Домът на цветята

фантастичен разказ

             Полицейският автолет рязко се издигна и я върна към действителността. Меги се загледа се в летящите наоколо возила, приличащи с лъскавите си покрития на бръмбари. Зелени, сини, червени хитинови обвивки отразяваха светлината от пуснатите фарове.  
            Долу на земята празните сиви улици се виеха около сградите и градът приличаше на изоставен. Високите сиви блокове на общежитията прорязваха небето и в мъглата изглеждаха като скални зъбери. Малките квадратни прозорци ѝ заприличаха на дупки или по-скоро гнезда, където бръмбарите някога са снасяли ларвите си. Меги  забеляза цветно петно. Един от прозоците беше отворен и лилаво перде се вееше като избуял на бетона люляк. Тя неволно се усмихна. 
            Скоро разпозна шарените петна от остатъчната мазилка, полуизтрити графити и оранжевите покриви. Не можеше да обърка Кварталът на сирените. Стигнаха дома ѝ и автолетът се приземи. Шофиращият полицай, едър като мечок, се измъкна от левия люк и тромаво слезе на земята. Протегна се и се огледа. Другият, висок и сух, беше застанал пред задната врата и я гледаше с малките си плашещи очи. Шумно отвори и процеди през зъби:
          – Госпожо, ще извършим проверка.

            Подът проскърца при допира на тежките обувки на неканените гости. Кръг светлина от запален фенер обходи стария скрин и четирикраката правоъгълна маса. Стол с преметната детска блузка остана в тъмнината.
            Продължиха по коридора към вътрешната стая. Високият тънък силует на вървящия пръв полицай се движеше като призрак покрай сгушените мебели. Спря пред гардероба. По дървените врати, оцветени в синьо, личаха следи от гвоздеи. Той хвана кръглите очукани дръжки и ги дръпна. Гардеробът се възпротиви и остана затворен. Мъжът опита отново и се разнесе измъчено скърцане на отварящи се врати. Подредените вътре дрехи пазеха един скрит свят. Детска раирана блузка увисна в ръцете на слабия призрачен силует. 
          – Госпожо, на кого е? - попита той. 
             Меги опита спокойно да отвърне:
          – На дъщеря ми!
          – Къде е тя? - настоя полицаят. 
          – В „Детска грижа“. – изстреля жената.
             Eдрият униформен мъж, който вървеше отзад, въздъхна тежко и продума с дрезгав глас:
          – И аз запазих всичко на сина ми. В края на краищата никой не знаеше, че това ще продължи толкова дълго.
            Не след дълго полицейският автолет напусна квартала.

            Нина седеше на пода на кръгло вълнено килимче. Куклата, подредена до нея, се беше надвесила над идеално подреден пластмасов сервиз за чай. На шкафа отстрани светеше пуснат телевизор.
            В другия край на стаята Меги гледаше през прозореца и мълчеше. Рената наля кафе и поднесе току-що изпечени кифлички. 
          – Трябва да се изнесем! – изрече младата жена и отпи от кафето. Ароматът на кафявата течност се носеше наоколо с разпадаща се спирала от виещ се дим.
          – Да се обадим на Стив! – продължи Меги. – Може би Лев отново ще може да ни помогне.

            Братът на Рената - Стив, от четири години работеше в „Напредък“ - държавните приватизирани заводи. Когато „Детска грижа“ иззеха дъщеря му, жена му не можа да го преодолее и почина. Поставиха ѝ диагноза „вирусен пандемит“, но Стив знаеше истината, че тя отказа да живее без него и детето им.

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

мина-бяло.png