​

Време

Той седеше там отгоре и гледаше
С пръст плъзгаше времето ту напред, ту го спираше и наблюдаваше застиналите усмивки и очи с бръчки около тях. Взираше се, да, точно в тези очи, готови да заплачат, но смеещи се, хванали още една искра. Обичаше да спира и да гледа хората. Те иначе сами не спираха. Не виждаха красотата на мига, на това, което е. Само като спяха, но дори и тогава бълнуваха, сънуваха, въртяха се уморено в леглата си. Замисли се дали да ги пусне изобщо. Щяха отново да се разбързат…търсейки края… Всъщност ги обичаше толкова много, всяка тяхна бръчка и усмивка. Пусна ги, но на забавен кадър, така че да не чува думите им, а да вижда всеки детайл. Да можеше да им покаже това. Да можеше да го видят. Колко красота имаше в този миг! Колко красота имаше във всеки миг! А после изчезваше в следващ кадър. Загледа жената, обърнала поглед към мъжа. Беше любимия му момент. Дали да не ги оставеше така - замръзнали в пауза? Загледани един в друг с това чувство. Да, така би било вечно. 
Пуснеше ли ги, щеше да отмине в тиктакането на часовниците им. Какво смешно изобретение, сякаш тиктакането на сърцата им не бе достатъчно…
Натисна “плей” и всичко се раздвижи.

Шумотевица бляскане, говорене, всеки детайл се бе изгубил. Всеки момент излетял. 
И времето тръгна.