​​​Всяка къща в Кварталът на сирените имаше свой собствен стил. Малките задни дворчета се обитаваха от домашни любимци или бяха превърнати в градини. Нямаше правила кой как да простира, как да паркира и къде децата да играят. В една от къщите живееше семейство на бивш затворник, излежал присъдата си, в друга - бездомници, намерили работа и успели да си купят къща. В трета, по-висока, се чуваха непрекъснато викове на играещи деца. 

​​           Поредната вълна на карантината направи квартала пуст. Законът за единична изолация прогони хората в държавните общежития. Предградията получиха статут „жълта зона“,  което означаваше непрепоръчителни за обитаване. Всички магазини и обслужващи обекти бяха принудени да затворят. Наложиха режим на тока и водата. Малкото останали „сирени“, както наричаха жителите на този квартал, напуснаха домовете си и се преместиха в общежитията. Някогашната пъстрота потъна в сивота. На улиците, на които царуваше весела глъч, сега се търкаляха преобърнати контейнери за отпадъци. Дори плъховете си бяха отишли. Вятърът свистеше около счупените стъкла на изоставените постройки и накъсаните бели пердета се вееха в знак на капитулация.
​
            Очуканата дървена врата с надпис „Кварталът на сирените № 5” се отвори и от нея излезе русокосо момиче с две плитки. Прибяга по стълбите и седна на последното стъпало. Вдигна поглед към мрачното небе, въздъхна и заговори на куклата си:
          – Ех, Маша. Как ми се иска да видя слънцето! – извади от джоба на тъмносиньото си палто кърпичка и започна да бърше пластмасовото лице на играчката.
            Сезонът беше закъсняла есен. По клоните нарядко се ветрееха пожълтели листа. Едно от тях се спусна с полъха на вятъра и нежно кацна до момичето. Детето го хвана внимателно за дръжката. Вдигна го към светлината, присви очи и каза:
          – Ти ще бъдеш моето слънце.
          – Нина! – чу се вик от къщата.
             Млада жена с бежов шлифер и гумени ботуши излезе и се огледа.
          – Нали знаеш, че е опасно! – прибяга по стълбите и подаде ръка. Момичето прибра грижливо листото в джоба си и хвана топлата длан на майка си.
            Двете тръгнаха по полуразрушения тротоар. Куклата висеше от ръката на Нина и при всяко нейно препъване едва не изгубваше главата си. Стигнаха пред къща с табела: „№ 12“ и почукаха.
            Чернокожа възрастна жена плахо открехна и когато ги видя, отвори широко. Носеше рокля с шарени цветя, пристегната в кръста с бяла престилка, обкантена с дантела. В широките ѝ карирани чехли се губеха тънки глезени, обути с плътни черни чорапи. Момичето пусна ръката на майка си и се шмугна вътре.
          – Рената, моля те внимавай, все иска да излиза! – изрече младата жена, огледа се и тръгна.

​​          – Пази се, Меги! – каза Рената и затвори.​
             Сивите блокове на общежитията изглеждаха като кули, пазещи реда. Малките им квадратни прозорци бяха винаги затворени и тъмни. „Обладани са от призраци“ – помисли Меги и прогони тръпките, които я полазиха. Вървеше по тесните междублокови алеи, докато стигна един от входовете. На ниска пристройка висеше табела: „Магазин хранителни стоки“.  Спря и погледна дисплея на стената. Прочете познатия надпис: „Спазвайте Закона за единична изолация. След сигнала, съобщете поръчката си.“ Меги натисна знака за звънец, но не последва отговор. Повтори и след няколко секунди се появи съобщение: „Затворено е! Мир Вам!“
          – По дяволите! – изруга жената.

​