Домът на цветята

фантастичен разказ

​​​Всяка къща в Кварталът на сирените имаше свой собствен стил. Малките задни дворчета се обитаваха от домашни любимци или бяха превърнати в градини. Нямаше правила кой как да простира, как да паркира и къде децата да играят. В една от къщите живееше семейство на бивш затворник, излежал присъдата си, в друга - бездомници, намерили работа и успели да си купят къща. В трета, по-висока, се чуваха непрекъснато викове на играещи деца. 

​​           Поредната вълна на карантината направи квартала пуст. Законът за единична изолация прогони хората в държавните общежития. Предградията получиха статут „жълта зона“,  което означаваше непрепоръчителни за обитаване. Всички магазини и обслужващи обекти бяха принудени да затворят. Наложиха режим на тока и водата. Малкото останали „сирени“, както наричаха жителите на този квартал, напуснаха домовете си и се преместиха в общежитията. Някогашната пъстрота потъна в сивота. На улиците, на които царуваше весела глъч, сега се търкаляха преобърнати контейнери за отпадъци. Дори плъховете си бяха отишли. Вятърът свистеше около счупените стъкла на изоставените постройки и накъсаните бели пердета се вееха в знак на капитулация.

            Очуканата дървена врата с надпис „Кварталът на сирените № 5” се отвори и от нея излезе русокосо момиче с две плитки. Прибяга по стълбите и седна на последното стъпало. Вдигна поглед към мрачното небе, въздъхна и заговори на куклата си:
          – Ех, Маша. Как ми се иска да видя слънцето! – извади от джоба на тъмносиньото си палто кърпичка и започна да бърше пластмасовото лице на играчката.
            Сезонът беше закъсняла есен. По клоните нарядко се ветрееха пожълтели листа. Едно от тях се спусна с полъха на вятъра и нежно кацна до момичето. Детето го хвана внимателно за дръжката. Вдигна го към светлината, присви очи и каза:
          – Ти ще бъдеш моето слънце.
          – Нина! – чу се вик от къщата.
             Млада жена с бежов шлифер и гумени ботуши излезе и се огледа.
          – Нали знаеш, че е опасно! – прибяга по стълбите и подаде ръка. Момичето прибра грижливо листото в джоба си и хвана топлата длан на майка си.
            Двете тръгнаха по полуразрушения тротоар. Куклата висеше от ръката на Нина и при всяко нейно препъване едва не изгубваше главата си. Стигнаха пред къща с табела: „№ 12“ и почукаха.
            Чернокожа възрастна жена плахо открехна и когато ги видя, отвори широко. Носеше рокля с шарени цветя, пристегната в кръста с бяла престилка, обкантена с дантела. В широките ѝ карирани чехли се губеха тънки глезени, обути с плътни черни чорапи. Момичето пусна ръката на майка си и се шмугна вътре.
          – Рената, моля те внимавай, все иска да излиза! – изрече младата жена, огледа се и тръгна.

​​          – Пази се, Меги! – каза Рената и затвори.​
             Сивите блокове на общежитията изглеждаха като кули, пазещи реда. Малките им квадратни прозорци бяха винаги затворени и тъмни. „Обладани са от призраци“ – помисли Меги и прогони тръпките, които я полазиха. Вървеше по тесните междублокови алеи, докато стигна един от входовете. На ниска пристройка висеше табела: „Магазин хранителни стоки“.  Спря и погледна дисплея на стената. Прочете познатия надпис: „Спазвайте Закона за единична изолация. След сигнала, съобщете поръчката си.“ Меги натисна знака за звънец, но не последва отговор. Повтори и след няколко секунди се появи съобщение: „Затворено е! Мир Вам!“
          – По дяволите! – изруга жената.

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  Книгите на МИНА се издават от издателство Мотиватор 

услуги за самоиздатели

services for self publishing authors

мина-бяло.png