Домът на цветята

фантастичен разказ

​​​​            Работата в „Напредък“ му осигури това, от което имаше нужда - труд до изнемога и забрава. Първите години все още нямаше роботи-товарачи и той се прибираше вкъщи, пребит от преумора, само за да спи.
            Понастоящем работата му се ограничаваше до шофиране на товарен автолет и спазване на протоколите за доставка. Беше един от малкото служители с оторизация да пътува извън града.
            В „Напредък“ се беше запознал с Лев - откачения програмист, който участваше в разработките на новите модели роботи. Стив така и не разбра истинската причина, поради която го уволниха, но останаха приятели. Лев не страдаше от загубата на работата си. Когато се виждаха по видеофона, често повтаряше: „Винаги има някой, който се нуждае от добро“ и се хилеше откачено. Стив никога не питаше какво има предвид, докато не се наложи да помогне на Рената и Меги. 
            Когато двете жени почукаха една нощ на вратата му, единствения, за когото се сети, беше Лев. Приятелят му никога не спеше и без колебание му отвърна:  
        – Можеш да разчиташ на мен, братче! 
Лев препрограмира животомерите им така, че да могат да ги стопират. 

          От този момент Меги и Нина заживяха по-спокойно в предградията.  Меги изключваше животомера си и проверяващите дронове ги подминаваха. Във всяко от жилищата, където отсядаха, създаваха импровизирано скривалище, където Нина можеше да изчезва при внезапна физическа проверка. Всички тези пет години, откакто детето се бе родило, живееха в жълтите зони, които една по една бяха превръщани от правителството в червени. При всяка опасност от полицейска проверка, Меги сменяше местоживеенето им и Лев препрограмираше животомера ѝ.

             Нина приближи към масата и тананикайки, си взе кифличка.
          – Рена, знам, че се безпокоиш за Стив! – каза Меги.
          – Не, не е това! – прекъсна я възрастната жена. – Просто мисля, че вече не останаха предградия, където да се местим.  
            Тя взе мобилния си телефон и набра.
            След като разговорът приключи, се обърна към Меги и каза:
          – По същото време ще дойде.
          – А ти? – попита младата жена.
          – Писна ми да се крия. Оставам тук, докато обявят квартала за червен. После ще му мисля.
             Рената изпи последната глътка и захлюпи чашата си с дъното нагоре в подложната чинийка. 
          – Рена, не спирам да се питам къде е. Всеки ден! Дали е жив? Дали е в лагер? –  Погледът на Меги се рееше отвъд спуснатите завеси.  
             Възрастната жена въздъхна и надигна захлюпената чаша. Заразглежда рисунъка, който беше оставило кафето и прошепна:
          – Животински лица!
             В този миг Нина извика, сочейки телевизора:
          – Вижте, прилича на лисица!​
             Гласът на говорителката по новините се извиси в притихналата стая: „Наблюдавате кадри от шествието на маските, единственият фестивал с разрешено физическо присъствие. В района на събитието е увеличена концентрацията на впръсквания, което осигурява безопасността на участниците. Биотех се грижи за Вас!“. На екрана на телевизора вървяха един след друг маскирани хора. Кордони с полиция в изолационни костюми пазеха шествието. Единствените, които скъсяваха разрешеното отстояние и се движеха между участниците, бяха обслужващите роботи.
             „Шествието на маските остава традиционен празник, въпреки третата вълна на карантина...“ – продължаваше говорителката.
          – Защо всички са толкова страшни? – попита Нина, стана от пода и се сгуши в майка си.
            Меги гледаше пластмасовата бяла маска, която минаваше през екрана. В изрисуваните продълговати очи се виждаха черни дупки. Около заострените уши стърчеше оранжева коса.
            Рената стана и изгаси телевизора.

            Беше тъмна нощ, превалила дванадесетия час. Вятърът спеше някъде в небето, забравил за живота долу на земята. Автолетът на Стив влезе в квартала и спря пред „№ 5“. Меги излезе облечена в мъжки широки панталони и спортно яке. Косата ѝ изглеждаше къса, прибрана изпод карирания каскет. Постави предпазна маска върху носа и устата си и изчака Нина. Двете се качиха в задната част на автолета и легнаха на седалката.
          – Приличаш на мен! – засмя се Стив, докато шофираше.

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

мина-бяло.png