще трябва да искаме разрешение за да ви изпратя – той замълча, забил поглед. После изстреля: – и приключвате с града.
          – Но, но, – Меги се притесни и продължи с въпроса си – не е ли заразно?
          – Къде се намираш, жено, вирус няма отдавна нито тук, нито навън! – той зацъка пак на клавиатурата, вперил очи в единия от мониторите. – Идете ли там, няма връщане, – спря за миг и продължи с усмивка: – но ще имате бонус - слънце. 
После тръшна ръце на клавиатурата и се изправи, изричайки:
          – Гениално! – мониторът угасна.  
             В стаята настъпи тишината. Чу се гласът на Нина, която говореше на Маша.
             Мониторът светна отново и Лев се появи, тръшкайки се на стола.
          – Вижте, сега сериозно. Трябва по техния ред да поискам разрешение. И става бавно да се получи отговор. Може би най-малко три дни. След това ще може да отидете, но само ако са се съгласили.
             Меги погледна към Стив и колебливо изрече:

          – Толкова много време! Мисля, че рискуваме!
          – Стив, приятелю, вземи ги при теб, иначе аз ще ги взема! – Лев се захили като хиена. Подсмръкна, избърса носа си с обратната страна на дланта и отново зае сериозен вид. Беше поставил нова купа - пълна с чипс и гризеше, докато гледаше през монитора.
          – Маме, проверките са засилени, утре може да дойдат в квартала. Останете още тази нощ при Стив и чакайте моя сигнал.
             Видеовръзката прекъсна и екрана стана черен.

             Меги отпи от чая си и продума:
          – Нищо не сме си взели, трябва да се върнем, – беше се обърнала към Стив. Свъси вежди и продължи: – а и не искам да те подлагам на риск.
          – Ще ви помогна, Меги! – очите му бяха топли, изпълнени със загриженост. – Ще останете при мен.
             Меги и Нина спаха тази нощ на дивана в малкия апартамент на общежитието, а Стив легна на кушетката в кухнята. Жилището за пръв път след толкова години беше изпълнено с уют.
             Меги засънува зелена поляна. В далечината виждаше силуета на Марк. Започна да го вика. Побягна към него, но той се отдалечаваше, докато мъглата го погълна. Стресна се и усети, че е обляна в пот. 
             Нина се беше долепила до нея и спеше с разперени ръце.